Albena13, много хубав стих 
- Публикувана: 19 май 2008, 08:12 ч.
- Последно мнение: 27 апр. 2009, 13:52 ч.
Обичате ли стихове? - 5
Благодаря. Това е един от стиховете които ме карат да чувствам. Харесвам го много.
Винаги съм го носила в себе си
Аз винаги съм го носила в себе си –
усещането, че живота се чете.
Когато прелиствам напред неуверено
и търся скритото в онези редове.
Аз винаги съм го носила в себе си –
чувството, че живота е музика.
Когато заслушана в алени трепети
ме погалва тъй нежно по бузата.
Аз винаги съм го носила в себе си –
онова знание, че живота е вечен.
Когато след залез затварям очите си
и сънувам болки, усмивки, стремежи ...
Аз винаги съм го носила в себе си –
усещането, че живота се чете.
Когато прелиствам напред неуверено
и търся скритото в онези редове.
Аз винаги съм го носила в себе си –
чувството, че живота е музика.
Когато заслушана в алени трепети
ме погалва тъй нежно по бузата.
Аз винаги съм го носила в себе си –
онова знание, че живота е вечен.
Когато след залез затварям очите си
и сънувам болки, усмивки, стремежи ...
Дихание Радко Радков Разбра ли,аз те дишам,тъй си лека, че с въздуха изпълваш мойта гръд. Прозрачно було,къс от млечен път, сказание за лунната пътека.
Съблича свойта туника дъхът
на розата и ти я дава с мека
въздишка.Ти си неин въздух.Нека
да те докосна,за да станеш плът.
Но ще те милвам плах-да не прокудя
от миглите ти пъстрия прашец,
поръсен от крилце на пеперуда.
Два черни мака,цъфнали в почуда,
са твоите очи,а ти-ветрец,
и аз те дишам,без да се събудя.
ЕДИНЕНИЕ
Радко Радков
Заключвам те в ръцете си и ти,
ти ставаш дъх,в теб тялото го няма.
Но кринът на устата ти цъфти-
не,тялото у теб не е измама.
Минаваш през човешките врати,
но образа ти не напуска храма.
По-земна си от моите мечти
и по-небесна от гласа на мама.
Тъй въздуха на лятото дъхти,
тъй свети нощем Кумовата слама
и сипва детство в твоите черти.
Склони глава до болката голяма!
Ти в съдбоносен час ме посети.
Благодаря ти,че сега сме двама.
Съблича свойта туника дъхът
на розата и ти я дава с мека
въздишка.Ти си неин въздух.Нека
да те докосна,за да станеш плът.
Но ще те милвам плах-да не прокудя
от миглите ти пъстрия прашец,
поръсен от крилце на пеперуда.
Два черни мака,цъфнали в почуда,
са твоите очи,а ти-ветрец,
и аз те дишам,без да се събудя.
ЕДИНЕНИЕ
Радко Радков
Заключвам те в ръцете си и ти,
ти ставаш дъх,в теб тялото го няма.
Но кринът на устата ти цъфти-
не,тялото у теб не е измама.
Минаваш през човешките врати,
но образа ти не напуска храма.
По-земна си от моите мечти
и по-небесна от гласа на мама.
Тъй въздуха на лятото дъхти,
тъй свети нощем Кумовата слама
и сипва детство в твоите черти.
Склони глава до болката голяма!
Ти в съдбоносен час ме посети.
Благодаря ти,че сега сме двама.
Здравейте на всички! Обожавам стихове и вече от два дни се опитвам да прочета всичко публикувано, но... НЕВЕРОЯТНИ СТЕ!!! Ето и малко от моите любими стихове. Дано ви харесат, а ако се повтарям... 
***От тука започва...***
А. Горчев
От тука започва България,
пет пръста в железен юмрук,
обвързани с древно предание,
калени във поход и труд.
От тука започва родината,
със гроб на незнаен юнак,
над който смъртта е преминала,
смъртта, не и вражият крак!
От тука започва земята ни,
със рало на мирен орач,
със устни до болка прехапани
във тъжните песни до здрач.
И тука се раждаше изгревът,
понесен на буйни коне,
да грей над земята ни гиздава
тринадесет века до днес!
***
Константин Костов
Как чаках те! - как тихичко те чаках!
Притихнал, виждах те пред моята врата,
но няма звън - часовникът си трака,
брой минутите на тази самота.
Как исках те! - как силно аз те исках!
Разнежен, устните напукани целувах,
гърдите си възбудени, с ръка притисках
и на спокоен неудачно се преструвах.
Как молих те! - как преданно те молих!
Звънни ми, влез, макар и не сама.
В какво се провиних, какво ти сторих,
прости ми, моля те, прости ми и ела!
Как ревнувах те! - как само те ревнувах!
Ревнувах въздуха на този шумен град,
думите ти нежни в спомена ги чувах,
завиждах на праха дори пред твоя праг!
Как виках те! - как горестно те виках!
С любов и нежност името зовях,
заклевах те, копнях... и ето в стиха
за сетен път че те обичах осъзнах!
Как тъжно ми е! - как сега тъжа!
Нали съм мъж, не трябва, и не плаках!
Сълзи поне на тебе не дължа!
Но как те чаках - как влюбено те чаках!
***Интимно***
Дамян Дамянов
Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен,
ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола!
Дори една "Мадона" от Рембранд
погледната отблизичко е грозна
и целият й гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която от далеч е рай вълшебен,
от близо ти се вижда буца пръст -
пръст, в която ний ще легнем с тебе!
***Празник***
Дамян Дамянов
Двама млади навън се целуват
пред очите на целия свят.
Те не хаят, не виждат, не чуват,
че светът им се смее отзад.
Той се смее, а аз мисля - завижда.
Той мълви, а аз мисля - кърви.
Този свят със милионите грижи...
и с една целувка, уви.
Този свят хукнал с тежки обувки
и с коли през паважа студен
да догони едната целувка,
от която е всъщност роден.
***
Маир Сиди
След работния ден бързам тебе да вида, любима,
мила моя, добра и разумна жена.
Зная, чакаш ме ти във любовните цветни градини
с позлатена от слънцето, мургава, мека коса.
Нека бури да вият - не ще ни уплашат, любима,
те пред нас ще склонят полудели глави.
В най-студените дни топлина в мен за тебе ще има
обичта ще ни пази от студ, дори сняг да вали!
С теб сме приказна сплав от любов и мисъл единна
и пулсират сърцата ни в ритъм един.
Нека всички да видят, какво значи обич, любима,
после нека завиждат - и завист не ще ни сломи!
С теб дойде пролетта и разцъфнаха всички дървета.
През октомври дарих ти априлски цветя.
Слушай, всички говорят край нас във любовни куплети
и изгрява над нас с нежен бял ореол любовта.
***
Маир Сиди
Как искам са е светло утрото
като усмивка на дете.
На залез слънцето катурнато
до къщата ни да поспре,
за да ни свети от прозореца
през цялата любовна нощ.
Снагата ти да виждам, молеща
за още повече любов...
Безкрайно, ненаситно влюбени,
осъмваме един до друг
и утрото от нас събудено
усмихва се и влиза тук.
***REQUIEM***
Елисавета Багряна
Не плача задето безрадостен, пуст и прекършен
без тебе животът ми дълг ще е само и бреме,
задето денят ми, едва-що наченал, се свърши
и никаква празна утеха не носи ми времето.
Не плача за себе си - нека, жесток и оскъден
животът между ни преграда да беше изправил,
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил...
Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат,
че дишаш и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорецът свети и бдиш ти над книгата.
А ето и нещо, което много ми хареса - скоро го прочетох, но не знам на кого е.
Преди да се родя - една секунда преди да се родя
изгубих най-голямата си битка.
Една секунда преди да се родя
аз бях награбил Господ за реверите,
в лицето му крещях и пръсках слюнка
наричах го с думи, от които в гърлото ми пламваха пожари.
Обезумял го блъсках в стената,
в очите ми сълзи и кръв се смесваха.
Аз крещях, заплашвах, убеждавах.
Накрая даже молех, като пъзльо.
И исках едно-единствено - едно-единствено...,
но той не ми го даде.
Докато удрях той не се и дърпаше,
а само ми се смееше с глас.
Когато му омръзна той стисна юмруците ми в длан, заби глава в челото ми и каза:
- Млъкни! Върви! Оправяй се самичък!
И ето ме - дойдох.
Изпратен тук отново.
Един-единствен или един от многото.
Да проверя кое се харчи повече
и да сравня -
силата на словото
с тази на оловото.
А исках, щом тъй и тъй ще трябва да се раждам,
да се родя, но не човек, а камък.
Не защото ме е страх от хората, не само.
Не ме е страх от тях каквито са - плът, кръв, кости, мускули, зъби - не ме е страх.
Но ме е страх от туй, което те усещат - тъга и самота, любов и радост, предателства, приятелства, измами.
Не исках повече това, но го получих!
И за добавка - сърце ми даде Богът, мой приятел!
- Пълни си го! - ми каза. - С чувства разни. А ако щеш пък, дръж си го и празно. Какво да правиш? Каквото и да направиш - все ще е грешка. Ще ти е гадно, а на мен забавно. Здраво копеле - наздраве, нали? Пък ти... все някак там ще се оправиш.
И ето ме - дойдох изпратен тук отново.
Един-единствен или един от многото.
Да проверя кое се харчи повече
и да сравня -
силата на словото, с тази на оловото.
Повярва ли в това, което ти говоря?
Повярва ми, нали?
Млъкни! Недей да спориш!
Сълзата във окото ти показва, че ми вярваш.
Краката ти в леглото ми показват, че ми вярваш.
Обичаш ли да слушаш истории, в които все аз съм най-добрият, все аз съм победител?
Обичаш ли да идвам изстрадал и измъчен, а ти да ме обичаш, за да не ми е мъчно?
Обичаш ли да виждаш как в дълбокото се давя и как поемам въздух, когато насила ме спасяваш?
Обичаш ли ме всеки път, когато те излъжа, а после ти крещя, че с нищо не съм ти длъжен?
Обичаш ли, когато те правя по-нещастна?
Обичаш ме, нали?
Това е най-ужасното...
Такива като теб ме карат да се раждам - отново и отново.
Отново и отново! Отново и отново!!
И все човек, не камък!
И ето ме - дойдох!
Изпратен тук отново!
Един-единствен, или един от многото!
Да проверя кое се харчи повече и да сравня -
силата на словото... с тази на оловото.
***От тука започва...***
А. Горчев
От тука започва България,
пет пръста в железен юмрук,
обвързани с древно предание,
калени във поход и труд.
От тука започва родината,
със гроб на незнаен юнак,
над който смъртта е преминала,
смъртта, не и вражият крак!
От тука започва земята ни,
със рало на мирен орач,
със устни до болка прехапани
във тъжните песни до здрач.
И тука се раждаше изгревът,
понесен на буйни коне,
да грей над земята ни гиздава
тринадесет века до днес!
***
Константин Костов
Как чаках те! - как тихичко те чаках!
Притихнал, виждах те пред моята врата,
но няма звън - часовникът си трака,
брой минутите на тази самота.
Как исках те! - как силно аз те исках!
Разнежен, устните напукани целувах,
гърдите си възбудени, с ръка притисках
и на спокоен неудачно се преструвах.
Как молих те! - как преданно те молих!
Звънни ми, влез, макар и не сама.
В какво се провиних, какво ти сторих,
прости ми, моля те, прости ми и ела!
Как ревнувах те! - как само те ревнувах!
Ревнувах въздуха на този шумен град,
думите ти нежни в спомена ги чувах,
завиждах на праха дори пред твоя праг!
Как виках те! - как горестно те виках!
С любов и нежност името зовях,
заклевах те, копнях... и ето в стиха
за сетен път че те обичах осъзнах!
Как тъжно ми е! - как сега тъжа!
Нали съм мъж, не трябва, и не плаках!
Сълзи поне на тебе не дължа!
Но как те чаках - как влюбено те чаках!
***Интимно***
Дамян Дамянов
Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен,
ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола!
Дори една "Мадона" от Рембранд
погледната отблизичко е грозна
и целият й гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която от далеч е рай вълшебен,
от близо ти се вижда буца пръст -
пръст, в която ний ще легнем с тебе!
***Празник***
Дамян Дамянов
Двама млади навън се целуват
пред очите на целия свят.
Те не хаят, не виждат, не чуват,
че светът им се смее отзад.
Той се смее, а аз мисля - завижда.
Той мълви, а аз мисля - кърви.
Този свят със милионите грижи...
и с една целувка, уви.
Този свят хукнал с тежки обувки
и с коли през паважа студен
да догони едната целувка,
от която е всъщност роден.
***
Маир Сиди
След работния ден бързам тебе да вида, любима,
мила моя, добра и разумна жена.
Зная, чакаш ме ти във любовните цветни градини
с позлатена от слънцето, мургава, мека коса.
Нека бури да вият - не ще ни уплашат, любима,
те пред нас ще склонят полудели глави.
В най-студените дни топлина в мен за тебе ще има
обичта ще ни пази от студ, дори сняг да вали!
С теб сме приказна сплав от любов и мисъл единна
и пулсират сърцата ни в ритъм един.
Нека всички да видят, какво значи обич, любима,
после нека завиждат - и завист не ще ни сломи!
С теб дойде пролетта и разцъфнаха всички дървета.
През октомври дарих ти априлски цветя.
Слушай, всички говорят край нас във любовни куплети
и изгрява над нас с нежен бял ореол любовта.
***
Маир Сиди
Как искам са е светло утрото
като усмивка на дете.
На залез слънцето катурнато
до къщата ни да поспре,
за да ни свети от прозореца
през цялата любовна нощ.
Снагата ти да виждам, молеща
за още повече любов...
Безкрайно, ненаситно влюбени,
осъмваме един до друг
и утрото от нас събудено
усмихва се и влиза тук.
***REQUIEM***
Елисавета Багряна
Не плача задето безрадостен, пуст и прекършен
без тебе животът ми дълг ще е само и бреме,
задето денят ми, едва-що наченал, се свърши
и никаква празна утеха не носи ми времето.
Не плача за себе си - нека, жесток и оскъден
животът между ни преграда да беше изправил,
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил...
Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат,
че дишаш и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорецът свети и бдиш ти над книгата.
А ето и нещо, което много ми хареса - скоро го прочетох, но не знам на кого е.
Преди да се родя - една секунда преди да се родя
изгубих най-голямата си битка.
Една секунда преди да се родя
аз бях награбил Господ за реверите,
в лицето му крещях и пръсках слюнка
наричах го с думи, от които в гърлото ми пламваха пожари.
Обезумял го блъсках в стената,
в очите ми сълзи и кръв се смесваха.
Аз крещях, заплашвах, убеждавах.
Накрая даже молех, като пъзльо.
И исках едно-единствено - едно-единствено...,
но той не ми го даде.
Докато удрях той не се и дърпаше,
а само ми се смееше с глас.
Когато му омръзна той стисна юмруците ми в длан, заби глава в челото ми и каза:
- Млъкни! Върви! Оправяй се самичък!
И ето ме - дойдох.
Изпратен тук отново.
Един-единствен или един от многото.
Да проверя кое се харчи повече
и да сравня -
силата на словото
с тази на оловото.
А исках, щом тъй и тъй ще трябва да се раждам,
да се родя, но не човек, а камък.
Не защото ме е страх от хората, не само.
Не ме е страх от тях каквито са - плът, кръв, кости, мускули, зъби - не ме е страх.
Но ме е страх от туй, което те усещат - тъга и самота, любов и радост, предателства, приятелства, измами.
Не исках повече това, но го получих!
И за добавка - сърце ми даде Богът, мой приятел!
- Пълни си го! - ми каза. - С чувства разни. А ако щеш пък, дръж си го и празно. Какво да правиш? Каквото и да направиш - все ще е грешка. Ще ти е гадно, а на мен забавно. Здраво копеле - наздраве, нали? Пък ти... все някак там ще се оправиш.
И ето ме - дойдох изпратен тук отново.
Един-единствен или един от многото.
Да проверя кое се харчи повече
и да сравня -
силата на словото, с тази на оловото.
Повярва ли в това, което ти говоря?
Повярва ми, нали?
Млъкни! Недей да спориш!
Сълзата във окото ти показва, че ми вярваш.
Краката ти в леглото ми показват, че ми вярваш.
Обичаш ли да слушаш истории, в които все аз съм най-добрият, все аз съм победител?
Обичаш ли да идвам изстрадал и измъчен, а ти да ме обичаш, за да не ми е мъчно?
Обичаш ли да виждаш как в дълбокото се давя и как поемам въздух, когато насила ме спасяваш?
Обичаш ли ме всеки път, когато те излъжа, а после ти крещя, че с нищо не съм ти длъжен?
Обичаш ли, когато те правя по-нещастна?
Обичаш ме, нали?
Това е най-ужасното...
Такива като теб ме карат да се раждам - отново и отново.
Отново и отново! Отново и отново!!
И все човек, не камък!
И ето ме - дойдох!
Изпратен тук отново!
Един-единствен, или един от многото!
Да проверя кое се харчи повече и да сравня -
силата на словото... с тази на оловото.
Молитва II
Яна Кременска
Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.
-------
И това също, бях го забравила...
Яна Кременска
Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.
-------
И това също, бях го забравила...
rainbird 
Две мои аджамийски, малко наивнички,но мои:
В памет на Джани Родари
Продавам душата си грешна и млада
на шарен пазар, отрупан със стоки.
Омръзна ми вече сама да си страдам,
потънала в мисли с различни посоки.
Ще я намерите там- на тезгяха,
до сочни домати, пълни с нитрати,
чувал с шарен боб, прясна ряпа,
където търговки със бузи наляти
ви удрят умело пак с някой грам.
Вий знайте , приятели, братя, съседи,
безплатно аз свойта душа ще ви дам.
Духовна храна-а! Ела тука, сестро!
Дали ще ти стигне един килограм?
Не се притеснявай, аз казвам ти честно-
духовна храна за компот ще ти дам.
То сърцето ми бедно е толкоз голямо,
безплатно го давам за всеки от вас.
- Госпожо, обаче внимавайте само,
че хич не е хубаво, сготвено с праз.
- Вземете си , хора, от мойта душа,
а екстри- колкото щете, големи!
О, знайте, горкичката, пълна е тя
със всякакви чувства, пороци назрели.
Вземете и бягайте бързо дома
и плюйте връз нея, роднини, съседи!
И който се сети на тая земя.
А тя ще се смее, ще скача от радост,
ще диша спокойно със пълни гърди,
а друг път вбесена, изпълнена с ярост,
ще рони огромни и тежки сълзи.
Вие злобно я тискайте, минете с рендето,
накълцайте я и я оставете да кисне.
Даже лежаща в консерва в мазето,
тя ,заблудената пак ще си мисли,
че все някак си ще оцелее.
Нещо подобно на клоун и куче,
тя, помярката, пак ще се смее и пее,
със затворени очи, докато се самоизключи.
...............................
Вземайте, вземайте с пълни торби
щастие , радост, мъка, мечти.
тука безплатно давам само аз.
Поемайте жадно - по лъжичка на час....
la donna e....
Аз съм просто една
филия хляб.
Намажи ме със масло от думи
и аз ще попия една по една
всички тях,
без значение истина или лъжа.
добави даже малко настроение
в чаша със джин.
Аз съм лакмус,
червен или син-
определям се по закона на Мърфи.
"Преди употреба чети съдържанието"!
То е написано на дъното на една бутилка,
която пълна с гъста горчилка,
била е изгълтана на ръба на отчаянието.
Не гледай във мен!
Гледаш във пропаст, готова да рухне.
Това е възможно, когато избухне
последният порив на чувства.
При мен те са като йероглифи.
( пак погледни съдържанието и давай напред)
с малко повече от необходимия късмет
ще разбереш значението на мълчанието.
То идва в най-важния момент.
........
Аз мълча и търся себе си
по пътя на лудостта
и със сигурност 101%
стигам до оня- черния-на глупостта.
Но ти виждаш само него
и си задаваш куп въпроси-
аз също. Намирам своето его,
което пощада от себе си проси.
.....
аз съм шепата на ония,
които чакат боси,
седнали на тротоара.
Чакам да плиснеш малко помия
и си припявам песничка стара.
Много е лесна,
може да пееш със мен,
освободен от всички предразсъдъци.
не, не приличаш на някои кретен,
когато край мене пощракваш със пръсти.
Всяко копеле на земята
знае-
La donna e mobile
Аз знам , че съм mobile,
но дали също тъй съм и donna,
( без да съм сигурна в тона,
с който го казвам)-
това знае единствено Мона,
онази, която странно се хили-
през зъби...
Тук,
на обления в бира тезгях
можеш да видиш моите мечти-
неизпълними до една почти
и страшни като първородния грях.
Аз съм малко зрънце грах,
което, по-зелено от всякога
тича надолу,
за да попадне във твоя стомах.
Не се ядосвай и ми кажи:
" Извинявай, но пак я засрах..."
Целуни ме с брадичка набола
и ме профукай на някой търг.
След употреба оставя се голо.
Две мои аджамийски, малко наивнички,но мои:
В памет на Джани Родари
Продавам душата си грешна и млада
на шарен пазар, отрупан със стоки.
Омръзна ми вече сама да си страдам,
потънала в мисли с различни посоки.
Ще я намерите там- на тезгяха,
до сочни домати, пълни с нитрати,
чувал с шарен боб, прясна ряпа,
където търговки със бузи наляти
ви удрят умело пак с някой грам.
Вий знайте , приятели, братя, съседи,
безплатно аз свойта душа ще ви дам.
Духовна храна-а! Ела тука, сестро!
Дали ще ти стигне един килограм?
Не се притеснявай, аз казвам ти честно-
духовна храна за компот ще ти дам.
То сърцето ми бедно е толкоз голямо,
безплатно го давам за всеки от вас.
- Госпожо, обаче внимавайте само,
че хич не е хубаво, сготвено с праз.
- Вземете си , хора, от мойта душа,
а екстри- колкото щете, големи!
О, знайте, горкичката, пълна е тя
със всякакви чувства, пороци назрели.
Вземете и бягайте бързо дома
и плюйте връз нея, роднини, съседи!
И който се сети на тая земя.
А тя ще се смее, ще скача от радост,
ще диша спокойно със пълни гърди,
а друг път вбесена, изпълнена с ярост,
ще рони огромни и тежки сълзи.
Вие злобно я тискайте, минете с рендето,
накълцайте я и я оставете да кисне.
Даже лежаща в консерва в мазето,
тя ,заблудената пак ще си мисли,
че все някак си ще оцелее.
Нещо подобно на клоун и куче,
тя, помярката, пак ще се смее и пее,
със затворени очи, докато се самоизключи.
...............................
Вземайте, вземайте с пълни торби
щастие , радост, мъка, мечти.
тука безплатно давам само аз.
Поемайте жадно - по лъжичка на час....
la donna e....
Аз съм просто една
филия хляб.
Намажи ме със масло от думи
и аз ще попия една по една
всички тях,
без значение истина или лъжа.
добави даже малко настроение
в чаша със джин.
Аз съм лакмус,
червен или син-
определям се по закона на Мърфи.
"Преди употреба чети съдържанието"!
То е написано на дъното на една бутилка,
която пълна с гъста горчилка,
била е изгълтана на ръба на отчаянието.
Не гледай във мен!
Гледаш във пропаст, готова да рухне.
Това е възможно, когато избухне
последният порив на чувства.
При мен те са като йероглифи.
( пак погледни съдържанието и давай напред)
с малко повече от необходимия късмет
ще разбереш значението на мълчанието.
То идва в най-важния момент.
........
Аз мълча и търся себе си
по пътя на лудостта
и със сигурност 101%
стигам до оня- черния-на глупостта.
Но ти виждаш само него
и си задаваш куп въпроси-
аз също. Намирам своето его,
което пощада от себе си проси.
.....
аз съм шепата на ония,
които чакат боси,
седнали на тротоара.
Чакам да плиснеш малко помия
и си припявам песничка стара.
Много е лесна,
може да пееш със мен,
освободен от всички предразсъдъци.
не, не приличаш на някои кретен,
когато край мене пощракваш със пръсти.
Всяко копеле на земята
знае-
La donna e mobile
Аз знам , че съм mobile,
но дали също тъй съм и donna,
( без да съм сигурна в тона,
с който го казвам)-
това знае единствено Мона,
онази, която странно се хили-
през зъби...
Тук,
на обления в бира тезгях
можеш да видиш моите мечти-
неизпълними до една почти
и страшни като първородния грях.
Аз съм малко зрънце грах,
което, по-зелено от всякога
тича надолу,
за да попадне във твоя стомах.
Не се ядосвай и ми кажи:
" Извинявай, но пак я засрах..."
Целуни ме с брадичка набола
и ме профукай на някой търг.
След употреба оставя се голо.
Казус
М. Петкова
Как да живея с този, когото обичам?
Той ми създава безброй проблеми:
според вкуса му да се обличам,
да разполага с времето ми,
да си ям нервите, когато го няма,
да ги късам, когато сме заедно
дали любовта ни-ужким голямата-
не ще е от ден до пладне,
да спя с ръка върху телефона,
да пренебрегвам приятелките си
любимите му филми да помня
и да ги разказвам (кратко!),
да нося винаги в чантата хапчетата,
които трябва да взима,
да се разсмивам щом ми се плаче,
да не обърквам името му
и всеки ден да превръщам в празник,
вместо да плюя на всичко...
Този, когото трябва да мразя,
всъщност дали обичам?
М. Петкова
Как да живея с този, когото обичам?
Той ми създава безброй проблеми:
според вкуса му да се обличам,
да разполага с времето ми,
да си ям нервите, когато го няма,
да ги късам, когато сме заедно
дали любовта ни-ужким голямата-
не ще е от ден до пладне,
да спя с ръка върху телефона,
да пренебрегвам приятелките си
любимите му филми да помня
и да ги разказвам (кратко!),
да нося винаги в чантата хапчетата,
които трябва да взима,
да се разсмивам щом ми се плаче,
да не обърквам името му
и всеки ден да превръщам в празник,
вместо да плюя на всичко...
Този, когото трябва да мразя,
всъщност дали обичам?
може и да е пускано,но Кампари пак ме подсети за любимата ми поетеса 
-тая жена ми пише мислите 
(също като Елист и Естер)
ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване
п.с и за феновете й-едно скорошно интервю с нея http://www.eva.bg/content/view/2155/58/lang,bg/
-тая жена ми пише мислите (също като Елист и Естер)ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване
п.с и за феновете й-едно скорошно интервю с нея http://www.eva.bg/content/view/2155/58/lang,bg/
Разговор с моя син на 18-тия му рожден ден
Седни по-близо и не крий от мен
цигарата си с пръстите несръчни
Ти ставаш вече мъж от този ден
и моят път от твоя се отлъчва.
Знам, чакаш радост да ти подаря,
та леки да са първите ти крачки.
Не ще му кажеш днес „благодаря”.
Подаръкът сега не е играчка.
С какво да те зарадвам, сине мой?
И днес денят е труден като вчера.
Все още има в песните ни вой.
Все още във живота има черно.
Сирени още вият и смъртта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.
По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната алчност още бди.
Пази се, сине, дяволски привлича.
Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, загива верността
към хората, създали топлината.
Не в пътя лек ще срещнеш радостта,
а в пътища, които сам изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
но щастието в болката се ражда.
Аз пътищата си преминах пеш –
все срещу ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.
Помогнаха ми хората да стигна.
Недей гази в калта за „много хляб”.
Човек и с малък къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жажда.
Ще бъдеш, синко, истински щастлив,
когато спреш, задъхан от умора.
И бързай, вечно няма да си жив.
Животът се живее между хора.
Стани човек от огън и от плът.
Не стой, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
сам ехото да можеш да послушаш.
До плач да стигнат мъжките очи,
дори сърцето младо да изстине,
върви така, че диря да личи,
по дирите ти други да преминат.
*************************************************
БОГОМИЛСКО
Камелия Кондова
Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат
*******************************
Не съм
Надежда Захариева
Не съм за твоята уста лъжица.
Безкрайно съжалявам, но не съм.
Не си ловецът за такава птица.
Не си петата за подобен трън.
Какво ли да ти кажа за утеха?
Че няма цял живот да ти горча?
Че няма да те мъча като ехо?
Че няма като белег да лича?
Не вярвам във утопия такава,
макар че ми се иска да греша.
Нали от допира до теб оставам
самата аз с нащърбена душа.
*******************************
Анна Ахматова
Днес не окачих пердето си -
цялата ми стая виж.
Днес съм весела, загдето си
без кураж да си вървиш.
Хайде, викай ми безбожница,
злобно ме прави за смях:
все пак аз ти бях любовница,
все пак мъка твоя бях.
********************
Камелия Кондова
Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми
Само от безсъници живее.
Слушай ме, докато спиш, защото -
Буден ли си, няма да посмея.
Принце, аз съм твоята принцеса.
Но разстрелях приказното чудо.
Станах и косите си разресах.
Не дочаках ти да ме събудиш.
Баловете бяха много пищни.
Лесно ми замаяха главата.
Млада бях - за нищо не въздишах.
Радвах се на лъже-красотата.
Любих се. И не с когото трябва.
Припознавах любовта във всичко.
Вярвах, че я има. Още вярвам,
Но оставям други да обичат.
Не внимавах - мравката настъпих.
Значи съм способна да убия?
Разпилях косите си по пътя -
Нямам със какво да те завия.
Да, заради мене пяха песни.
И заради мен горя и Троя.
Принце, аз съм твоята принцеса,
Но отдавна вече не съм твоя!
Виненки, наместо пеперуди...
Снощи много е била ракията?
Ти поспи, когато се събудиш -
ще ти стана камъка на шията.
Седни по-близо и не крий от мен
цигарата си с пръстите несръчни
Ти ставаш вече мъж от този ден
и моят път от твоя се отлъчва.
Знам, чакаш радост да ти подаря,
та леки да са първите ти крачки.
Не ще му кажеш днес „благодаря”.
Подаръкът сега не е играчка.
С какво да те зарадвам, сине мой?
И днес денят е труден като вчера.
Все още има в песните ни вой.
Все още във живота има черно.
Сирени още вият и смъртта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.
По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната алчност още бди.
Пази се, сине, дяволски привлича.
Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, загива верността
към хората, създали топлината.
Не в пътя лек ще срещнеш радостта,
а в пътища, които сам изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
но щастието в болката се ражда.
Аз пътищата си преминах пеш –
все срещу ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.
Помогнаха ми хората да стигна.
Недей гази в калта за „много хляб”.
Човек и с малък къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жажда.
Ще бъдеш, синко, истински щастлив,
когато спреш, задъхан от умора.
И бързай, вечно няма да си жив.
Животът се живее между хора.
Стани човек от огън и от плът.
Не стой, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
сам ехото да можеш да послушаш.
До плач да стигнат мъжките очи,
дори сърцето младо да изстине,
върви така, че диря да личи,
по дирите ти други да преминат.
*************************************************
БОГОМИЛСКО
Камелия Кондова
Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат
*******************************
Не съм
Надежда Захариева
Не съм за твоята уста лъжица.
Безкрайно съжалявам, но не съм.
Не си ловецът за такава птица.
Не си петата за подобен трън.
Какво ли да ти кажа за утеха?
Че няма цял живот да ти горча?
Че няма да те мъча като ехо?
Че няма като белег да лича?
Не вярвам във утопия такава,
макар че ми се иска да греша.
Нали от допира до теб оставам
самата аз с нащърбена душа.
*******************************
Анна Ахматова
Днес не окачих пердето си -
цялата ми стая виж.
Днес съм весела, загдето си
без кураж да си вървиш.
Хайде, викай ми безбожница,
злобно ме прави за смях:
все пак аз ти бях любовница,
все пак мъка твоя бях.
********************
Камелия Кондова
Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми
Само от безсъници живее.
Слушай ме, докато спиш, защото -
Буден ли си, няма да посмея.
Принце, аз съм твоята принцеса.
Но разстрелях приказното чудо.
Станах и косите си разресах.
Не дочаках ти да ме събудиш.
Баловете бяха много пищни.
Лесно ми замаяха главата.
Млада бях - за нищо не въздишах.
Радвах се на лъже-красотата.
Любих се. И не с когото трябва.
Припознавах любовта във всичко.
Вярвах, че я има. Още вярвам,
Но оставям други да обичат.
Не внимавах - мравката настъпих.
Значи съм способна да убия?
Разпилях косите си по пътя -
Нямам със какво да те завия.
Да, заради мене пяха песни.
И заради мен горя и Троя.
Принце, аз съм твоята принцеса,
Но отдавна вече не съм твоя!
Виненки, наместо пеперуди...
Снощи много е била ракията?
Ти поспи, когато се събудиш -
ще ти стана камъка на шията.
Жарава съм...
... и огън.
Очите ми,
ръцете ми,
сърцето ми -
са огън,
а дните ми -
горят.
Докосна ли те
истински
ще те заболи,
почувстваш ли ме
истински
ще те заболи.
И крия от теб искрите си,
парещите си езици...
Превръщам се във
вятър,
превръщам се в
нежен вятър...
... за да мога да галя
страните ти,
да галя
страните ти.
... и огън.
Очите ми,
ръцете ми,
сърцето ми -
са огън,
а дните ми -
горят.
Докосна ли те
истински
ще те заболи,
почувстваш ли ме
истински
ще те заболи.
И крия от теб искрите си,
парещите си езици...
Превръщам се във
вятър,
превръщам се в
нежен вятър...
... за да мога да галя
страните ти,
да галя
страните ти.
Eating the World
I was born with my mouth open...
entering this juicy world
of peaches and lemons and ripe sun
and the pink and secret flesh of women,
this world where dinner is in the breath
of the subtle desert,
in the spices of the distant sea
which late at night drift over sleep.
I was born somewhere between
the brain and the pomegranate,
with a tongue tasting the delicious textures
of hair and hands and eyes;
I was born out of the heart stew,
out of the infinite bed, to walk upon
this infinite earth.
I want to feed you the flowers of ice
on this winter window,
the aromas of many soups,
the scent of sacred candles
that follows me around this cedar house,
I want to feed you the lavender
that lifts up out of certain poems,
and the cinnamon of apples baking,
and the simple joy we see
in the sky when we fall in love.
I want to feed you the pungent soil
where I harvested garlic,
I want to feed you the memories
rising out of the aspen logs
when I split them, and the pinyon smoke
that gathers around the house on a still night,
and the mums left by the kitchen door.
I want to feed you the colors of rain
on deserted parking lots,
and the folds of delirious patchouli
in the Indian skirt of the woman
on Market Street in San Francisco,
and the human incense of so much devotion
in tiny villages in Colorado and Peru.
I want to serve you breakfast at dawn,
I want to serve you the bread
that rises in the desert dust, serve you
the wind that wanders through the canyons,
serve you the stars that fall over the bed,
serve you the Hopi corn one thousand years old,
serve you the saffron in the western sunset,
serve you the delicate pollen that blows its lullaby
through each lonely wing of flesh;
I want to serve you the low hum of bees
clustered together all winter
eating their honey.
James Tipton
А ето и превод на част от стихотворението:
Поглъщайки жадно света
Родил съм се с отворена уста...
Прониквайки сред този сочен свят, ухаещ
на праскови, лимони и узряло слънце,
на женска плът, загадъчна и румена,
светът, където се таи вечерята
в диханието леко на пустинята,
в далечните подправки на морето,
заплували в съня среднощен.
Родил съм се аз нейде там
от разума и аления плод на нара,
от сладостта опиянен
на твоите коси, ръце, очи,
родил съм се от гозбата сърдечна,
и от безбрежната постеля,
по пътя си да крача
по таз земя безкрайна.
Как искам аз да те нахраня
с цветята ледени
на зимата върху стъклото,
с благословеното ухание на свещите,
което ме сподиря из кедровата къща.
Как искам да те нахраня
с дъха на лавандула,
струящ от някои поеми,
с канелата на печените ябълки,
с насладата невинна,
която все съзираме в небето
застигне ли ни любовта.
Как искам аз да те нахраня
с пръстта стипчива,
където чесън сам бера;
как искам аз да те нахраня със спомените,
поникнали от стволовете на тополите,
които сам отсичам,
с дима на борови шишарки,
обгърнал къщата сред тиха нощ,
и с хризантемите пред кухненския праг.
I was born with my mouth open...
entering this juicy world
of peaches and lemons and ripe sun
and the pink and secret flesh of women,
this world where dinner is in the breath
of the subtle desert,
in the spices of the distant sea
which late at night drift over sleep.
I was born somewhere between
the brain and the pomegranate,
with a tongue tasting the delicious textures
of hair and hands and eyes;
I was born out of the heart stew,
out of the infinite bed, to walk upon
this infinite earth.
I want to feed you the flowers of ice
on this winter window,
the aromas of many soups,
the scent of sacred candles
that follows me around this cedar house,
I want to feed you the lavender
that lifts up out of certain poems,
and the cinnamon of apples baking,
and the simple joy we see
in the sky when we fall in love.
I want to feed you the pungent soil
where I harvested garlic,
I want to feed you the memories
rising out of the aspen logs
when I split them, and the pinyon smoke
that gathers around the house on a still night,
and the mums left by the kitchen door.
I want to feed you the colors of rain
on deserted parking lots,
and the folds of delirious patchouli
in the Indian skirt of the woman
on Market Street in San Francisco,
and the human incense of so much devotion
in tiny villages in Colorado and Peru.
I want to serve you breakfast at dawn,
I want to serve you the bread
that rises in the desert dust, serve you
the wind that wanders through the canyons,
serve you the stars that fall over the bed,
serve you the Hopi corn one thousand years old,
serve you the saffron in the western sunset,
serve you the delicate pollen that blows its lullaby
through each lonely wing of flesh;
I want to serve you the low hum of bees
clustered together all winter
eating their honey.
James Tipton
А ето и превод на част от стихотворението:
Поглъщайки жадно света
Родил съм се с отворена уста...
Прониквайки сред този сочен свят, ухаещ
на праскови, лимони и узряло слънце,
на женска плът, загадъчна и румена,
светът, където се таи вечерята
в диханието леко на пустинята,
в далечните подправки на морето,
заплували в съня среднощен.
Родил съм се аз нейде там
от разума и аления плод на нара,
от сладостта опиянен
на твоите коси, ръце, очи,
родил съм се от гозбата сърдечна,
и от безбрежната постеля,
по пътя си да крача
по таз земя безкрайна.
Как искам аз да те нахраня
с цветята ледени
на зимата върху стъклото,
с благословеното ухание на свещите,
което ме сподиря из кедровата къща.
Как искам да те нахраня
с дъха на лавандула,
струящ от някои поеми,
с канелата на печените ябълки,
с насладата невинна,
която все съзираме в небето
застигне ли ни любовта.
Как искам аз да те нахраня
с пръстта стипчива,
където чесън сам бера;
как искам аз да те нахраня със спомените,
поникнали от стволовете на тополите,
които сам отсичам,
с дима на борови шишарки,
обгърнал къщата сред тиха нощ,
и с хризантемите пред кухненския праг.
Препоръчани теми