Обичате ли стихове? - 7

  • 96 331
  • 755
  •   1
Отговори
# 210
  • Мнения: 2
Монолог на киселото гроздe


Не съм узряло, а му се привижда,
че слънцето ме люби на баира.
Обхожда ме, това добре го виждам.
Лисугерът му подъл. Как примира...

Облизва се, че и потрива лапи.
Високо съм, бе пич, и киселея.
Какво ми стъпваш тихо по чорапи.
Зелено съм, не мисля да узрея.

Това го знам от всичките уроци
на старите лозари. Бях им вино.
Недей да ми се мяташ на подскоци.
Играло съм и аз веднъж невинност.

Ако ще ме крадеш, го дай по-мъжката.
Това със нежността – на Косе Босе.
Голямата любов ми е през дръжката.
Но виж на мъка, казват много нося.

Подскачай си. Прави се, че умираш.
Изобщо не ми пука на зрънцата.
То не е като гъби да събираш.
Освен, че киселея, съм устато.
 

 
Яна Кременска

# 211
  • tardis
  • Мнения: 329
Аз съм стара. Ужасно стара.

Този стих на кого е?


Мой.

Не подозирах за този стих на Недялко Йорданов...
Много е хубав, благодаря  Heart Eyes

Последна редакция: вт, 25 май 2010, 21:17 от rainbird

# 212
  • Мнения: 170
Любовна раздяла

Седим, мълчим и нищо не ни свързва
тишината днес е събеседник наш
и нишката на чувствата, която ни обвързва
останала е стъпкана на голия паваж

Един до друг стоим, а всякаш километри ни делят
в душите ни морето от любов отдавна не бушува
и неумолимо упреци недоизречени в сърцата ни болят
последна тази среща наша гласът на прошката не чува

И от нанесените удари раните отворени кървят
на масата пред нас две чашки от кафе и пепелник със няколко цигари
в пространството на кафенето празно думи неизказани крещят
с последната целувка ще си кажем сбогом и ще захвърлим спомените стари

Щом тръгнат си посетителите закъснели, сервитьорът ще отдъхне
на улицата двама ще потръпнем от хапещата нощна хладина
в тъмното ръцете свои ще държим по навик болката докато заглъхне
и ще се превърнем в далечни непознати, прегърнал всеки свойта самота!

/лично творчество/

# 213
  • София
  • Мнения: 1 176
Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие
и е празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите-
лед в чашата.
Мълчи облечени, разлюбени...

И има страшно.

Мария Донева

# 214
  • Мнения: 775
автор: biser4e

Ще се стече животът на порои,
преди да сме усетили , че идва.
И всичко, без което всъщност можем
със някой гръм внезапно ще си иде.
Неумолимо времето ще тръгне,
ще ни поглежда младостта от снимки,
когато дъщеря ни пак отгърне
албума с радостта на миналото.
Ще пита” Мамо, ти ли си? Нима? ”
а аз ще се усмихвам многозначно.
Ще се учуди, че младежът там
е всъщност най- обичният й татко.
И как така черешата на двора
е стигнала високото на покрива.
Ще гледа поодтелно всички хора,
които обитаваха живота ни.
Ще съумеем ли тогава да й кажем
че всеки с нещо ни е бил потребен,
дори и този вадил от колчана
стрелата – да ни прободе в сърцето.
Че стичайки се в жадните ни вени,
поравно силно с радости и болки,
животът със пороите на времето
не е докоснал вярната ни обич...

# 215
  • Мнения: 2
За приказките


После я сънувал как си тръгва,
как го гледа право във очите.
Искал нещо пак да я излъже,
само че пък тя не го попитала.

Нищо не попитала, мълчала
както се мълчи след всичко.
Мисля че накрая май разбрала
кой е тоя, дето го обича.

Много и приличал на измислен,
затова накрая му простила,
за това, че дяволски я искал,
за това, че всъщност бил безсилен

да живее в приказка със нея.
Приказките, моля, са за други.
Знаел - щом от вятър е довеяна,
някога ще я отвее буря.

Тихичко било преди разсъмване.
И разбрал - без нея ще е страшно.
После ...във очите му се стъмнило.
Как ли се набутал в тая каша,

кой ли го накарал да я лъже,
като можело да бъде честно?
Приказките са такива тъжни,
но пък краят всъщност е уместен.


Яна Кременска
 

# 216
  • Мнения: 2
Не си по-хубава от виното ти,
което бавно пием в здрача,
защото няма то очи,
които лъжат и които плачат...


Славчо Чернишев

# 217
  • Мнения: 110
Абсолютна власт

До вчера бях дива и волна
пилеех се в дните,в годините…
Раздавах се,ала и взимах,
сама направлявах мечтите си..

До вчера бях  Моя, принадлежах си,
бях суверенна,не давах на никого власт,
Над мене,над мойта душа и във мойта вселена,
единствена тук ,бях най-висш Господар.

И как ,не разбрах-тихомълком превзе ме!
Земите безкрайни в сърцето ми-
от раз- завладя и обсеби..предадох се,
Без бой и без рози,отдадох ти ,
що пазех и бранех със гордост ,и малко тъга!

Сега съм наложница,сега съм робиня!
Проклета да съм -сега съм щастлива!!!
Прехласната,глупава,и малко свенлива,
Във твойте обятия кротко притихвам ,
Не ми се налага да браня и пазя,
сега съм под твоята властна ,но нежна закрила…

л.т.

# 218
  • tardis
  • Мнения: 329
Аз се връщам понякога през златокосите просеки -
там пътеката още с мъха си ме помни.
Мълчешком ми са думите малко внимание просещи.
Аз се връщам - парче от строшената стомна.

Тишината ми глуха остана от толкова писъци,
на изкъртена панта й висне вратата.
Изоставена хижа. - Освен за подслон на лисиците,
няма друго какво да се случи нататък.

Аз се връщам сама да приседна на края на лятото,
а очите ми - ягоди търсят в тревата.
Няма ягоди. Само къпинов трънак в избуялото
пъпли хищно и хижата бавно пропада.

ПродънИ се, небе! Изплачи ме докрай с дъждовете си -
чак и аз да забравя, че мен ме е имало!
На къпиново трънче до капка да висна - обесница,
дето гроб не намира за своето минало.

Радост Даскалова (regina)

# 219
  • Мнения: 2 212
rainbird, много силен стих. Благодаря, че го сподели!

# 220
  • Талант на 2012,2013 г.
  • Мнения: 3 001
              Часовник на мъката

   Седя сред двора на времето
   наоколо спи тишина.
   Човекът посял нявга семето
   тук няма го вече сега.

    Изплуват спомени минали
    и смях се чува дори...
    Но в миг поглеждам, обръщам се.
    Как празно е и боли.

    И често питам:"Ще дойде ли
    ден в който да няма тъга?
    А после сама отговарям си:
    "Това е човешка съдба!"

    Да връщаш дните отминали
    докосвайки спомен с ръка.
    Да търсиш човешко разбиране
    намирайки стара метла.

    Посягаш към недостъпното,
    говориш с отминал живот.
    И търсиш онова непокътнато
    късче на много любов!

    Тече реката на времето
    и влачи трънаци безброй.
    Един посял беше семето...
    Изгубих го! А за мен е герой!!!

Това стихотворение, приятели написах преди месец стоейки в двора на бащината къща. Татко вече го няма и това е за него. С много любов и мъка... Cry

# 221
  • Варна
  • Мнения: 2 171
***

Ех капитане!
Тринадесет години
плавам по мечтите си за теб.
И давя се!
О, как се давя!
Ти знаеш добре
как горчи солената вода
/и от сълзи била/.

И все си на копнеж разстояние,
на мекото на устните,
на ръба на греха.
На недопускане,
На недостигане...

Само русалка не съм била...

# 222
  • Мнения: 2 212
Ех, Катюш, Катюш ...  Hug

# 223
  • Варна
  • Мнения: 186
                        ***

Веднъж ли сме умирали от жажда;
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със мъзи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилието винаги си струва,
дори когато ражда нова жажда.
Колхида може би не съществува.
Но тихо,да не чуе екипажът.

        Добромир Тонев

# 224
  • tardis
  • Мнения: 329
rainbird, много силен стих. Благодаря, че го сподели!

  bouquet

Страшно хубав е.
regina ми е една от любимките ...

Общи условия

Активация на акаунт