Май-чета и Май-ки

И при нас резултатите се обявяват на 28ми май. Мен ме притеснява какво ще правим от изписването от яслата - 1.06, до започването на градина- 1.09. Надявам се да успеем да уредим местенце в новата ДГ, засега има пълно мълчание по въпроса. Евантуални решения за сборни групи за лятото ще се обявяват чак след като приключи приемът на документи- 30.04.
Ч.Р.Д., Гави! 

Ч Р Д на Гави и много усмивки на мама!
Честито на всички бременни, да е леко и щастливо бременеенето им!
Алек също го приеха в детската градина, та съм говорила да го преместя още другата седмица, че в тази ясла детето затъпя
Ужасно е това, което се е случило с момченцето на 2 г. Дани, лекарско безхаберие да отнеме живота на 2 годишно дете.Милите му родители, не може да им върне детенцето това, че са наказани лекарите.Не е истина, че това се случва днес, у нас!

 здравеите много одавна не съм писала,искам да споделя с вас тези с които преживях първата си бременност и раждане,БРЕМЕННА съм днес разбрах и много се радвам толкова се вълнувам още веднъж ще стана майка!!!!!!

Наистина много отдавна! Честита бременност! Да е лека и безпроблемна!   

ЧРД на Гави!   

Като гледам до тук само моето дете не е прието! Но до предучилищна остават само още 2 години. Ще ги избутаме някак

КАМЕНЧЕ НА 3, ТРА-ЛИ-ЛИ-ЛИ-ЛИ!

снимки на тортите няма да слагам, че на фона на лагунската, моята с трансферчето стана смотана. както филков каза: 'е то с тая патка ли искаш да се мериш?' 

и като сме заговорили за анимки, да пльосна тук разказчето ми за лисабон:
"Рекох да попиша малко преди да съм забравила какво беше да си в лисабон. За мадрид ще пропусна – всеки е бил там. А и да не е, има толкова евтини билети до там (от порядъка на 50тина Е в двете посоки), че пропускът лесно ще се навакса при желание. То като се замисля, желание да има човек. Стигнеш ли веднъж до мадрид, лисабон е на 15 Е разстояние. Струва ми се дори, че при по-ловко търсене, сумата може да се намали и на 10 Е в посока, ама айде, ся – за 5 Е не е нужно човек да си скъса нервите ид а си утрепе времето, нали. Както стана ясно, общата равносметка е 100-тина Е без малко на човек в двете посоки. Дет’се’вика – бензинът ни до морето е къде толкова.
Лисабон мирише на море. Или на океан – който както иска да го нарече. Това ми е първото впечатление още докато бяхме на летището. Втората ни мисъл е дали да пробваме да се придвижим с такси (твърдят около 10тина Е било) или да натрупаме ‘експириънс’ (по пътешественически казано) като хванем градски транспорт. Няма да ни бъде по-евтино, знаем (около 1.5 на човек), но поне наистина ще опитаме целият местен живот. Извадихме описанието на агенцията за апартаменти
/в последните години избираме да наемем апартамент, вместо хотелска стая. Първо, че не се усещам толкова задушена в условности, и второ, че някак ми е по-хлабаво около врата – и пространство има, и уреди всякакви – печки, микровелета, сушоари (абе сушоари как се пише – сушуар, или сешоар?), ютии. Та даже и основни хранителни неща – захар например за кафето 3 в 1, дето го пием на ранина в 7 – по традиция в чужбина продължаваме с ранното ставане, а е ужасно досадно в 7 сабахлянта да търсиш отворено кафе на чуждо място/
, зачетохме се внимателно, хванахме посоката и избрахме вариантът със спирката:
http://media.snimka.bg/5926/018108249.jpg
След около час и половина обиколки с автобус, мъкнене на багаж в ситито – незнайно как бяхме попаднали в лисабонскити сити, а именно в Експо-то, пъшкане и прочие, все пак се метнахме на такси. Срещу 10тина Е и 20-тина минути пътуване с кола из лисабонските улици, таксито ни откара до къщата ни. Бяхме наели апартамент в Алфама – старата част на Лисабон. Ено време там са живели арстократите, но след пожар в 18 век (тогава ли беше?) кварталът изгорял, после го строили наново и  след новия строеш останал просто старата част, съвсем в центъра, но без аристократите. В днешно време това е най-туристическата част  на града – с малките тесни улички, завъртяни стълби навсякъде, нелепо строителство, простряни гащи и чорапи, и фадо-кръчмите. Доста съм обикаляла тук-таме, но лисабонският център е меко казано самобитно място. Заедно си тече местният живот – старият шиваш, цъкащ на още по-стара шевна машина, който виждащ през отворените врати на овехтяла шивачница, бръснарница с постери от 80те, леля по пеньоар, простираща гащи и сутиени тип палатка пред прозорците, тумба младежи, цакащи карти с крясъци, и туристите с фотоапаратите – всички са едно самобитно нещо. Туристите не пречат никак на местния живот, а местните пък са причина туристите да са точно там.
Та за града – не-голям, даже навярно по-малък от софия, разделен в няколко квартала, които имам чувството, че са обособени от забележителностите – Алфама с фадо-кръчмите, другата част с трамваите и елеваторите, ситито – с Експо-то, поердната част – с Паметника на завоевателите, Крепостта – отделни квартали, до които специално тярвб ада стигнеш, защото не са ти току-под носа, но пък не са и на парижките разстояния един от друг.

Много се обърквах в тоя лисабон. Ни една права уличка няма и съответно не можех никак да хвана посоката. Като в амстердам, но по-лек вариант на омотване. Обяснявам си го с факта, че бяхме с още една двойка наши близки приятели (компанията: http://media.snimka.bg/5927/018108593.jpg ), които са супер намахани туристи, и те някак поеха посоките. Имаха план всеки ден какво искат да видят и затова на нас никак не ни се налагаше да се пънем и да мислим ние какво искаме да видим – просто следвахме техния план; следователно, филков хващаше посоката, която аверите бяха заплюли, а аз се мъкнех наоколо като куфар, който щрака сегиз-тогиз и се спира на някой ъгъл за нещо си – за магазин, за цигара, за снимка, за гледка...
Та за Лисабон – град със 7 хълма и на всеки има нещо. Не стигнахме до парка на нациите, океанариумът и зоото. Видяхме обаче крепостта:
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108377
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108396
http://media.snimka.bg/5926/018108282.jpg
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108529
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108670
гледки от крепостта:
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108681
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108668
и към съседния хълм:
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108644
очаквах и открих оксиморони в артистичния град – такива, дето те карат да се чудиш как може да стоят съвсем близо до красотата на замъка:
http://media.snimka.bg/5926/018108325.jpg
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108343
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108639
Интересно нещо в лисабон са елеваторите – ние видяхме само един, та си мисля, че може би ‘елеваторите’ всъщност е ‘елеватор’ – в единствено число. Този асансьор е част от мрежата за градски транспорт – с билет за транспорта (в нашия случай карта за деня) можеш да се качиш на него, а той те вдига на височина 45 метра и те качва до един от хълмовете. Това всъщност е метална кула/асансьор, построена от айфел, която горе продължава в метален мост, който пък мост те завежда на хълма. Ето асансьора:
http://media.snimka.bg/5926/018108263.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108892.jpg
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108968
http://media.snimka.bg/5927/018108983.jpg
вътре:
http://media.snimka.bg/5927/018109008.jpg
гледка от горе, която се нарича мирадорес. Т.е. мирадорес се нарича всяко нещо или място, от което се открива красива гледка:
http://media.snimka.bg/5927/018108973.jpg
площадът горе, след елеватора, до който се стига:
http://media.snimka.bg/5927/018108476.jpg
тоя първи ден основно се шматкахме насам-натам и се мотахме по кафета, кръчми и магазини. Не усетих желание да купя каквото и да е, защото чаках ден номер 2, за който знаех, че се случва всеки вторник. Та, всеки вторник, на някакъв си площад, някъде си из лисабон, по картата изглеждащо сравнително близо до нас, се случвал седмичният пазар на града. На него можело да се видят и купят както пълни боклуци, така и нумизматични ценности, стоки с антикварна стойност и всякакви други подозирани и неподозирани неща. Големият проблем беше, че само аз от 4ма ни имах желание да посетя тоя пазар – на мен ми дай нещо местно, циганско дори, шарено, самобитно. Останалите 3ма хаймани от компанията изобщо не искаха да търсят въпросния пазар, защото им звучеше като нещо мръсно и ненужно, и искаха по най-бързия начин да стигнат до мястото, неясно за нас къде, от където трябваше да вземем кола под наем (букната по нета), с която кола имахме план да стигнем до синтра (градче до лисабон) и кабо де рока (най-западната част на континета). В края на краищата постигнахме споразумение – пазарът отварял в 7.30, така че се договорихме да станем в 7, да пием кафе, да намерим пазара по най-бързия начин, да го разгледам, да напазарувам каквото там ще пазарувам, и после бързичко да стигнем до мястото с колата.
Вечерта на тоя първи ден тръгнахме на нощна разходка. Мога да кажа, че нощен лисабон/алфама ме очарова – бледи сюрреалистични лица на увяхващи вече лелки с ролки покосите, пушещи цигари в тъмнината, опънати въжета с пране, покрито с найлон, за да не се цапа от капките на горното пране, сутиени, гащи, чорапи, простряни с шарени щипки, висящи току’ под носа на туриста, тъмни сенки, фенери от ковано желязо, вити стълби и улички, осветени или не от улични лампи – все едно си в най-потайното кътче на планетата, където животът тече шумно или не – зависи от точката, в която си, но ти не си част от тоя живот, ти дори не го виждаш наистина – ти виждаш лелите по пеньоари с ролки в косите, през пердето виждаш светлина на телевизор, шум и сенки на младежи, и си мислиш какво и толкова става, че те се смеят така бурно, и защо ти не можеш да го видиш или разбереш. Искам да живея нощем в лисабон, но по улиците, за да наблюдавам живота там, който не разбирам. Къщите са трагични – с плъзнал мухъл, прострените дрехи са жалко-опърпани, или пък дантелено засукани, а найлоните по тях жълтеят от старост и мизерия. Този, живия живот там, не го искам. Искам усещането на нещо тайно и магично, случващо се по тъмни доби, нещо, дето не можеш да разкажеш, но въображението ти развихря до грандиозни мистични размери. Най-вероятно нищо не се случва нощем в домовете в лисабон - чичкото гледа зомбирано тв-то, вирнал крака на масата, карикатурната лелка с ролките кълца салатата, сервира или мие чинии, нищо интересно. Обаче моето въображение други хахави неща си представя – че в дома звучи фадо, че лелята е с черна дълга рокля (как ли с нея кълца салата), че младеж страстно се обяснявам на девойка – глупости разни.
Снимки:
http://media.snimka.bg/5927/018108407.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108481.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108479.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108488.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108525.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018109338.jpg
Обикаляйки по тъмно, си говорихме колко странно тече животът. Чудех се аз тече ли всъщност там животът изобщо или си е един и същ от години насам. Чудехме се и коя кръчма да изберем, а аз си мислех как точно се избира кръчма - избира ли се всъщност кръчмата, или тя теб те избира, и защо някои кръчми са ти симпатични, и искаш да влезеш в тях,а  други не са без да има причина да не са. Влизахме и излизахме от някакви места, които не ни приканваха. И някак спокойно и нехайно стигнахме до една врата, която ни говореше, че е врата на кръчма. Обаче беше заключена. Нашият гид ни беше информирал, че най-хубавите, местни, самобитни кръчми, са тези, които са заключени. Там можеш да стигнеш с почукване и или някой ще ти отвори, или пък няма. Та такава врата стигнахме – на заключена кръчма. Помислих дали човекът вътре може да отключи и после да затвори вратата под носа ни, ако не ни хареса. Но пък защо някой да не те хареса – нали си му клиент и ще вземе пари от теб. Е, отвориха ни, разбира се, и се намъкнахме в миниатюрно помещение, навярно не-по-голямо от 10-12 квадрата, в което около дълги сковани дървени маси стояха сковани дълги паянтови дървени пейки, с наблъскани чужденци, кацнали върху тия пейки. Навярно бяхме 15 човека на площ от 10квадрата. 2 каки – майка и дъщеря, вземаха поръчките, изпълняваха ги със скоростта на светлината, и после ги доставяха на хората. В лисабон, естествено, се яде риба, както и всичко, що живее във водата, така че поръчахме морски неща. Вкусно беше, при все, че обстановката беше меко казано самобитна, необичайна, и не-предразполагаща към отпускане на душата и наслаждение на сетивата. С тия пейки…
Вратата отвън: http://media.snimka.bg/5927/018108690.jpg
Снимка на половината кръчма: http://media.snimka.bg/5927/018108498.jpg
Та така – морски храни, тайнствена атмосфера, приятна разходка, нови емоции, пълни душа и стомах. Ден първи приключи доволно.
Ден 2ри започна в 7, както и се бяхме договорили. Кафето предшестваше търсенето на МОЯ пазар. Голямата изненадата беше, когато сутринта, докато пиехме кафето си, видяхме, че въпросният пазар се беше ширнал на площада пред нас – току-пред прозорците ни. С мъка установих, че този пазар е чиста проба боклучарник – по-зле беше и от бит-пазар. Все пак направих едно кръгче, за да снимам:
http://media.snimka.bg/5926/018108329.jpg
, и от единствената сергия (ако нещо, разпънато на земята може да се нарече сергия) с нови стоки купих детски дървени неща – няколко въженца за скачане с дървени дръжки, дървени човечета, дето се мърдат при подръпване на висящо конче, дървени верижки за биберони и 2 чадъра с дървени дръжки – като тия, дето ги има в дженезис за х 25 лева. Мога да споделя, че цените бяха коренно различни от тия на дженезис
всички бяха доволни, защото отметнахме ‘пазара’ за 15 минути и така скоро, с помощта на едно такси и 10 Е, стигнахме до индустриалната зона, където се намираше колата ни.
Филков се втрещи при вида на колата – бяхме поръчали кола мидиум сайз, с доста ниска наемна цена, а получихме това:
http://media.snimka.bg/5927/018109554.jpg
което е си е значително по-голямо от нашето кийче джипче , и при това съвсем новичко и лизингово - да се стресне човек дали ще го върне цяло и не-одрано. Направихме допълнителна застраховка, няколко кръгчета на паркинга за свикване и поехме към кабо де рока.
Ей тук ще се видят снимки от пътя до мястото, за което не мога друго да кажа, освен че е много духливо. Инак си е площ с трева, малко дръвчета и паметник с плочка с географска ширина и дължина. И толкоз:
http://majceto.snimka.bg/family/kabo-de-roca.489459.18109554
след кабо де рока поехме към синтра – градче, за което не знаех нищо. Имаше там нещо интересно по центъра като строителство, което искахме да видим, и толкова само се бях образовала. Знаех още, че наоколо се намира кралският дворец, в който до миналия век са почивали техни сиятелства + някакви бойни кули и градини. Това беше основната ни цел всъщност.
Всичко се движеше по план – път, посока, намиране на град, паркиране и прочие, до 30тата минута след паркирането ни, когато стъпих накриво от височинка от 3 сантиметра, чух изхрущяване и усетих силна болка в левия си крак. На същата дата 8 години по-рано ми се случи същото, но с десния крак. А това го помня, защото тогава силно развеселих всички в пирогов с вида си – тогава се женихме и положението беше меко казано комично – булката в пирогов и с гипс. Изтървахме обиколката на синтра, докато се чудехме какво да правим - да търсим ли лекар, да се гипсирам ли (другата мацка каза, че не пускали на самолети с гипс), как ще я караме още 3 дни докато се приберем, и прочие подробности. Решихме да обядваме, пък за час време щеше да стане ясно какво да правим. И понеже болката не намаля особено, но пък и не се увеличи, нито пък кракът се поду безобразно, след час време и тържествен сватбарско-годишненен обяд купихме медицински ластичен бинт, който да ме стегне с увиване на осморка, с което за себе си реших проблема временно – при силно стегнат крак и блокиране на страничното движение, болката не беше убийствена. Така че тръгнахме с колата до замъка пена, намиращ се в покрайнините на синтра – тоя, дето почивали величията в него, с идеята ние с филков да си стоим в колата, а другата двойка да обикаля. Оказа се обаче, че от вратите на замъка пена до самия замък, по вития път, има автобусче, което срещу 4 Е превозва туристите, така че имах късмет. Освен това, замъкът не беше голям, така че бавно и полека успях да го обиколя.
Пена е едно невероятно място. Много замъци съм обиколила, обаче тоя ми биндиса най-много. За много хора навярно е едно твърде шарено място, обаче на фона на версай например, си е направо семпло и стилно. Силно ме впечатли дължината на леглата из спалните – категорично не стават за опъване на човече с височина над 1.60. Инак царски били – на царя-господаря, благоверната и т.н.
Снимки от синтра и пена:
http://majceto.snimka.bg/family/sintra-march-2010.489484.18111222
прибрахме се благополучно, колата не беше надрана, всичко беше в норма, така че се настроихме за официална вечер на фадо-кръчма по случай годишнината от сватбата ни. Обаче кракът много ме заболя и в края на краищата безславно се отказахме от идеята. Филков настоя да идем на лекар, но след бърз консулт по телефона с наши другарчета-лекари, които казаха, че щом си стъпвам на крака, то значи няма счупено, а само навехнато, и след моите размисли, че щом съм издържала този първи ден, дето най-много те боли, то значи ще издържа и още 2, та след тия всички размисли и драми, отказах всякаква лекарска намеса, потенциално бинтоване или гипсиране.

Ден 3ти в лисабон беше отделен за разходки до по-отдалечените квартали и хълмове – искахме да видим манастира свети жером в (квартала) белем, паметникът на откривателите и символът на лисабон -  кулата белем.
Манастирът се намира квартала Белем, където са съсредоточени редица паметници на културата , музеи и дворци. Белем и Аюда са съседни квартали, като и в двата има какво да разглеждате цял ден (може и два, ако влизате в музеите - морски, на археологията, на каляските, на античното изкуство, планетариумът Гюлбекян и тн.), които ние не видяхме поради липса на време, което пък липсваше поради бавната ми крачка, а тя пък беше бавна заради левия ми крак, който все така ме болеше, но вече беше и поду, и син по цялото протежение на стъпалото.
Та, “Свети Жером” е построен в началото на 16-ти век по заповед на Мигел I, като за построяването му са използвани средства натрупани от Васко Да Гама по време на пътешествията му в Индия. 
Относно снимките не се лъжете от празнотата по тях – беше пълно с туристи. Всички снимки са щракани супер бързо – чакаш едната тълпа да отмине, и бързо натискаш затвора преди да се яви поредният гражданин. Затова и няма много красоти - трудно е да натиснеш бързо копчето на един бавен фотоапарат, да стане хубава снимка и да няма излишни хора по нея:
http://media.snimka.bg/5927/018108865.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108858.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108833.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108767.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108822.jpg
http://media.snimka.bg/5926/018108288.jpg
http://media.snimka.bg/5926/018108293.jpg

Паметникът на откривателите е посветен на португалските мореплаватели, които са участвали в морските експедиции през 15 и 16-ти век.
Огромният паметник (висок е 52 м.), под формата на кораб с платна, е построен през 1960г. В него се помещават музей и концертна зала, които ние на видяхме. На мен лично тоя паметник ми идва малко соц.
http://media.snimka.bg/5927/018108886.jpg
http://media.snimka.bg/5926/018108302.jpg

самият той хич не ме впечатли, но виж, карата на света, дето е пред него, беше обект на упорито и куцукащо настъпване. Поверието гласи, че трябва да стъпиш там, където искаш да идеш. И понеже не си само ти, дето тропа насам-натам, а има още 100тина маймуни, отнема малко време – все пак не можеш да изблъскаш хипито, стъпило върху азия например, за да стъпиш и ти там. Инак картата не е голяма, така че ако си тарикат, спокойно можеш да повлечеш крак и така да отметнеш желанията.

Кулата, разположена на брега на реката, контролирала входа към града. Това е емблема на града; построена е в готически стил. Вътре не влязохме заради крака – идеята тоя ден беше да видим възможно най-много с възможно най-малко усилие. Едно време кулата е била вътре в морето, но сега имаше няколко метра тиня, боклуци и мизерии сушина преди крепостите й:
На път за кулата: http://media.snimka.bg/5926/018108309.jpg
Кулата: http://media.snimka.bg/5927/018108948.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108964.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108954.jpg
макет: http://media.snimka.bg/5927/018108961.jpg

този ден искахме да се качим и на митичния трамвай номер 28. Ако питате мен, кулата не би следвало да е емблема на града, а трамваите. Не че не са – навсякъде има магнитчета трамвайчета, покривчици трамвайчета, чантички трамвайчета, играчки трамвайчета и какво ли още не трамвайчено. А въпросните трамваи са толкова известни, защото:
-   първо – улиците на града са безумни – тесни, вити, хълмисти, наклонени,  стъмни, и по никой начин е предразполагат каквото и да е шофиране и паркиране (което се случва между другото), а камо ли наличие на трамваи. На места улиците са толкова тесни, че ако си подадеш ръката, ще от едната страна пипнеш стената на къщата, покрай която минаваш, а от другата, ще пъхнеш ръка в трамвая, който минава в противоположната посока.
-   второ - Трамваите са дървени - говоря за туристическият номер 28, в който обаче не се возят само туристи. Искам да кажа, че трамвай 28 си е съвсем местен, такъв, в който се превозват чичковци, леки, костюмирани хора, децата с раници на гърба, отиващи.връщащи се от училище, НО и понеже е дървен, т.е. самобитен, е обект на напаст от страна на туристите. Целият той е дървен, дограмата му е дървена, а прозорците се отварят нагоре, така че цялата горна част на седящият до прозореца човек, при накланяне излиза навън.
-   и трето, ватманът не стои в отделна кабинка както у наси другаде, а е в общата част на трамвая;
Снимки:
http://media.snimka.bg/5927/018109331.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018109029.jpg
http://media.snimka.bg/5927/018108936.jpg
направихме пълен оборот с трамвая – седнали до отворени прозорци имахме чудесна гледка навън, така или иначе кракът продължаваше да ме боли, така че не можех да извърша чудеса ходейки, а с трамвая усещането беше като да се разхождаш.
Другото известно нещо в лисабон е петелът. Не стана ясно защо – нито в гида пишеше, нито срещнах инфо в нета, но шарени петлета с шарени опашчици имаше навсякъде. И понеже така и не разбрах защо тоя ми ти петел е символ, купихме само 1 магнитче, което и подарихме на брат ми, който за радост  на детето му, събира цветни магнитеи, които кичи по хладилника си. Има наистина чудесни попадения в тяхната хладилна стена с магнити – толкова чудесни, колкото е нашата стена със сувенири от пътувания. Другото местно нещо са керамичните плочки. Има ги навсякъде – като сувенири, като големи пана, като закачки, като чинии, керамични плочки, поставени в корк, представляващи дъска за рязане на сирена – всякакви керамики, по всякакви начини можеш да намериш в лисабон. Ето едно от най-мащабните керамични неща, които видяхме: http://media.snimka.bg/5927/018108434.jpg

Вечерта завършихме във фадо-кръчма. Очаквах някоя кака да повие протяжно 20тна минути, а вместо това получихме пълна програма от 6ма фадисти – собственичката, една друга лелка, 2ма свирачи-певачи, един основен фадист, и още един – гастрольор. Направиха истинско шоу – докато сервира и отсервира, едната кака пее до теб, фадиста те посреща на вратата или пък пуши, пак докато пее, батковците с музиката свирят и припяват – получихме истинска наслада за душата и то не за 20 минути, както си мислех. Изслушахме 3 серии, всяка от х 20-25 минути, с паузи между тях пак по толкова. Купихме си и диск на единия фадист, който с кеф си слушаме в колата. И докато се прибирахме към нашето лисабонско ‘къщи’, си говорихме колко шантав е животът и как е възможно полет софия-лисабон да струва колкото една вечеря, как ценностите в живота са съвсем объркани, как понятията са разменени, и как всъщност ценното става безценно, малко-ценно, достъпно, мало-ценно или нищожно според различните ситуации, в които те поставя животът. При всички случаи всяко нещо е толкова ценно, колкото ти си готов да дадеш за него – за някои многото е малко, а за други ужасно много, а за трети – изобщо безинтересно и ненужно.
Ето снимки на целия албум лисабон:
http://majceto.snimka.bg/family/lisboa-march-2010.489436.18108249"

уплътних ви предиобеда, а? 

Добро утро!
Happy Birthday, Каменчо! Бъди лъчезарен, добър, много обичан, много здрав!
Честит ти рожденник Майче.    (ще прочета разказа ти, но нека се поразсъня малко, че не е малко )

Честито на новата ни бременлийка! Много лека бременност желая

  Честит рожден ден на Камен!!!! Майче да ви е жив и здрав!!

Честит рожден ден на Камен! Да расте здрав и весел!

ЧРД на Камен! Много здраве и щастливо детство!
Майче, благодаря за разказа - изчетох го на едни дъх и се насладих на хубавите снимки!

Коко също е приета на детска градина 173 - Звънче - тази която искахме - сега си подготвям документите.

Честит рожден ден на Камен! 

Честито и на всички, които са приети в ДГ!   

майче,много хубаво написан разказ, като от филм на алмодовар...
като го чета, се чудя - има ли емоция, която оставяш лично за теб или да споделиш само с 1-2 души?

за лекарите нямам думи! за всичко там чак не сикам да говоря с думи, просто беснея безпомощно и се моля да не се случва никога!!

има, да, но са такива, които споделям с конкретни хора - с някое определено другарче говоря и споделям едно, с друго – друго: хората са различни и затова могат да поемат различни елементи от моите вълнения и притеснения, но няма как един единствен човек, или пък двама, да попият всички тях заедно и накуп.
а това тук е просто общо бръщолевене, което запълва пространството. нито е важно, нито е ценно – в някаква степен е загуби-време и за вас, и за мен. или пък запълни-време – зависи от гледната точка и времето, в която я проектираш 

еххх нещо се разсеях от разказа и забравих чрд и 3 годинки на камбата да е здравичък и щастливичък

ЧРД на Камбата! Жив и здрав да е на майчето!
Разказа за Лисабон много ми допадна и много вътрешно и познато ми прозвуча. Отдавна планирам да отскоча, ама нещо организационно не смогвам. та искерно се кефя на майчато и като се накумя ще я разпитвам допълнително

не съм писала отдавна - но си има причини. Калоян официално получи кодово име - алхимикът. Успя много успешно да се напръска с парфюма ми (есте лаудер) да си напръска очите та уикенда бяхме дежурни в спешния очен в исул. Капем усърдно и мажем с лекарства, че сериозно се е "парфюмирал". не искам да ви описвам писъците. беше страшно.
понеже не му стига, вечерта го хванах с паста за зъби да се "бръсне" разбирай намазана муцуна и бръсначката на баща му в ръка.
дано да отшуми, че вече сме в стрес с неговите идиотщини. няма нещо което да не се маже - по лицето разбира се или да се опита (като течността за балончета )  по този повод си е в къщи, яслата почива официално юли и август, не ми е ясно как ще избутаме лятото.

оле,хай... ами вдигай ВСИЧКО нависоко

и заравих и на сиско съни д честитя