Обичате ли стихове? - 5

Ах, мами, какъв ден ми е днес!                                                 
За всички, които обичат безумно като мен морето.                 
                      СБОГУВАНЕ С МОРЕТО                             
Валери Петров                                                           

Сбогом, мое море, сбогом мое море!                             
Още топло е, още е лято,                                               
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,   
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни,
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, Боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквами винаги тая
своя жажда и скръб пред простора зелен,
виолетов и син до безкрая.
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято.
и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

ТЯ Е ЖИВА

Младостта, младостта си отива,
някой цяла нощ туй ми шепти.
Оредяла е твоята грива.
Все по-блед и приведен си ти.
Как така? Аз се вдигам в тревога.
Заглушавам с юмруци гласа.
И да искам да вярвам, не мога
да повярвам в таквиз чудеса.
Как така младостта си отива?
Тя е тук! При мене! У мен!
Непокорна. Голяма. Красива.
Като встъпил в правата си ден.
А аз все още я живея,
щом все още вървя в моя път,
щом изгарям, щом мисля за нея,
щом ръцете от сила тежат,
щом все още кръвта не изстива,
щом сълзата е още сълза...
Как така младостта си отива?
Стига! Спрете! Това е лъжа!
                                                       Георги Джагаров
                                   

МЕРЕЛИН    

тук мога да седя и цял ден - о не - много повече - поздравления за всички      

Самотата ми тежи повече от изневяра,
повече от сто лъжи... Повече от двеста звяра
хапе моята душа и я къса на парцали...
Бодро крачех до сега – мислех си, че ще се справя,

но така ми дотежа – всяка крачка ми е болка...
И каква бе таз вина, за да ми е тежко толкоз?
На приятел ли ръка не подадох щом му трябва?
Изоставих дом, деца или се пропилях без спомен?

Толкова ми дотежа, че дори не ми се пише...
В многохилядна тълпа пак бих чувствала се излишна.
Казват ми, че има лек, но дали ще ми послужи?
Трябвало един човек, който да ми бъде нужен!

Толкова боли,
Искам да разкъсам гърдите
И извадя сърцето
Кърваво, топло, туптящо
Да го питам
Какво не му стига
Че така понякога се свива

                          За мен и вятъра

Години наред се опитвах

да догоня вятъра.

Да му кажа,

че не мога без него.

Не успях.

Спрях.

Остана спомен.

Лудото гонене,

разпилените волно коси

бризът по устните,

литнали нейде мечти.

Вятърът?

Често се връщаше.

Играеше своя игра.

По паважите гонеше листи.

Вдигаше чужда пола.

В морето пенеше пръски.

Крадеше хвърчила.

Опитвах.
 
А ти?





Настъпих сянката си .
Заболя ме.
Обърнах  се.
Беше си отишла.
Отсреща слънцето
Намигна ми.
Дали на мен?

Аз ли бях?
Така без сянка
между вас?                                                                                   
                

Беше идвал.
Остави дъх на
лято върху мен.                                        

Нощта отмина.
Пак е ден.
Есен е.
Жълти листи
гонят се край мен.

Беше…

Това е...нямам думи    !
Страхотно...

Все на нея ли да й се случи

Мирела Иванова

Сякаш се появяват от нищото
нейните принцове -
по съвместителство бармани,
инструктори по кормуване
и пропаднали скулптори,
а накрая дори един осветител
в Киноцентъра -
правят й вятър, обожават я тягостно,
носят я на ръце, обладават я,
любят я и тогава
е господарка на къщата, на съдбата,
пребоядисва стаите, шета, два сантиметра
над земята хвърчи
с чиниите, с чашите,
с рамене и корем пори въздуха.
После се случва така,
че си тръгват заедно с къщите,
с ръцете и с вятъра, с всичкото
и тогава остава
до гуша в любовни руини и дългове,
в сополи и сълзи, шарки и грипове,
а наоколо се прескачат децата й -
Любов бясната, кривогледата Вяра
и лакомото й изтърсаче Надежда,
с часове расте, все на нея ще й се случи.

Ммммм страхотно   

РЕВНОСТ


Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко съм в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

 

Дамян Дамянов

 
................................................... 

научих

Научих -
че не можеш да накараш някой да те обича. Можеш само да бъдеш някой, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другия.

 Научих -
че без значение колко те е грижа,

на някои хора просто не им пука.

 Научих -
че отнема години да изградиш доверие,

и само секунди да го разрушиш.

 Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,

важното е кого имаш в живота си.

 Научих -
че можеш да разчиташ на

                       обаянието си около петнайсет минути.

След това е по-добре да знаеш нещо.

 Научих -
че не трябва да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да направят,

а с най-доброто което ти можеш да направиш.

 Научих -
че не е важно какво се случва с хората.

Важното е какво правят те по въпроса.



 Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,

заради което ще те боли цял живот.

 Научих -
че колкото и прецизно да режеш,

винаги ще има две страни.

 Научих -
че отнема много време, да станеш човека,

който искаш да бъдеш.

 Научих -
че е много по-лесно да реагираш

вместо да помислиш.

 Научих -
че трябва винаги да се разделяш с тези които обичаш с думи на любов. Може пък това да е последният път когато се виждате.

 Научих -
че можеш да продължиш напред дълго,

след като си решил, че повече не можеш.

 Научих –

че сме отговорни за това, което правим,

независимо какво чувстваме.

 Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.

 Научих -
че независимо колко страстна и буйна е една връзка отначало, страстта отминава и добре би било да има нещо друго да заеме мястото й.

 Научих -
че герои са хората,

които правят, това което трябва да се направи,

когато трябва да се направи независимо от последствията.

 Научих -
че да се научиш да прощаваш изисква практика.

 Научих -
че има хора които искрено обичат,

но просто не знаят как да го покажат.

 Научих -
че парите са калпав начин да си мериш успеха.

 Научих -
че с най-добрия си приятел можем

да правим всичко или пък нищо и

пак да си изкарваме страхотно.



 Научих -
че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята, ще бъдат тези,

които ще ти помогнат да станеш пак.

 Научих -
че понякога, когато сме ядосани,

имаме право да бъдем ядосани,

но това не ни дава право да бъдем жестоки.

 Научих -
че истинското приятелство продължава да расте дори през големи разстояния.

Същото се отнася и за истинската любов.

 Научих -
че понеже някой не те обича по начина,

по който ти искаш да те обича, това не означава, че не те обича с цялото си сърце.

 Научих -
че зрелостта много повече зависи от това какъв опит си придобил и какво си научил от него,

и много по-малко от това колко рожденни дни си празнувал.

 Научих -
че никога не трябва да казваш на дете, 

че мечтите му са невъзможни или странни.

Малко неща са по-унизителни,

а и каква трагедия би било, ако ти повярват.

 Научих -
че семейството ти няма винаги да те подкрепя. Може да изглежда странно, но хора с които не си роднина могат да се грижат за теб и да те обичат и да те научат отново да вярваш на хората. Семействата не са биологични.

 Научих -
че колкото и добър приятел да ти е някой,

той ще те наранява от време на време

и трябва да му прощаваш за това.

 

 Научих -
че не винаги е достатъчно да ти простят другите.
Понякога трява да се научиш

ти самият да си прощаваш.

 Научих -
че независимо колко лошо ти е разбито сърцето, света не спира заради мъката ти.

 Научих -
че произхода и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме,

но не са отговорни за това кои ще станем.

 Научих -
че понякога когато приятелите ми се карат,

се налага да взема страна дори и да не искам.

 Научих -
че само защото двама човека се карат,

не значи, че не се обичат.

И че само защото не се карат,

 не значи че се обичат.

 Научих -
че понякога трябва да поставиш човека

преди неговите действия.

 Научих -
че няма нужда да променяме приятелите си,

ако разберем, че приятелите се променят.

 Научих -
че не трябва да бъдем толкова настоятелни,

да открием някоя тайна.

Тя може да промени живота ни завинаги.



 Научих -
че двама човека могат да гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно.

 Научих -
че колкото и да се опитваш да защитиш децата си, все нещо ще ги нарани и това ще нарани и теб.

 Научих -
че има много начини да се влюбиш

и да останеш влюбен.

 Научих -
че независимо от последствията,

тези които са честни със себе си,

стигат по-далеч в живота.



 Научих -
че независимо колко приятели имаш,

ако ти си тяхната опора,

ще се чувстваш самотен и изгубен,
когато те са ти най-нужни.

 Научих -
че живота ти може да бъде променен за часове,

от хора, които дори не те познават.

 Научих -
че дори когато мислиш, че нямаш какво повече да дадеш, когато приятел повика за помощ,

ти ще намериш сили да помогнеш.

 Научих -
че писането, както и говоренето,

може да облекчи емоционалната болка.

 Научих -
че парадигмата в която живеем,

не е всичко което ни е предложено.

 Научих -
че заслугите на стената

не ни правят почтени човешки същества.



 Научих -
че хората, на които държиш най-много в живота
ти - биват отнети твърде рано.

Научих -
че, въпреки че думата "любов",

може да има много различни значения,

тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.

 Научих -
че е трудно да се определи къде да се тегли чертата, между това да бъдеш добър и да не нараниш чувствата на хората и

това да защитаваш това, в което вярваш !

Празна карта
Има само два вида зодии- Скорпион и ухапаните от Скорпион

Ти-спокоен и силен.Мъдър.
Неслучайно до мен си спрял.
А ръката ти груба в тъмното
ме увива в копринен шал.
И тогава не стига въздуха.
И тогава ме дебне Тя.
Тая гърбавата, стопръстата.
/Не, не искам да кажа Смъртта!/
И току се размина със нея-
черна котка ми мине път.
Разплачи ме, защото засмея ли се-
ще е взрив, а децата спят.
Аз изплашена хуквам по моста
и те чувам: стъпваш след мен-
ей така, по привичка просто.
Малко влюбен, почти отегчен.
Но какво да се прави-природа.
И неписан небесен закон.
Ти- от тази,първата зодия.
Аз- ухапана от Скорпион.


ЗАЯДЛИВО

Смъртта- тая развратна крадла,
снощи пак се въртеше наоколо.
В едната ръка със сребърна брадва.
В другата- с театрален бинокъл.
Явно пак е надничала пустата
да види твоето мъжко тяло.
Ако си спомняш, пердето спуснах
и намазах с крем огледалото.
Ти се хвана отляво. Присви се.
Озъбих й се, защото знам,
че те опазих от сто актриси.
На тая баба ли ще те дам?!


ПОВОД ЗА ЖИВОТ

Е, хайде, зло! Звънецът е отдясно.
Отдавна чакам да ме сполетиш.
Премного ми е слънчево и ясно.
И много лесно пиша всеки стих.
И плача лесно. И се смея лесно.
И лесно се спасявам от дъжда.
Животът се нарежда като песен
и губи вече своята цена.
Приятелите трудно преброявам.
И всички верни./ Нямам врагове!/
И всяко нещо в мене оживява.
А всъщност нещо трябва да умре.
Да се откъсне. И да ме разкъса.
Да разбера какво е да боли.
И паметта ми- за удобство къса-
да помни невидяното дори.
Ако след теб, след болката, се вдигна.
Ако след тебе пак износя плод.
Това е вече нещо. И ми стига.
Това е вече повод за живот.


Камелия Кондова

 Научих -
че двама човека могат да гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно

Научих -
че не е важно какво се случва с хората.

Важното е какво правят те по въпроса.

 Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.

 

 Gold Delicious -ПОВОД ЗА ЖИВОТ   

ОБИЧТА НА ВЯТЪРА...

В очите ти подирих любовта -
горещи сълзи  в длани сбрах.
Не си отивай ! Не мога да те спра,
а зная  плачеш  ти за мен  в съня .

Отдавна пътищата ни разминати
затихнала жарава скътаха завинаги.
От обич и от  страст неподозирана
сърцата ни от мъка са застинали...

Когато оживее спомен от годините
и мъката сълзите нежно пресушава -
не искай бързо от тебе да си ида
самотен  ще ридаеш и мечтаеш...

Повярва ли във обичта на вятъра?...
Той клоните и листите обича,
когато есента попари ги
и в нова пролет им се врича...

От мен не бягай толкова далече!
Когато всички те забравят
със обич тихичко ще  те прегърна
мечтата наша в реалност ще превърна...
         

БОЛКА


С  УСТНИ НЕ ПОСМЯХ ДА ТЕ ДОКОСНА
ОСТАВИХ ГО ЗА НЯКОЙ СЛЕДВАЩ ДЕН,
КОГАТО  ЛЮБОВТА НИ ЩЕ РАЗТЪРСИ
ГРАДЪТ ВЪВ КОЙТО СИ  РОДЕН!

НЕ  ИСКАМ ТОЛКОВА ЗА БЪРЗО ДА ИДВАШ
И ДА  ТРЪГВАШ  В ТОЧЕН ЧАС
ЗАЩОТО ТИ НЕ ГО ПОКАЗА,НО БОЛКАТА
ВЗРИВИ ЧАСТИЦА В НАС.

А ГОРДОСТТА НЕНУЖНА СИ ОСТАНА
СЪЛЗА В УСМИВКАТА СТАЕНА.
РАЗБРАХ СЪРЦЕТО В МИГ ЗАСТИНА
ОТ  БОЛКА ПО НЕСБЪДНАТА МЕЧТА…




        О Л Т А Р


МЪДРОСТТА В СЪРЦЕТО ОЛТАР СИ СЪГРАЖДА,
ЧОВЕКЪТ ОТ РАДОСТ И БОЛКА СТЕНА Й  ГРАДИ.
ВСЕКИ В ТАЗИ МЪДРОСТ ВЕКОВНА ЩЕ ДИРИ
СЛЕДИ ОТ НЕСБЪДНАТИ  СВОИ РЕАЛНИ МЕЧТИ.


ЛЮБОВТА Е ВЕЛИКА , ВСЕКИ  С ТРЕПЕТ  Я  СЛАВИ,
НО ЧЕСТО ОТИВА СИ  И  БОЛКА  СЛОМЯВА  ДУШИ
ПРЕД ИКОНАТА В ОЛТАРА СМИРЕНО СЕ МОЛЯ, МАЙЧИЦЕ СВЯТА ДАЙ МЪДРОСТ В НАШИТЕ ДНИ…

ЗАМЪЛЧИ...

Не търси вината в себе си.
Няма и при мен да я откриеш...
С много грешки ранихме душите си.
Няма виновни,  има сълзи недоронени...

Замълчи, не разгаряй тъгата си.
Океан от злоба фучи,  унищожава ни.
Ти в посребрели коси нежно вплиташ
несбъднати и невъзможни трепети.

Не търси вината и в другите...
Съдбата ни с други съдби е преплетена.
Ти мълчиш, аз без думи разбирам
тъгата ти по любовта ни изронена...

Стивън Крейн

 Пътник

Пътник
тръгна по пътя към истината.
И се изуми:
тъй гъсто бе обрасъл с трева.
- Ха! - каза той -
Виждам, че оттук отдавна
не е минавал никой.
И забеляза изведнъж, че всяка
тревичка беше нож.
- М-да, - заключи той -
навярно има много други пътища

 Човек гонеше хоризонта

Човек гонеше хоризонта,
хоризонтът му се изплъзваше.
Видях го и се разтревожих.
И казах на човека:
- Това е немислимо,
ти никога...
- Лъжеш! - викна той
и продължи да тича.