Обичате ли стихове? - 7

 Слепи надежди...


През вечерни мъгли вървя и търся...
Далечен, непознат за мене свят.
Объркана се лутам. Вечно бързам.
И виждам някъде напъпил цвят.

Протягам две ръце да го откъсна.
А той изчезва. Тъне в празнота.
Било е сън. Не искам аз да го прекъсна.
Обаче свърши. И боли. И няма тук цветя.

Една надежда в тяло на самотница живяла.
Съборена. И срината. И стъпкана с крака.
Убита. И изгонена. Бял свят не видяла.
Такава. Недокосната  и от ръка.

За болните надеждите са малко...
А някой ако ги прогони с онзи влак...
Тогава им остава нищо. Тъжно, жалко.
И пак през купища вървят от тежък мрак.

А някой отстрани стои усмихнат.
И гледа. Нищичко до тука неразбрал.
Светът му е различен. И обърнат.
Светът е този...скрит. От никой невидян.


Лично творчество

 Amarcord.Спомням сиhttp://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=137428
Автор: starozagorez

По идея на Христо Фотев

Когато майката на мойта майка,
не свикнала в живота да се вайка,
изпращаше душата си
на път към райските врати,
от двете дъщери преди това открити,

като убодена с наркоза,
внезапно сграбчи я
в мъртвата си хватка
жестоката склероза.
Спокойно
заговори кротко тя
за някогашната Егейска Тракия.
Не, не заговори,
а тъжно заоплаква я:
Спомни си за някакви пристанища,
в които съхнела
разкъсана дантелената пяна
по плажните им ситни камъчета.
За стадата с хиляди овце
прогонвани под парещото слънце,-
в детските ръце
със сопите,-
към сочните баири на Родопите.
За опаловозелените лозя,
със хрупкаво и едро медно грозде
с зърната,дълги като гвоздеи,-
по острите могили що пълзят
околовръст на китни спретнати селца.
И за каруци,пълни с голи пеещи деца,
невидими сред стръковете избуяли на лимеца.
След пауза,-
ме обърка с големеца
от четиримата си братя
и молеше да идем до реката,
която ни разделя с враждебна Турция,
и там,във кафененцето на гръцкия съсед,-
изкустният певец-поет,-
да седнем заедно на ароматна мляна леблебия,
докато бащите кротко пият
кристално-бяло узо или греяна ракия
с домати, едри колкото незрели дини,-
откъснати от общите градини,
и толкова червени,когато са готови
и пращят под огнени камшици
на слънчеви подкови.
Да се завърнела под кроткото
му топло,
което нявга я целувало под своите арки,
по-жарко
от останалите в бъдещето й мъже.
Кой всичкото това й го отнел?
Не каза само нищичко за старостта,
която й украла прелестта
на някогашната магично-южна красота,
стопена като ланска преспа.
Тогаз повярвах в погледа на времето,
който ни фиксира в стремето
на настоящата минута.
Лежах и в скута,
в очите гледаше ме с нежен лъх,
а аз на вярното кутре във поза
с отправен вътре в себе взор,
слушах още за големия ни двор
с разцъфнали червени рози...
За миг не я отпусна до последния й дъх
...жестоката склероза.

Това стихотворение ме грабна от първото прочитане, но за съжаление не зная кой/коя/ е авторът/авторката/. Ако някоя от вас знае и сподели ще бъда много благодарна...



Татко, помниш ли, когато си отидох?
Аз бях силна, силен бе и ти.
Мама ме прегърна на вратата,
ти зад нея някак си се скри.

Обърнах се и мрака ме погълна.
Нощта изпи горещите сълзи.
Как исках аз тогава да се върна,
но сякаш ти ми казваше: „Върви”.

Аз знам, зад мене дълго маха,
подпрял се немощно на входната врата.
За детските ми дни поплака,
а после трудно бе дошъл сънят.

Събуждаше се, пак от сълзи морен –
детето ти порасна изведнъж:
до вчера в люлката люляна,
а днес в прегръдката на мъж.

Сълзите си изплакахме самички.
Словата ми летяха в мисълта.
Как исках да крещя, че те обичам!
Пред теб! С любов да изкрещя!

Защо не ме възпря тогава?!
Каква бе тази сила? Гордост ли бе? Срам?
Аз щях до тебе да остана
и да ти кажа всичко, дето знам.

Но днес е късно… Теб те няма.
Домът е пуст, градината тъжи.
Като забит кинжал в кървяща рана
пред мене некролог виси…

Завръщам се. Пред кой да си поплача?
Не ме посрещат две ръце,
които с нежна сила да ме сграбчат
и да ми вдъхнат вяра от сърце.

Защо не ме възпря тогава?!
Каква бе тази сила? Гордост ли бе? Срам?
Аз знам, че Господ винаги прощавал….
Това дали ще ми прости – не знам…


Чета, препрочитам и пред очите ми е моят татко, когото изгубих преди време. Благодаря на този, който го е написал. Толкова е истинско...

Дълго те търсих, бруха, скитах и обикалях.
Сипала си забрава в звънките питиета.
Сложила си коварства в тихото на стрелата,
в тъмното на водата, в крехкото на сърцето.

Плувнали са тревите, в бяло и жълто, вечна.
Морен светът чезне, трепка и се размива.
Чашките се подпалват в яркото на небето,
гъста и синя захар по стъбълцата слиза.

Дворът ти е потънал в крайчета от дантели,
в паяжини, арахна, в късчета лабиринти.
Трябва да мина леко, трепетно и смирено,
иначе ще ме срежат нежните ти извивки.

Стъпките ти навред са, тебе те няма, дивна.
Кикотът ти се губи в мокрото на лехите.
Късаш със дъх листи в пламналата къпина,
в ниското местиш сенки и ме наричаш с име.

Къщата ти ме кани, шепнеща, ветровита,
сънищата подрънкват, вързани на верижки;
сплитай ги, сплитай, само нещо да те попитам -
сън ли плетеш или на моя живот нишката...?

rainbird, поредният У-А-У ефект породи при мен! Благодаря!

Полегнали мисли. На скитница.
Във шепи стаена любов.
И мисъл. На тайната блудница.
И вятър. Край злато с обков.
Солени сълзи в долината.
Политнали неми слова. И тъжен
безумец сред немощни.
И молещ за миг тишина.
Умиращи птици от ятото.
Летящи и падащи в миг.
В калта. В самота и във блатото.
Последният сън на войник...


Лично творчество

Ако започне да ви стига времето,
ако сънят започне да ви стига
и даже парите...
Ако започнете да разбирате, че очевидните истини са само напреднала
бременност,
от която
се раждат лъжите,
че никоя линия не е по-права от тази,
която затваря кръга,
че вероятността да се удавите
е еднаква в морето и на брега...
Ако започнете да познавате
какъв ще бъде денят
по болките в своето тяло.
БЪДЕТЕ НАЩРЕК!
Не мислете,
че сте помъдряли.
Напротив.
Старостта ви ухажва
с най-баналните си анекдоти.

Борис Пасков

Валери Петров

МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си,
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като например тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме

@ ester, благодаря ти   

***

Люлка в шепите на Бога

автор: Silver Wolfess

И докато го учех да не пада,
животът се отучи да говори.
Прегърби се,
израсна до тревата
и чу гласа на тъмните подмоли.

А беше ме нарекъл за принцеса…
В сгрешения сценарий ветровете
обрулиха…
Каквото взеха – взеха
и всеки нещо крадено отнесе.
Пилея се във лудостта им.
Бавно.
А няма как обратно да се върна.
Картонените кули се разпадат –
от срутено пустинята е дълга.

Подлъгва ме
и жив е още пулсът,
понякога и мисля във зелено,
а после чак до съмнало будувам
с непипната на масата вечеря.
И бутам зидовете си тогава –
не може да е само пепелище –
прозвънвам със езика на камбана –
сред Нищото изправена – за нищи.
Дочуя ли към нея да забързат
бездомници без капчица утеха,
замесвам пак за утрото им хляба,
длъжница съм им – дадоха, не взеха.

Под всичките ограбени небета
за шепа светлина дали да моля?
А тя струи и тегли към предела.
И виждам люлка в шепите на Бога.

             Нощна смяна


Над града се спуска тежък мрак.
Някъде пък влюбени лудеят.
А самотен мъж е тръгнал пак.
Хляба да изкара. Що ли му се смеят?

Сякаш пада черен дъжд навън.
На самотникът градът му е неверен.
Още тази нощ ще бъде сам, без сън.
Тъй си мисли. И върви сред мрака черен.

Бавно час след час ще мине полунощ.
Морен поглед в тъмното се взира.
После и мигът ще дойде много лош.
Сетивата уморяват се. Животът сякаш спира.

И така се нижат нощ след нощ.
Все безсънни нощи. Тежки. Морни.
Може ли за някого животът все да бъде лош?
А пък други да не бъдат никога покорни...?


Лично творчество

Приятелство

Изчезна. Потъна в земята.
Сега ми звъни среднощ -
събужда ме с новината,
че станал животът му лош,

че вече загива, защото
е жертва на подлостта...
Обличам сънен сакото
и тръгвам към него в нощта.

Той чака на пустата гара.
Небръснат. Измръзнал и зъл.
Загасва в дланта си цигара.
И ритва уличен стълб...

Просветва утрото близко,
а ние, с вървеж разлюлян,
измисляме някакъв изход,
чертаем спасителен план.

А после със дни не го виждам -
да звънне, при мене да спре...
Но аз не му се обиждам.
Разбирам - сега е добре.

Георги Константинов

Самота

Сама в вечерний път вървя.
Светулки светят из тревата. -
И спомените си в тъмата
изпущам аз и пак ловя.

И в моята сирота дома
в ръце си нищо не отнасям...
И бързо аз свещта угасям
да се не гледам пак сама.


Пак сама

О, дай ми Боже сила

света сама да нося

и милост да не прося

аз, никому немила.

На всички дал си мъки ,

Но сила на малцина.

О, дай да не загина

от обич и разлъка!

Мара Белчева


rainbird, наистина удоволствие! Браво! 

Незнам дали е пускано, но ми е любимо:
Почти любовно

Не искам да си тръгвам още. Не!
А знам, че мога да го сторя.
Светът е пълен с чакащи мъже,
все нечия врата ще се отвори...
Не мога да си тръгна – ей, така.
Какво, по дяволите, ме възпира?!
Не е заради култа към дълга,
не е заради сносната квартира...
Не е, защото нямам вариант,
със който мога да изплувам.
Не е заради стария „Трабант“
или защото се срамувам.
Не ми се ще да те оставя сам.
С кого ще спориш заядливо?
Не ми се тръгва, да... Защото знам,
че няма да съм по-щастлива.

Здравейте,
Моите поздравления за темата.Случайно попадам в темата и се радвам,че поезията има толкова много приятели.Бих искала да направя едно предложение.Не е ли възможно да се обособят няколко раздела:лично творчество,българска любовна лирика,преводна поезия и т.н.И всеки би намерил своята ниша .

Поздравявам всички любители на поезията с един стих от любимото ми стихотворение на Дамян Дамянов]           
                          Пак ухае на цвят, на живот пак ухае
                          добро утро крилат, мигновен и безкраен
                          ден под синия свод, ден голям добро утро
                          пък дано с теб живот си го кажем и утре!]

Приятен ден!!!

Карма135, стихотворението за бащата е толкова истинско... Не го бях срещала, благодаря, че го сподели.

kukumber , твоята идея ми допада!