Обичате ли стихове? - 7

rainbird, наистина пишеш страхотно, това съм го казвала не веднъж, но искам да кажа и друго - едно е човек да има талант да пише стихове, когато има дадена муза, било свързана с любовта или друго. При теб обаче, особено с това последно стихотворение, си личи, че не просто имаш култура, талант и можене да пишеш, ами и явно наистина много богата обща култура и знания, за да пишеш на такава тема, която иска не просто можене на писането, ами и знания за това. И въобще, да се вдъхновиш да пишеш по темата се иска много повече от просто талант.
Май се повторих хиляда пъти, но се надявам да се разбра какво искам да кажа. 
Та, с една дума, БРАВО!

Денят на топлата любов...
Създадена от чистите ръце.
Денят на силната любов...
Събрана във едно сърце.
Денят на светлата любов...
Родена за едно лице.
Денят на вечната любов...
На тази дето ни влече.
Това е нашата любов.
Като безкраен лунен път.
Преминала по път суров.
Обичаща.През стон светът.
Безкрайна.Топла и една...
Любов, създадена за нас.
Обичаме се. И сега
тук го споделяме със вас...!!!


Лично творчество


Посвещавам го на мъжът, който 29 години неотлъчно е до мен в радост и болка... На моят прекрасен съпруг и баща!

Страх

Какво е страх,
така и не разбрах...
Не ме е страх от любовта
Не ме е страх от самотата
Не ме е страх от глупостта
Не ме е страх и от смъртта
От болести не ме е страх,
дори да боледува ми душата...
Но страх ме е от болестта
ако атакува ми ръцете и краката...
Не ме е страх за моята особа,
но тука веч отварям скоба
(Страх ме е за моите близки
да не погубят ги страстите низки.
Страх ме е за децата,
дали ще се справят с борбата.
Страх ме е да не нараня техните чуства
не знам, кой, как и какво ще почуства...)
Май много ме е страх,
но що е страх така и не разбрах....
 

ester, аз мисля, че те разбрах какво искаш да кажеш и също мисля по сходен начин.  
Тооо, затова има поети, има и стихоплети и не всички стихоплети са поети.

Много ще се радвам rainbird да публикува още неща, а и ellyst, ако може.  

И по темата:

ПОЕЗИЯТА Е РАЖДАНЕ
Не обичам поети с лица на поети,
по които личи всяка рима написана.
Те по правило ползват за легло стиховете си,
ала там от жени няма място за истини.

От крилата ефектни свършва гибелно въздухът
и прилича на треска поетичният задух.
За тях в минало време важи думата "бъде",
но са с мъдри лица и заслуги извадени.

Няма мисъл, която да не са обладали
те - поетите с адски поетични лица.
Невъзпитан съм бил? Може. Знам златно правило:
още никой възпитано не е правил деца.

ГЕНЕЗИС
Ваятелю, внимавай много с камъка!
Не знаеш със какво е днеска бременен.
Длетото може всякак да измами
дори един създател на вселени.

И затова не удряй слепешката,
недей разсича каменните вени.
Те трябва да са живи, да се мятат,
уплашени от твоите прозрения.

Богинята във мрамора те чака,
не я превръщай в циганка прегърбена.
Ваятелю, внимавай много с камъка!
Не винаги талантът значи мъдрост.

И двете са на Орлин Дянков

Учудвам се от способностите на мъжкото съсловие, представило личните си неща тук. Поздравявам ви.

От темата за поети и стихоплети ме навиха и пускам тук два опита за поетичен преразказ на митове.

Калевала
Във времена доволно стародавни
живели, там разказват, три герои славни.
И богове там имало различни,
едни помагали на хората, други пък себични.
Уко бил главен богът на небето,
а Ахти - богът на морето.
Въртопът Туонела на полюса в средата,
разделя двата свята, на живи и на мъртви под земята.
Мъдрецът Вайнемойнен бил първият герой,
магии и вълшебства той знаел е безброй.
От челюстта на щука кантеле той направил,
и песните кой чуел, грижите забрявал.
Със песни омагьосвал, с песни той помагал,
във тежкия живот малко радост слагал.
Улисан да събира мъдрост много дни,
пропуснал да се жени той на младини.
Събрал богатства много, събрал и много слава,
ала нима за тях се младост нова дава?
Решил да се сватосва, опитал там и тука,
ала с момите млади нямал той сполука.
Накрая го измамили уж, че една му дават,
видял я той в реката как весело си плава.
Но тръгнал ли към нея, обзел я силен страх,
потънала в реката, тъй го вкарала и в грях.
Отказал се мъдрецът веч да се венчава,
на тайните изкуства напълно се отдава.
------------
Ковачът Илмаринен бил вторият герой,
изкусен в занаята, прочут навред бил той.
Северната господарка, имала дъщерица,
ненадмината по хубост, прекрасна девица.
Направил там ковачът Сампо - чудна воденица,
тя мелела не само жито и пшеница,
а всякакви блага, богатства и имане,
че имало да вземеш, че и да остане.
Занесъл я на север и за жена той взел момата,
живели 6 години честито и богато.
Живял там Кулерво - момче с погинал род
и нямало сполука никак в тоя живот.
Прокълнат да е роб и в работатa не споряло,
каквото да подхване - всичко се трошало.
Изгонили го господарите да им се маха от главата
и тръгнал Кулерво да се скита из блатата.
Там Илмаринен го цанил за пастир
и само беди навлекли се подир.
Проклетичка била ковашката женица
и питка вътре с камък пъхнала в торбица.
Изпратила със нея пастира по полето,
не знаела, че нему също злобно е сърцето.
Измамата със хляба Кулерво щом видял,
вълшебна злобна песен веднага той запял.
Натирил ковашките стада из блатата,
превърнал той във стадо мечки, вълци из гората.
Щом влезла в обора да ги издои,
жената те разкъсали, изяли я дори.
Ковачът пък пастира подгонил да му отмъщава,
побегнал вдън горите момъкът тогава.
Едва от смърт се оттървал,
ала мома в шейната пожелал.
Една там се прилъгала незнайна хубавица,
но после се оказала изгубената му сестрица.
Рабрала, че любов е правила със брата,
тя хвърлила се във реката.
На Кулерво животът съвсем отмилял
и върху ножа си завършил своя дял.
---------------
Ний продължаваме със третия герой,
напет, красив и снажен - Леминкайнен бил той.
Обаче бил пройдоха, жените най обичал,
за разправии и пиво той през главата тичал.
Навлякъл се на сватба без покана,
направил свада и убил стопана.
Подгонили го там да го убият,
на остров сред морето успял той да се скрие.
Моряшките жени на острова скучали,
погрижил се юнакът да няма повече печали.
Не щеш ли, обаче, мъжете се явили,
и нашия герой на парчета направили.
Научила за туй майка му, горката
и тръгнала навред да събира му месата.
Събрала и зашила и станало пак цяло
на Леминкайнен младото тяло.
Ала не мърдал той, очите не отварял,
на милата си майка той не проговарял.
Измолила тя медец от пчелата,
магия да направи и върне му душата.
Събудил се отново младият юнак,
ала поука не взел си пак,
а търсел нови чудни приключения
и в женските компании забавления.
------------------
Ковачът Леминкайнен без жена се затъжил,
разпалил той пещта и от злато мома сътворил,
студена тя била, макар чудно красива,
разбрал, че тъй животът му не бива.
Отправил се наново към северния край,
да иска по-малката сестра комай.
Не дали му обаче, старите момата,
но той я грабнал и отвлякъл във шейната.
Тя не го искала, една нощ го напила
и с който й попаднало му изневерила.
Тогава прокълнал я на чайка тя да стане
и вечно по скалите на морето да остане.
---------------
Там Вайнемойнен срeщнал ковача
и рекъл, че имат те трудна задача,
щом Северната господарка жена не му дала,
да ходят да си искат от воденицата дяла.
Направил Вайнемойнен лодка с магия
и тръгнали към севера юнаците тия.
По пътя Леминкайнен за помощник цанил
и тъй екипът им се оформил.
Успели да отмъкнат Сампо от скалите
и с нова чудна песен заплавали по водите.
Но Северната господарка ги погнала с войската,
завързала се битка нечувана във водата.
Пропаднала мелницата чудна във вълните,
затуй на риба казват богати са там водите.
-------------
И ето на историята вече идва края,
там станало едно последно чудо зная.
От горска боровинка заченала девица,
родица тя момченце с къдрава главица.
Но Вайнемойнен щом момченцето видял,
краят на този свят от него предвидял
и рекъл той на хората - да бъдем живи-здрави,
да вземем този младенец да го удавим.
Ала момчето оправно, от малко речовито,
таково слово казало на мъдреците,
че всеки дето е създаден на земята,
на живот има право и да ползва й благата.
Тогава Вайнемойнен на хората тъй рече,
на старите богове светът приключва вече
и като наши Крали Марка в пещерата,
с вълшебната си лодка се изгубил из блатата.
Разправят, че ако зло Финландия надвие,
за своя народ Вайнемойнен ще се върне да се бие.
-------------------------
-------------------------

Гилгамеш
За Гилгамеша да разкажем история прастара -
вледетел на Урук, там той бил господаря.
В Месопотамия било това, къде обаче,
да кажем точно трудна е задача.
Могъщ бил Гилгамеш и имал барабани,
щом биел ги, работели му всички без покани.
Но хората се изтощили
и на боговете се молили,
да пратят друг такъв герой
и с Гилгамеша да се бори той.
С борби като се занимава,
хората на мир оставя.
Послушали ги боговете
и взели глина във ръцете,
създали Енкиду дивака,
той бързо скрил се във шубрака.
Там пратили му блудница Шамхат,
позната с хитрост в онзи свят,
прилъгала тя дивия човек
и тръгнал той след нея в зноен пек.
А пред града го чакал Гилгамеш,
борба наченали от пладне до нощес,
като видели, че са с равни сили,
веднага двама се побратимили.
След туй те тръгнали да вършат поразия,
отсекли на Ливан кедрите тия,
чудовище убили,
Небесния бик поразили.
Богинята Ищар, Гилгамеш щом видяла
И с цялото сърце го пожелала.
Ала отхвърлил той нейната любов
проклела го тя вместо благослов.
От боговете моли му смъртта,
но само Енкиду умрял там в пустошта.
Уплашил се тогава Гилгамеш човека,
разбрал броени дните са до века.
Безсмъртие да търси тръгнал сам,
колко време вървял не знам,
но стигнал до реката на смъртта,
а остров на блажените отделя тя.
Там Утнапищим с жена си живял,
безсмъртие от боговете той владял.
Попитал го за тайната му Гилгамеш
и молил му се цял ден до нощес,
накрая на мъдреца дожаляло.
Там в бездна цветото на младостта растяло
и рекъл този на героя:
-Във нищото ти протегни ръката своя,
щом в нещо ти се убодеш,
това е цветето – и с него беж.
Успял да хване цветето героя,
ала убол до кръв ръката своя.
Щом стигнал до една река,
решил да мие своята ръка.
Там цветенцето на бега оставил
и сигурно за миг го е забравил.
Преминала една змия от там,
налапала му цветето за срам,
тя свойта кожа променила
и подмладена в храстите се скрила.
Отчаян Гилмеш в града си се прибрал,
но от приключенията свои помъдрял.
Започнал той града добре да управлява
и като цар добър го славят оттогава.

Лично творчество - и двете.

Допадна ми много, Сърчице този преразказ на митове. Пренесе ме в друг свят, в друго време...

Благодаря ти. 

В живота някой каза имало поети.
А другите били пък стихоплети.
И тези дето са в живота стихоплети,
не мязали били изобщо на поети.

Зададох си въпроса пък тогава.
Каква е тази злоба истинска такава?
Нима за стихоплети място няма?
Нима навсякъде е бъкано с измама?

А този някой дето дава пояснения.
За тези поетичните движения...
Той като не е от поетите. И даже
не от стихоплетите... Дали е важен?

Защото ако дава свое мнение.
То трябва да е подплатено със умение.
Пък него гледам никакво го няма.
Навред е разпиляна суха слама.

Та ето с трите думички бих казала:
"Без злоба моля..."Мястото за всички е.
И нека и поетите и стихоплетите
да бъдат заедно във  ято. Като птичките.

Всеки почитатели свои си има.
Нека тогава си реди своята рима.
Да се радваме на всичките творби...
И да няма разни пояснения, делби...

Щом написано е нещо със ръката.
Идващо и от сърцето и душата.
Значи то е за да радва всички.
Весели и тъжни. Хората добрички...


Лично творчество

Духът на камъка

Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.

Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.

По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.

Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.

Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите...

----

Благодаря ви отново за хубавите думи, Фен, ester
Не съм сигурна доколко са заслужени, нямам претенциите да съм "поет/еса". Но се радвам, когато открия хора, с които сме на една вълна, и с подобни светоусещания ...

Благодарим Китана!  

Призма

Казват ми: ,, Спри да го правиш
за чужди грешки себе си да виниш.’’
Казват ми: ,,Спри да мислиш за хората
а те изобщо, мислят ли за теб?’’

И когато дъжда вали
и капките  падат върху прозореца
и през тях виждаме
всичко . . . . различно, през призма.

Аз никога не съм чувал
вълк да вие сам в нощта.
Не знам какво казва и дали носи
в себе си чувство за вина?

Любовта при всички е еднаква
но обектите на любовта са различни.
Говореха хората: ,, Всички сме различни отвън
но вътре чувства носим  едни и същи.’’

*                           *                               *

Когато ти казвам, че ме дразниш
всъщност се нервирам на себе си.
Когато ти казвам да си вървиш
всъщност искам да останеш при мен.

Когато ти казвам, че съм добре
ти знаеш, че просто лъжа.
Когато ти казвам, че мога без теб
ти знаеш, че не мога.

Когато ти казвам, да не ми звъниш
повече от всичко искам да ми се обадиш.
Когато ти казвам,  че те мразя
ти знаеш, че те обичам.

 Лично творчество.

... А има дни в които сякаш
над тебе срива се светът.
Политаш, падаш, после клякаш.
И сълзи ронят се в мигът...
И този ден боли жестоко.
И плаче вътре всичко в мен.
Умирам бавно. А високо
прелита птица.Гаден ден!
В такива дни човек разбира,
че не е земен. И че тук
за малко е. После умира.
Понесъл целият живот в юмрук...

Будилникът — внезапен остър нож —

Съня ти пак наполовин разсича:

Отсам — ти, недовършената нощ,

Оттатък — бряг, върби, река, момиче…

Кое е сън, кое — реалност? Где

Потъна мигом сладката измама?

Връз твойто още спуснато перде —

Пак сянка. Но момиче вече няма.

Остана си то там, на онзи бряг.

Реката себе си и него грабна…

… Помахай им и — хайде, няма как:

и на илюзията хляб й трябва…

и пот. И път. И крачка по паве —

за да я досъбуди в полумрака…

Стани, съня доугаси с кафе!

И то горчиво! Свиквай — туй те чака!

До вечерта… Но време — дотогаз…

И — ден-харман… Не видиш краят де е…

Дори не подозираш в този час

С какво ли ще те жъне и вършее.

С каквото ще! Не бой се и върви!

Вършей, вършан от обичи и злоби!

За всеки случай ти си приготви

Милувки и шамари в двата джоба!

Е, време ти е! виж: в кафето — път.

Мини го цял и всичко му опитай!

И — до нощес! Щом всички пак заспят,

Момичето — онуй, с душа и плът —

Помни! — пак ще те чака! При върбите…

________________________________________________________________________________________________

 

Облаци, разцапани със четка

на ппиян художник. Или тъжен.

Иззад тях небе, което светка

с цвят на кър - и ветровит и ръжен.

Боже мой, небе или пък рана

грее над главата ми отгоре?

Сякаш, че душата ми огряна

се е залепила на простора.

Сякаш, че животът ми безумен

там е вплел най- мъдрата си мисъл,

и туй, за което нямам думи,

залезът със багри е написал.

Но угасва. И мигът изчезва.

И със него - всичко. Става тъмно.

Приказката се превръща в бездна,

във която този свят потъва.

стаята е синя, черно - синя.

В нея гаснат всичките предмети.

И остават моите години -

залези, що и на тъмно светят.




Разкажи ми, летен ветре, откъде се взе
да нагиздиш мойта шия с ледено въже?
Не видя ли моя ангел някъде заспал,
че затъвам до ушите в яловата кал.

 

Аз по тебе ходих, ветре ,все едно къде.
Спря ме, тъкмо да те хвана ,върлото дере.
Тук е завет.  Няма сянка. Тинята влече.
Върху камък пепелянка пладнето пече.

 

Разкажи ми, пеперудо,откъде се взе
вместо котва в тоя вятър, ако бе море?
Да не би пък моя ангел като теб да е
 - жълта плетена жилетка в гнилото небе.

 

Или е напусто паднал,без да разбере
моят малък глупав ангел с дрипави криле
,и ме мами маранята с плевел избуял,
че зачева пеперуди яловата кал...
                   

 Това второто е на В. Ванков - Валдес, моля ако някой има други негови стихотворения да ги публикува или  да прати някаква връзка на лични 

dyrabyra,първото стихотворение... не зная дали е твое, но страшна много ми хареса...

Нито едно не е мое, но от време на време изпитвам особена нужда да си ги препрочитам   
радвам се, че ви харесват; не зная автора обаче