Обичате ли стихове? - 4

Едно прекрасно стихотворение, отразяващо тазсутрешните ми мисли в мъглата...

ИСКАМ ДА СИ ТУК

Биляна Атанасова

Искам да си тук.
Искам тази вечер да те поканя да излезем...
да седна в теб,
да сложа глава на гърдите ти и да слушам
гласа ти - какъвто е гърлен...
когато излиза оттам, откъдето излиза.

Ти не разбираш,
аз вече се будя сутрин заради теб,
заради теб се гримирам
и си слагам парфюм,
мисля за теб,
срещам очертанията ти,
навсякъде където ходя.
Сутрин си на паркинга,
вечер в магазина, където пазарувам.
Разминаваш ме на улицата,
по стълбите във входа.

Стоиш в стаята,
пушиш цигара на терасата ми,
лежиш в леглото.
Може би, ако някой се вгледа в очите ми,
ще те види,
не в усещане,
а в огледало.

Леда, наистина е прекрасно   

А сега моето тазвечерно настроение, изразено от Блага Димитрова и Станка Пенчева 

Пустини

Блага Димитрова

Бях родена да обичам
и обичана да бъда.
Но животът ми премина
без любов почти.
Затова съм всепрощаваща
и не обвинявам
голите пустини,
които прекосявам.
Само ги запитвам
с поглед удивен:
- За какви ли градини
сте били родени?

* * *
Станка Пенчева

Бях разточителна скъперница:
каквото имах, беше твое,
а всичко в тоя свят - на двама ни.
Пари все нямахме, но наше беше златото
на листопадите, брокадите на снеговете
и светещите перли на зъбите,
и допира атлазен на телата ни,
и съвършеното съзвучие... Понякога
намирах време да помисля: Господи,
до края на живота си ще съм владетелка
на спомена за чудото, което ме споходи!

Сега ми казваш, като брадвата невинен,
че чудото е повторимо. Че душата ти
от друга шепа пие същото сияние.
А аз стърча сред моите съкровища,
тъй хубави, че ме боли сърцето,
тъй скъпи, че очите ми изгарят,
тъй много, че полека ме премазват...


Морето на спокойствието

Станка Пенчева

Като в театър
ехтяха светкавиците на нашите срещи.
Преболедувахме слънчасването на страстта,
укротиха се земетръсите, смерчовете горещи
на непокорството и ревността.
Сега всичко е просто като простата песен
на тръстика и вятър,
на вълна и бряг.

Някъде много далече тътнат бурите есенни,
отминава ни мъртво белият сняг...
Сега не е страшно дори да забележа,
че си слаб,
или смешен,
или наивен като момче.
Бъди всякакъв! Моята кротка нежност
от тебе няма да се отрече.

ЗА ВЛАКОВЕТЕ И ХОРАТА

Радост Даскалова (regina)

Бях думи протегнала вместо ръце -
последният пътник,
подтичващ след влака.

И бях закъсняла,
и нямах лице,
и кърпичка бяла,
с която да махам...
И нямаше даже и шепа трохи,
от нечия хвърлена в коша закуска.
В окото ми гладната птица мълчи,
на слога замръзнал от празно към пусто...

Разсъмване бавно.
Забравен вагон.
Монета без стойност е зимното слънце.
Какво е юнакът при липса на кон?...
(и пука му влакът експрес ли е, бърз ли...)
Сега притежавам пустеещ перон,
владея посмъртно и празните пейки.
"И утре е ден!" -
неуместен анонс,
"самотен" и "сам" -
вероятните релси.

Леда, благодаря за просветлението относно тази авторка...С няколко кликания открих нейни неща и още първото ме грабна...

разСтрели

Радост Даскалова (regina)

малко е да кажа
че те искам
че мислите ми избуяха
като хищни нокти
под някакво небе с облаци
като търбуси на мъртви риби
само драскотина
и капки копнеж
ще забълбукат в езеро
с клепачи от тръстика

искам те диво
до златното сечение
на първа сутрешна мисъл
изумрудено в тревите
и скръцнало до синьо
по влаковите семафори
влакове в които не съм
а в паралелната вселена
на шума им

а как те искам
заедно с всички острови
в Тропика
и мъхнатите корони на палмите
със саронгите на лагуните
до писък оголено
като рана
сълзяща от искане и кръв

избягаха ми думите
и се крият по ъглите
разстрелвам ги като предатели
защото е малко да кажа
че те искам

  ester, в голямо колебание бях кое от тези двете да пусна 

Отказвам да се бия – не е честно!
Загубила съм вече, аз си знам!
Срещу толкова чувства човешки
как човек да се изправи сам?

И арената не е като за моите размери.
Аз съм само прашинака в този свят,
а да се изправя срещу цялата вселена
е не просто лудост, а направо грях!

Не, не мога, отказвам, предавам се!
Вече толкова време се бих,
че в ръцете ви безпощадни оставям се
със последен пораженчески стих!

И сега какво ме очаква? Все същото!
Знам си аз - цял живот  да ви трая
да ме  мачка онуй чувство могъщото,
че нищо не зависи от мен и нищо не зная.

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

 

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

 

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

 

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

 

На Петя Дубарова е...

***
Всъщност обичам мъгливото време.
Спестява ми една сърдечна аритмия,
заради някого със твоя силует.
И непрекъснатия взор в далечината,
опитващ се да нарисува идващия теб.

Малката кибритопродавачка

Не би струвала дори и пукнат грош
тази любов, която преди това
не е горяла, за да стопли някого.

Здравейте, чета си ви по малко, по малко, много хубави стихотворения са събрани тук!
Искам да ви напиша две стихотворения на един български поет, когото случайно открих в интернет, после разбрах, че има издадена стихосбирка под псевдоним, но за съжаление така и не успях да си намеря копие
Казва се Стефан Кръстев и според мен е страхотно талантлив

ИЗНЕВЯРА

Ако нявга разбера за изневяра,
небето във гняв ще раздера,
раздрал гърдите си без мяра,
неистово и силно ще мълча.

Крясъкът ще стисна във зъбите,
ще счупя шпагата на гордостта,
с остатъци жалки раздрал си чертите
едва ще скрия лудостта.

Твърдта очите ми ще засивее,
излъскана, покрита сякаш от стъкло,
огънят под тях ще си вилнее,
както си вилняла в чуждото легло.

После ще се усмихна иронично,
ще се направя, че съм ти простил,
с нещо остроумно и комично,
и целувка ще съм те успокоил.

После лопатата ще взема
и ще отида в края на града,
без да има какво да снема,
ще направя гроб на любовта.

После ритуала свършил,
при теб ще се завърна утешен,
милувки нови в теб потърсил,
едва ли ще си същата за мен.



СЕДЕМ СЕСТРИ

Едната пищна е трапеза,
тръпчи пикантен аромат,
езикът й - лимонов резен,
възбужда подлудяващ глад.

Гръдта й апетитно блюдо,
потта й сос е подлютен,
гощава тя, когато люби,
с богатата си, щедра тлен.

Втората - сумрачна стая,
скривалище в житейските гори,
сипана с листа е цяла,
тръпки мигат през свещи.

Ухае еротично биле,
в омая се топят черти,
и яз отприщва свети сили
и изливат се реки

Третата е образ таен,
скрит във екзотичен храм,
някъде в подземна стая
и под знак неразгадан.

Иманярски дух пробужда,
на герой археолог,
а от нея има нужда
всеки, за да търси Бог.

А четвъртата е луда
и прилича на момче,
с поглед, лекичко учуден,
често с думите сече.

Често и юмруци свива
и е цяла със бодли,
но е истински красива,
в обич щом се сподели.

Петата е нощ бездомна,
стисната от страх ръка,
честа изповед пред Бога...
Отчаяние! Сълза!

Люби все едно се дави,
дави се, да се спаси,
от удавяне спасява
две обречени души.

Шестата е мрачни коридори,
цели в счупени стъкла,
всеки изход е затворен,
тя - разтворена врата.

А зад нея - бална зала,
трон, принцеса в самота,
със прекрасно тяло,
ореол от чистота.

Седмата - гора в наркоза,
сладоусти езера,
с цвилене на еднорози
и пулсиращи стебла.

Нещо сродно със нирвана,
нещо сродно със мотив,
странен някак, смисъл няма,
а небесно е красив.

Седемте аз често срещам.
Търся осмата сестра...
Някой ще рече ми: "Грешно!"
Всъщност срещам ги в една.

Не предполагах, Че Финдли е толкова стар, че и английският. Все едно на чужденец, завършил българска филология да дадеш да чете Горски пътник, Мамино детенце.

Преди време Verdad беше публикувала един стих от Мая Дългъчева, от който стих много, много силно ме впечатли и сякаш за мен е писан един откъс, припомням:
"Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят."

Та както обикновено правя, когато остана силно впечатлена от даден автор и сега се разрових за още стихове от същата авторка и споделям с вас онези, които също ме грабнаха по един или друг начин...

БУКВА И ЦУНКА

"Мамите миришат на цунки и букви..."
                  Данаил - по време на приказка за лека нощ

"Кога ще ми посветиш стихотворение?"
                  Данаил - на 17 г.

Свърших приказките, почнах притчите -
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане -
дете до дете.
Написал в профила си: "Обичам мама." -
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина -
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване -
той мене повече -
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане -
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното -
добре, че има ръчичка свята -
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря -
ако не се изпират лекетата -
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша -
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка -
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква.
И цунка.

ДЪЩЕРЯ МИ СЪНУВА

"Това е хубаво!..."
          от най-честите думи на Габи

Дъщеря ми сънува - тази малка жена
сред съня си е бебе,
поточе и облак...
И е пълна с такава добра тъмнина,
че отвътре, долавям,
е светло и обло.
Аз не мога да вляза там, където е тя.
И не искам - дъхът й ми стига.
Ако вдъхна докрая,
ще полетя - от лъчи, чучулиги и риган!
...Ако аз съм родила този атом лазур,
ще си ходя спокойна оттука -
както мен проветрява с:
"Мамо, ти си сладур!",
по света със "Сладур!" ще почука...
Ще засели тъгата с чучулиги, с лъчи,
на мърморко трапчинки ще сложи...
Мое златно ключенце,
от дете ти личи
как отключването ти е в кожата!
С малко страх те изпращам -
страшничко е навън...
Но те знам - ще му вържеш пискюли
и най-страшното страшно
ще подскочи - лош сън,
изненадан със смях и опулен...
...Дъщеря ми сънува. Нека спи, нека спи...
Нека сили събира за после -
по тавана на мрака звезди ще лепи
и ще ражда деца и апостоли...
Аз се моля на пръсти: дано някой ден,
щом съвсем от очи я изгубя,
някой друг да й каже - за света подреден:
"Браво, малката! Това е хубаво!"

НАСТРОЕНИЕ

Пият ми се стихове и ми се лудее!
Писна ми от тихо, ще ми се да пея…
Искам да докосна всекиму душата -
тлеещите рани да превържа с вятър,
да въртя земята в другата посока,
тъй, че лято с лято да си смесят сока -
цвете да бълбука, ручей да ухае…
Вчерашният глупав с ум света да смае,
а мъдрецът днешен да си лапне пръста!
Бог да скочи грешен, да нацепи кръста,
гвоздей да посее в облачната нива,
слънце да узрее и да блесне диво!
Дъжд да ме опари, огън да ме плисне,
гръм да ме удари! Само да е искрен!

Подарявам ви/си още от невероятната Камелия Кондова:

Зависимост

Не притежавам този мъж. И себе си не притежавам.
И затова ми е подарък всеки делник,
във който, премълчани, пропастите ни сближават
дотолкова, че да ни няма поотделно.
Съвсем буквално го разбрах - пред огледалото.
Изпратих този мъж и се изправих да се среша.
Изправих се с най-убедителната си анфасна цялост.
Но... мен ме нямаше! Но мен ме нямаше отсреща!
И беше зимно, ала беше слънчево и аз спасително
излязох да си видя сянката - това растящо его.
Видях върху асфалта с него и без него дните си,
но сянката ми, сянката ми беше си отишла с него...
Прибра се вечерта, на прага още ме прегърна.
А аз - несъществуваща - се вкопчих във конкретната вечеря.
И във конкретните му ризи. И чертите ми се върнаха.

И оттогава всяка вечер чакам. За да се намеря.


След скандал

...И дори не се спъвам в тези счупени стомни!
(Те се чупят редовно във нощта срещу сряда.)
Те са вече в графата: "недостойни за помнене
злополуки по пътя между рая и ада".
Просто пътьом си плащам и на Дявол и Господ.
(Според техните нужди - те ми вземат различно.)
Аз се мисля за цвете - а насреща ми - троскот.
(Огледало без памет, че била съм момиче.)
На кого да извикам: Любовта си отива!
Аз самата безстрастно наблюдавам парада:
стават някакви мъртви, лягат някакви живи.
И земята политва, а небето пропада.

И додето животът тъй циничен изглежда,
на една автогара - с една птица на рамо -
едно циганче гладно ми продава надежда.
И не плащам с кръвта си.
С една баничка само...

Друг мит за нарциса

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.

Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла със сълзите на прането.

И този мъж е Господ до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.

Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.