Обичате ли стихове? - 5

  • 101 479
  • 813
  •   1
Отговори
# 690
  • Мнения: 742
.

Последна редакция: чт, 19 фев 2009, 11:09 от Елеонор дьо Безкюлот

# 691
  • Пловдив
  • Мнения: 112
И от мен едно в този дух..........

Дали ръката ми трепери,
или това е твойта плът?
Дали ръката ми трепери,
или това е твойта гръд?
Дали кракът ти,още топъл,
се плъзга скришом пак към мен
или това съм аз ,във опит подъл,
опитващ се да вляза в теб?
Дали това си ти,която
безсилно се отпускаш пак
или е мойто тяло,в твойто слято,
даващо ти ясен знак...
Дали това сме двамата,които
в страстта изпаднахме сега,
или сме други някакви,които
приеха за сестра греха...
Не зная аз кои сме ние
незнам коя си ти и кой съм аз
но...моля те,ела и утре,
да паднем пак във тази страст.

# 692
  • София
  • Мнения: 472
*Всъщност *

Чакалнята на гарата,
закъсал съм с цигарите
минутите оказват съпротива.
Картинката е старата -
два куфара, китарата.
Завръщам се,
но всъщност си отивам.

Смениха се сезоните,
съблякоха се клоните
сега октомври слънчев е обаче
препълнени пероните,
очакват ни вагоните.
Аз смея се,
но всъщност плача.

В купето пак съседите,
дотягат със беседите
бюфета ми предлага топла бира
че весел съм не гледайте -
усмивката на кредит е
възкръсвам уж,
но всъщност днес умирам.

Запалиха фенерите,
с неонова феерия,
щом залезът помръкна неусетно
търсете - ще намерите,
аз търсих - друг намери я ...
щастливец съм,
но всъщност съм несретник.

Защо ли огледалото
посърнало е цялото
и себе си не мога да позная?
От Черното и Бялото
е почнало началото
започвам уж,
но всъщност съм накрая.

Звездите са угаснали
ех, май не сме пораснали
да плача за това не ми прилича.
Угаснали - пробляснали,
звездите са във нас, нали?
аз мразя ги,
а всъщност ги обичам.

Тежко на повалените -
кръвта напуска вените
животът и без туй е бързотечен.
Денят е на спасените -
приветстват ги арените
спасен съм,
ала всъщност съм обречен.

Пазете карамфилите
на розите от жилото
последната целувка ме подсеща -
Ти питаш ме: "Боли ли те
следата от червилото?"
Боли ме!
Всъщност не усещам . . .


Богдан Дичев

# 693
# 694
  • Мнения: 2 212
Обяснение в болка

Мая Дългъчева

Другите имат местенца любими,
ние си имаме лобни места.
Тук те напуснах, там - насини ме
с дума, която насън ще простя...
А зад завоя да не говорим -
спомням си: лош съм, защото боли!
За смъртоносни любовни истории
само бях чела. И нямах бодли.
И наблюдавах, от ужас оцъклена
как ми поникват жила и рога
срещу очите, зелени до пъклено -
същите, дето цъфтяха в снега.
От устни в устните - жаби и гущери -
пльокат и точат смрадливи блата...
Плачех, че нямам летящи обуща -
да се оттласна от теб, от света,
да се завърна в синята къща,
да си намеря словата, дъха!
Вярвах, че става само с прегръщане,
ако съм топла от радост леха.
Тук е къртичина, там е къртичина:
маршрутът ни - гроб след гроб.
Лоша от болка съм. И от обичане -
кървав любовен галоп.
...Шепичка прах - и вятър да свири
в урната сбран багаж!
Другите имат любовни квартири,
ние - любовен екарисаж.*

*екарисаж - място за изгаряне на животински трупове

# 695
  • Мнения: 2 247
още нещо от любимата ми-май не е пускано
Хвърлен камъкМаргарита Петкова

Трябва много да се внимава -
боговете невинаги спят:
това, дето си пожелаваш,
ти го сбъдват. От първи път.
Има много такива примери.
Царят все някой ден цъфва гол.
Този, който е вдигал гири,
си посипва главата със сол.

За това вездесъщите сили
нямат даже капчица грях.
Драпаше да ти нося фамилията.
И аз ти я разкатах Mr. Green

# 696
  • tardis
  • Мнения: 329
Премиерно

Да предположим, че си репетирал дълго ролята си,
преди изобщо друг да я напише.
Пред премиерата ще седнеш сам в гримьорната
и в огледалото на себе си ще се усмихнеш.

Ще си запалиш с трескави ръце цигара
и сам останал в себе си полека ще разплиташ
една безкрайна мрежа от илюзии и паяжини
и времето ще бъде тихия ти зрител.

Съдбата пак ще закъснее и ще седне
във пълния салон на някое случайно място,
когато вече ще е вдигната завесата
и сцената ще бъде мярката ти за пространство.

Един прожектор ще се спъне във очите ти
и ще даде зелен сигнал на твоето безпътие.
Не позволявай интригантството на зрителите
да забележи несценичните ти сълзи...

А после ще се върнеш сам с цветя
и ще ги сложиш във бутилка, някога изпита —
без повод, в тиха нощ, от самота,
когато си празнувал просто с никой.

Прозорецът ти гол и без перде
ще те съблича уморено пред съседите
едно поостаряло без да ще момче,
което ще започне отначало утре в седем.

Яна Кременска

# 697
  • Мнения: 2 212
И пак Елица Мавродинова...

Само малко слабост

Те всички ме обичаха. Жестоко.
Зазиждаха вратите ми на влизане.
Кълвяха моя поглед, еднооки.
Закичваха ме с гривни. От прогризано.

Те всички ме боготворяха. Хищно.
Подпалваха от ризите ми клади.
Принасяха ме в жертвен дим към нищото.
А исках малко... само малко младост.

Те всички ме четяха. До поискване.
Не питаха дали ми е безкръвно.
Бях нужна в жеги - сянка от разлистване.
Когато ме попари плач, си тръгваха.

Те всички се опираха на мене
в най-куците си походи към радост.
Но никой не разбра, че е студено
и искам малко. Само малко слабост.

# 698
  • София
  • Мнения: 472
Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И светлина да имаме – не е достатъчно.
Да имаме пари – не е достатъчно.
И почести да имаме – не е достатъчно.
Достатъчно е да не се срамуваш
от думите си вчерашни.
Достатъчно е да умреш без страх,
че храниш червеи.
Достатъчно е ако спокойно
казваш „да” и „не”.
Достатъчно е ако можеш
да гледаш децата си в очите.
Достатъчно е ако вярваш макар, че
недостатъчно постигнал си мечтите
на земните си дни.
Защото, запомни :
Да бъде хлябът бял –
не е достатъчно.

Стефан Цанев

# 699
  • Мнения: 32
 Здравейте Simple Smile
 Прочетох много красиви стихове, красиви думи, вълшебно е.
 Самата аз не умея да редя такива думи, но искрено се наслаждавам
 на тези, които го правят. Продължавайте, има кой да чете и да усеща
 чувствата ви!   bouquet
 

# 700
  • Мнения: 2 212
Горчиви дъждове

Зоя Василева

Внезапнен дъжд площада прекоси.
Протяжно по витрините прозвънва.
Отивам си от теб. Не ме търси.
Заклевам се, че ще ти се присънвам.
Открадната, потайна, на бегом,
забързана, неповторима, грешна -
Каква любов оставихме без дом!
Бих я познала, само да я срещна.
Прецапваме внимателно калта.
Не питай нищо, мили мой. Не зная.
Сега със теб сме просто две палта,
които се изпращат до трамвая.
В услуга на развръзката - вали -
разсича на тирета тишината.
Все пак така ужасно ме боли,
че тялото отскача от душата.

# 701
  • София
  • Мнения: 1 173

Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…


Богдан Тетовски

# 702
  • Мнения: 2 212
Мълчание

Дора Габе

Не помня думите ти-
помня твоето мълчание
и стаята, запълнена
със наши мисли.

Не помня образа ти-
губят се чертите
в паметта ми,
но помня как усещах,
че си тук,
в широкото кресло,
зад теб-прозореца,
веригата на Стара планина,
високото небе
и облаче, което плува...
Ти пръв попита:
-Що мълчиш?-
Отвърнах ти:
-Аз не мълча!

Погледна ме, усмихна се
и заревото от стъклата
обля лицата ни със светлина!
Мълчание!
Препълнено мълчание
с любов и нежност, и доверие!
Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят...

# 703
  • Варна
  • Мнения: 2 171
***
Цинизъм ли е?
Спъвам се по стълбите
към отдавана жадуван рефрен.
Представях си го- чувствен и пъстър!
Рисувах го ден след ден…

Вкопах се в него!
Душата си вдадох!
Градих вдъхновено и с точна ръка
и когато да седна в омая му с радост
се полагаше,
той осиротя.

Половин рефрен стана…
След толкова време
на любов, вяра, вярност, мечти.
Така изведнъж, че ми отне
рефлекса да дишам почти.

# 704
  • Мнения: 2
Здравейте! Ето моите два любими сонети от Габриела Мистрал:

От нишата студена де мъртъв бе положен
Ще те сваля в земяат, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе,
И трявба да мечтаят на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за мойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твойта шепа кости не ще спори със мене.<br/>



Умората ми дълга ще натежи обаче
и ще рече душата на свойта клета плът,
че повече не иска товара й да влачи
по пътя розов, дето доволните вървят.

До себе си ще чуеш как упорито рият
и друг покойник идва в града студен и ням.
Ще чакам търпеливо съвсем да ме покрият...
и после цяла вечност ще си говорим там!

Тогава ще узнаеш защо и неузряла
за гробовете тъмни плътта ти без насита,
бе нужно да заспиш ти отрано сън зловещ.

Ще блесне светлината, съдбите ни огряла:
ще разбереш, че двама събраха ни звездите
и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш.


Общи условия

Активация на акаунт