Притчи

НЕПРАВЕНЕТО 
 
Вървял буда с учениците си из гората, ожаднели, видели изворче, хвърлили се учениците да пият вода, сбутали се и размътили водата. Започнали да се чудят какво да правят.
Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, буда бил непреклонен.
Когато след часове ходене достигнали следващото изворче, то също било кално. Тогава буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче.
Когато ученикът стигнал до него, изворчето било чисто, калта се била утаила...
Някои неща не стават с активност, с правене, трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат.
Как с правене бихте изчистили изворчето?

МОМЧЕ И СЛОН 
 
Това се случило в едно отдалечено село. Младо момче, син на бедняк, бил здрав и много силен. Толкова силен, че когато царят минавал през селото върху слона си, момчето хващало слона за хобота и той не можел да пристъпи. Това предизвиквало недоволство у царя и възторг у народа, който се събирал на пазара и се смеел на царя. Царят повикал министъра си и му казал:
-Това повече не може да се търпи. Не смея повече да минавам през селото, а момчето вече се разхожда и из другите села и никога не знам къде ще се засечем. Трябва да направиш нещо. Трябва да му намалиш някак си силата и енергията.
-Ще трябва да се посъветвам с мъдреците, защото и представа си нямам какво да направя-отговорил министърът-ако момчето имаше лавка, щеше да работи там и да се изтощава; ако работеше в кантора или ако беше учител, той щеше да изразходва силите си. Но той е просяк и няма нищо и с нищо не се занимава. Живее за собствено удоволствие. Народът го обича и затова го храни, така че момчето нищо не прави-спи и яде и се наслаждава на живота.
И така министърът отишъл при един мъдрец. Старецът му наредил следното:
-Направи едно нещо. Иди и кажи на момчето, че ще му даваш по една златна рупия всеки ден, ако той прави едно съвсем дребно нещо. Да ходи и да пали лампата в селския храм всеки ден. Нищо повече-когато се стъмни, да ходи в храма и да пали лампата. И ти ще му даваш за това по една рупия.
-Но как ще помогне това?-удивил се министърът.-Той ще има повече за ядене и няма да има нужда да проси, така че ще се сдобие с още по-голяма сила.
-Направи, каквото ти казвам-настоял мъдрецът.
Така и било направено. На следващата седмица, когато царят минавал през селото, момчето се опитало пак да спре слона, но не успяло. Слонът го повлякъл.

 ФОРМУЛАТА
 
Някога много отдавна живял един ученолюбив човек. Той посветил целия си живот на търсенето на знание и голяма част от него било мистичното познание. И ето веднъж този учен човек се разхождал по брега на реката. Изведнъж чул силен глас, който прекъснал неговите размишления. Ослушал се и чул как някой викал:
-А йа ха! А йа ха! А йа ха!
-О, това е свещената формула за ходене по вода-казал си ученият.Помня, че съм я чел в една древна и много тайна книга. Но този човек не произнася правилно формулата и напразно го прави. Вместо да казва "А йа ха" той трябва да казва само "Йа ха".
Като помислил малко, ученият решил, че е по-умен, съзнателен и прилежен човек и е длъжен да научи този нещастен човечец, който, макар и да не знае правилната формула, очевидно се старае с всички сили.
И така ученият наел лодка и се отправил към острова, от където се донасяли звуците. На острова той видял суфи-мистик, който от време на време все така гръмко и погрешно повтарял формулата.
-Приятелю,-казал ученият-ти произнасяш неправилно формулата и мой дълг е да ти кажа как е нейното истинско звучене, защото получава не само който приема, но и който дава.
И той му дал правилното звучене на формулата.
-Благодаря ти, приятелю, -отвърнал суфито-благодаря ти, че специално заради мен премина реката и ми подари този безценен дар. Благодаря ти.
Удовлетворен ученият седнал в лодката и се отправил към отсрещния бряг с чувство на изпълнен дълг. Известно време от хижата не се чувал нито звук, но ученият бил уверен, че усилията му не са пропаднали напразно.
И изведнъж от хижата се чуло неуверено "А йа ха", "а йа ха". Ученият започнал да размишлява колко твърдоглави са хората и как са се вцепенили в своите заблуди.
Изведнъж чул странен плясък. Ученият се обърнал и замрял от изумление. Към него право по водата като по суша се приближавал суфито. Суфито се приближил до лодката и попитал:
-Добри човече, извинявай, че те занимавам със себе си, но не би ли могъл още веднъж да ми кажеш как да произнасям формулата, защото аз нищо не запомних...
 
КОТКАТА

В дома на един самурай се заселил огромен плъх. Стопанина решил да се спаси от него като си вземе котка . След продължително търсене, намерил една много силна физически котка, която била тренирана в различни техники на ловене на мишки и плъхове. Уви, за изненада на самурая тази котка била победена от огромния плъх. Тогава стопанина намерил друга котка, която се била занимавала с Ци Гун и имала много силно развита вътрешна енергия – Ци. Уви и тази котка била победена. Следващият котарак доведен от самурая бил изключително интелигентен и знаел хитри стратегии за ловене на плъхове. Той също бил победен. Накрая, някой изпратил на самурая една доста невзрачна, неугледна черна котка, която не вдъхвала особено доверие. Тя обаче успяла да се справи с големия плъх.
Тогава другите три котки се събрали около черната котка, за да научат каква е нейната тайна. Тя им обяснила, че нито силата и техниката, нито енергията Ци, нито интелигентността са достатъчни сами по себе си за постигането на победа. Най-важен е духът-разум, който обединява горните три способности. Когато той е овладян, те трите се проявяват в един миг едновременно. Но черната котка казала, че познава една друга котка, владееща още по-голямо съвършенство, надхвърлящо обикновените представи за майсторството. Тя била сива, проскубана и стара, но щом влезела в някоя къща, всички плъхове уплашени напускали сами този дом, без да посмеят да влязат в схватка с нея. “Тази котка – завършил речта си черния котарак – е тайнствена и внушителна. Вие трябва да се стремите да станете като нея: отвъд техниката, отвъд дишането, отвъд интелигентността.” Това е пример за противодействие, без противодействие!

ПЕТЕЛЪТ

Цзи Синцзи тренирал боен петел за чжоуския цар Сюаньван. След 10 дена царят попитал готов ли е петелът му за бой.
-Още не, все още е самонадеян и напразно се перчи.
След още 10 дена на същия въпрос Цзи Синцзи отвърнал:
-Все още не е. Все още се хвърля на всяка сянка и откликва на всеки звук.
След още 10 дена отговорът бил:
-Още не е готов, погледът му е пълен с ненавист, а силата му прелива отвън.
След нови 10 дена отговорът вече бил:
-Почти е готов. Няма да се разтревожи, дори ако чуе друг петел. Погледни го-като изрязан от дърво е. Пълнотата на неговите свойства е съвършена. На неговият призив няма да посмее да откликне нито един петел-ще се обърне и ще побегне...

 МАЙМУНАТА

Веднъж князът отишъл в маймунската гора. Както го видели, маймуните се изпокрили в паника, останала само една маймуна, която изобщо не му обръщала внимание и подскачала от клон на клон, сякаш показно. Князът пуснал стрела в нея, но тя я хванала в полет. В отговор князът заповядал на приближените си всички да стрелят по нея, полетял дъжд от стрели и маймуната паднала мъртва. Тогава князът се обърнал към своя приятел Йен-Буй:
-Видя ли какво се случи? Това животно рекламираше ума и способностите си. То вярваше, че е недосегаемо, вярваше в силата и майсторството си. Помни тази случка! Никога не показвай пред хората най-добрите си качества.
Когато се върнали в двореца, Йен-Буй станал ученик на княза, той ден и нощ работел върху себе си, за да се избави от всичко, което го прави да изпъква. Скоро в кралството вече никой не знаел нито как да се държи с него, нито пък как да го манипулира.....
........................... ……………………………………..
Тази история съдържа един от най-тайните ключове на Дао. Дао казва, че всичко, което е прекрасно в човека, трябва да се пази и съхранява дълбоко. Това, което е истинско във вас, трябва да се съхранява в сърцето, защото, когато истината е скрита в сърцето, тя израства като зърно, попаднало в благодатна почва. Ако го измъкнете навън, за да го види всеки, то просто умира, умира без полза. Така във вас никога няма да цъфнат цветя. Обръщайте се във всичко истинно и прекрасно като към зърно. Внимателно му предоставете почва в сърцето си и не го демонстрирайте на всеки и навсякъде.
Но всеки прави обратното. Това, което е неправилно, вие криете и не искате никой да види, а това, което е прекрасно-дори ако и не е така-вие непрекъснато изваждате на показ пред всички, вие го демонстрирате, опитвате се да го рекламирате, да го прославите.
От това идва и гасненето на човека-защото уродливото расте, а истинското се губи и изсъхва. Неистинското расте, то става зърно и дава плодове, а истинското се изхвърля и умира.
Обръщайте се към всичко, което е истинно и прекрасно във вас, като към зърно....

 ИСТИНСКОТО ПРОЦЪФТЯВАНЕ

Един богаташ помолил Сенгай да напише нещо, така че процъфтяването на неговото семейство да продължи от поколение на поколение. Сенгай взел голям лист хартия и написал: "Бащата умря, синът умря, внукът умря."
Богаташът се разсърдил:
-Аз те помолих да напишеш нещо за щастие на моето семейство. Защо така глупаво се шегуваш?
-Изобщо не се шегувам-обяснил Сенгай-ако синът ти умре преди теб, ти много ще се огорчиш, ако внукът умре преди баща си, синът ти ще се огорчи. Ако обаче в твоето семейство умират от поколение на поколение в този порядък, това ще бъде естественият ход на нещата. Това разбирам аз под процъфтяване.
 
ЯГОДАТА 
 
Един човек пресичал поле, на което спал тигър.Забелязвайки тигъра, човекът побягнал с всички сили.Тигърът след него. Стигайки до пропаст, човекът започнал да се свлича по нея, докато се захванал за корен на дива лоза, а тигърът ръмжал отгоре. Треперейки от ужас, човекът погледнал надолу-а там стоял друг тигър...Само коренът на лозата удържал нещастника. Две мишки-едната бяла, другата черна-излезли от дупката си и тихо започнали да гризат корена.
Обкръжен отвсякъде от опасности, човекът се огледал и недалеч видял ягодов храст с една единствена зряла ягода. Държейки се с една ръка за корена, той протегнал другата и откъснал ягодата.

Колко сладка била тя!

НИЩО НЕ СЪЩЕСТВУВА

Ямаока Тесю, като млад ученик, посещавал един след друг различни учители. Веднъж той се намерил при Докуон. Искайки да покаже своите знания, той казал:
-Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват. Истинската природа на нещата се явява пустотата. Не съществуват нито въплъщения, нито заблуждения, нито мъдрост, нито посредственост. Нищо не можеш да дадеш и нищо не можеш да получиш.
Докуон, който спокойно пушел, нищо не казал.
Внезапно обаче силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.
-Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?
 
МЪЛЧАНИЕТО

Четири дзен-ученика, близки приятели, си обещали да пазят мълчание с цел по-дълбока медитация.
През първият ден мълчали. Медитацията им вървяла добре, но когато настъпила нощта и керосиновите им лампи започнали едва да мъждукат, първият ученик се провикнал към слугата:
-Поправи тези лампи!
Вторият ученик се учудил, че първият заговорил.
Нали се разбрахме да не казваме даже и думичка-забелязал той.
-Вие сте глупаци, защо говорите?-запитал третия.
-Само аз единствен мълча-отбелязал четвъртия.

 СМЪРТТА И ТОВА, КОЕТО НИКОГА НЕ УМИРА
 
При Буда дошла жена, която плачела и крещяла. Умряло нейното дете, а тя не можела повече да има деца. Плачела и молела Буда да съживи детето и. Буда казал:
-Ще ти помогна. Но първо иди в селото и донеси няколко синапени зърна от къща, в която никой никога не е умирал.
И жената тръгнала да обикаля селото от къща на къща. И навсякъде хората и казвали:
-Няма проблем да ти дадем синапени зърна, колкото си искаш. Но другото условие не можем да изпълним. В тази къща са умирали хора.
И така ставало отново и отново, но жената все се надявала и продължавала да хлопа по вратите. И така цял ден.
А привечер велико разбиране я споходило. Смъртта е неотменна част от живота и се случва постоянно. Смъртта не е нещо лично и не се отнася само до нея.
С това разбиране тя се върнала отново при Буда и той я попитал:
-Е, къде са синапените зърна?
А тя тихо се усмихнала, отпуснала се в краката му и помолила:
-Аз искам да позная това, което никога не умира. Аз вече не моля да ми върнеш сина, защото знам, че той все пак отново ще умре. Моля те, помогни ми да позная това, което никога не умира.

ЗА РАЗСЪЖДЕНИЯТА
 
В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:
-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.
-Не отивайте толкова далеч-отговорил старецът-просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.
Но след 15 дена конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
-Старецът беше прав-започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
-Не отивайте толкова далеч-пак отговорил старецът-фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав-11 прекрасни коня, нима това не е благодат.
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.
Хората отново започнали да говорят:
-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.
-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.
Старецът отвърнал:
-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва, завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път...

ОВЦЕТЕ

Живеел едно време един цар и всичко си имал. Но за нещастие върху царството му се струпали беди. Настъпила страшна суша, след нея съседният цар нападнал царството и го превзел. Започнала епидемия, която отнела живота на цялото царско семейство и на половината население на царството. Войските на съседния цар нападнали столицата и избили останалите. На царя му се наложило да се спасява и той побягнал към съседното царство, където царят му бил приятел. По пътя го нападнали разбойници, взели го в плен и три години престоял при тях и работел най-долната работа, докато му се удало да избяга.
Стигнал да столицата на съседното царство и поискал да се види с царя, но войниците не му повярвали, като видели опърпаните му дрехи и го отпратили.
Наложило му се една година да работи, докато припечели пари за нови дрехи.
Най-накрая се явил при своя приятел царя, но за негово огромно разочарование, последният му дал 100 овце. Обиден от липсата на приятелство, нашият цар все пак започнал да пасе овцете-нямал по-добра алтернатива. До една година овцете му обаче били изядени от вълци и той пак отишъл да моли приятеля си за помощ. Дали му 50 овце, които обаче не след дълго паднали в пропаст и умрели всичките.
Отишъл трети път и тогава царят му дал 25 овце. Този път нищо не се случило, злополучният цар ги пасял и след време стадото му се умножило и стигнало 1000 глави. Отишъл той при приятеля си и му се похвалил.
Тогава царят наредил да му се вземат 1000-те овце и да му дадат съседното царство.
-Но защо не направи това веднага, попитал царят, защо трябваше да ми даваш да паса овце? Защо не ми даде царство от самото начало?
Защото от него нямаше да остане камък върху камък.-отговорил мъдрият му приятел-Аз просто почаках, докато свърши черния момент от живота ти. Сега вече виждам, че е настъпил следващият етап от твоята съдба. Овцете бяха само показател...

КОНФУЦИЙ

Вървял един ден Конфуций из гората с учениците си много умислен и мълчалив. Те никога не го били виждали такъв, чудели се и накрая попитали какво има.
-Тази нощ сънувах, че съм пеперуда-отвърнал Конфуций.
Учениците се засмели: -Какво толкова странно имало в това. Конфуций продължил:
-И сега вървя и си мисля дали пък в момента пеперудата не спи и не сънува, че е Конфуций....

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА
 
Едно време, в един град на далечния Запад живяло момиче на име Фатима. Тя била дъщеря на процъфтяващ предач. Веднъж баща й казал: "Дете мое, приготви се за път. Тръгваме на пътешествие. Имам работа на островите в Средиземно море. Може би там ще срещнеш красив юноша с добро бъдеще, който ще те обикне и ще се ожените".

И така, отправили се те на пътешествие от остров към остров. Бащата се занимавал с търговските си дела, а Фатима прекарвала времето си в мечти за бъдещия мъж. Веднъж, когато плавали към Китай, ги застигнала ужасна буря и корабът тръгнал към дъното. Фатима, загубила съзнание, била изхвърлена на брега от вълните, недалеко от Александрия. Баща й и всички, които били на кораба, загинали и тя останала сама без всякаква подкрепа.

Сцената на корабокрушението и дългото пребиваване в открито море й повлияли така, че запазила само откъслечни спомени за предишния си живот.

Дошла на себе си, станала и тръгнала по брега. Скоро се натъкнала на семейството на един тъкач. Хората били бедни, но изпълнени със състрадание към нея я приютили в скромното си жилище и я обучили на своя занаят.

Започнал нейният втори живот. Година-две тя живяла с тях напълно щастливо и била доволна от съдбата си. Но веднъж, когато излязла на брега, я грабнали търговци на роби, завели я на кораб и я отвели заедно с другите неволници.

Горчивите жалби и оплаквания на Фатима не събудили у тези хора и капка жалост: закарали я в Истамбул, за да я продадат като робиня.

На пазара за роби имало няколко купувачи. Единият от тях си търсел роб, който да може да работи в неговия цех за производство на корабни мачти. Нещастният вид на Фатима привлякъл вниманието му и, искайки да облекчи участта й, той купил момичето, тъй като смятал, че при него ще й бъде по-добре, отколкото при друг стопанин.

Завел Фатима в къщи и смятал тя да служи на жена му. Но в къщи го очаквало печално известие: корабът с неговата стока, в която вложил целия си капитал, бил завладян от пирати. Сега не можел да си позволи да държи работници и се наложило той заедно с жена си и Фатима да се заемат с производството на мачти.

Фатима, благодарна на стопанина си за неговата доброта, работила така прилежно, че скоро той й подарил свободата и тя станала негово доверено лице и помощник. И така, за нея започнал трети живот и тя се почувствала напълно щастлива. Веднъж стопанинът й казал: "Фатима, искам да отидеш като мой агент на остров Ява с товар от мачти и да ги продадеш там изгодно".

И така, тръгнала Фатима на плаване, но при бреговете на Китай мощен тайфун връхлетял върху кораба и го потопил. По чудо девойката отново се спасила и се съвзела на непозната земя. Дошла на себе си и започнала да плаче горчиво за своята нещастна съдба. Щом като животът й започнел да се приближава към благополучието, безжалостната съдба разрушавала всичките й надежди. "Защо се случва така, възкликнала тя, с каквото и да се захвана, винаги ме очаква неминуем неуспех. Защо ме спохождат толкова нещастия?" Но никой не й отговорил и ... станала и тръгнала където й видят очите.

Макар че никой в Китай никога не бил чувал нищо за Фатима и не знаел за нейните изпитания, на всички била известна древна легенда за това, че някаква чужденка ще дойде някога в страната им и ще направи шатра за техния император. Тъй като никой в Китай не умеел да прави шатри, всички с жив интерес очаквали изпълнението на това предсказание.

За да не пропусне тази жена когато тя пристигне, всеки китайски император по тридесет пъти в годината изпращал по всички градове и села пратеници, които били длъжни да доведат в столицата всички чужденки.

Когато Фатима стигнала до най-близкия крайморски град, там точно в този момент разгласявали императорския указ за чужденките и хората, като я забелязали, разбрали, че е отдалече и я завели при посланиците на императора.

Завели Фатима в двора и я въвели в тронната зала. Синът на Небето я попитал: "Девойко, ще успееш ли да ни направиш шатра?"

- Мисля, че ще успея - отговорила Фатима.

И така, дали й помещение и тя веднага се хванала за работа. Най-много й трябвало въже. Но никой дори не знаел какво е това. Тогава Фатима, спомняйки си своя първи занаят, събрала лен и оплела въже. После поискала да й донесат здрав плат, но в целия Китай не се намерил такъв плат, какъвто й трябвал на нея. Спомняйки си на какво се е учила при александрийските тъкачи, тя изтъкала здраво платно. И накрая, за да завърши работата, й трябвали пръти, но не се намерили в цялото царство. Сега й потрябвало умението да прави мачти, получено в Истамбул. Тя ловко измайсторила надеждни пръти.

Като приключила, тя започнала да си спомня как изглеждат всевъзможните шатри, които е виждала по време на скитанията си по света, и накрая, сглобила шатрата.

Когато показали това чудо на императора, той бил така възхитен, че обещал на Фатима да изпълни всяко нейно желание. Тя пожелала да остане в Китай, където скоро се омъжила за прекрасен принц, с който живели дълъг и щастлив живот и оставили след себе си многочислено потомство.

По този начин Фатима разбрала, че това, което й се е струвало на времето тежко изпитание, неочаквано се е обърнало в необходим опит, който й е помогнал да достигне щастието.

ПЪТЯТ
 
Един любопитен монах запитал учителя си:
- Кой е пътят?
- Той е пред очите ви - отговорил учителят.
- А защо не го виждам?
- Защото мислиш за себе си.
- А вие? Виждате ли го?
- Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки 'аз не виждам' и 'ти виждаш', погледът ти няма да се промени - отвърнал учителят.
- Значи пътят може да се види, когато няма нито 'аз', нито 'ти'?
Е, когато няма нито 'аз', нито 'ти'' кой е този, който ще иска да го види?

ПЪТЯТ 2
 
Джошу се обърнал към учителя Нансен:
- Кой е верният Път?
Нансен отговорил:
- Всекидневният път е верният Път.
Джошу запитал:
- Мога ли да го науча?
Нансен отвърнал:
- Колкото повече учиш, толкова по-далеч си от Пътя.
Джошу полюбопитствал:
- Но ако не го изучавам как ще го узная?
Отговорът на Нансен бил:
Пътят не е сред видимите неща, нито сред невидимите. той на спада към познатите неща, нито към непознатите. Не го търси, не го изучавай, не го назовавай. За да се озовеш на него, разтвори себе си широко като небето.

ПРЪСТЕНЪТ

Един император извикал мъдреците си и им казал да му изработят пръстен, на който да гравират надпис, който да му помага в трудните моменти и да му напомня в добрите за тяхната преходност.
Дълго умували мъдреците и когато накрая красивият пръстен бил готов, на него пишело: "И това ще мине".

ЗА ПОМОЩТА

Един човек отишъл до Буда и го питал няколко пъти-
"УЧИТЕЛЮ, чух че си много мъдър, научи ме, КАК ДА ПОМАГАМ НА ХОРАТА?"
Буда му отговорил...
" ЗА ДА ПОМАГАШ, трябва да те има.Не можеш да помогнеш, ако не съществуваш"- и потънал отново в медитация.

ПУСТОТА

Субухти, ученик на Буда, бил осенен от Просветлението за голямата пустота, където вечното и действителното се сливат с преходното и недейсвителното. докато седял под едно дърво в своето просветление, той забелязал, че отгоре му се сипе цвят. И чул гласове:
- Колко красноречиво говориш за пустотата! -възхваля ли го те, подобно на божии гласове.
- Но аз не съм говорил за Пустотата! - промълвил Субухти.
Не си говорил. Ние не сме чули. Това е тя истинската Пустота - шепнели гласовете, а цветовете завалели като дъжд.

КОТКАТА

Учителят Нансен заварил две групи монаси, от Източната зала и от Западната зала, да се карат за една котка. Той вдигнал котката, размахал я над главата си и извикал на спорещите:
- Кажете по една добра дума, ако искате да спасите котката!
И една дума не паднала в отговор. Нансен отишъл в кухнята, върнал се с голям сатър и разсякъл котката на две. Пoсле дал по една половина на всяка група. Същата вечер, когато Джошу се завърнал в манастира, Нансен му разказал случката. Джошу нищо не казал, обаче събул своите сандали, сложил ги върху главата си и си тръгнал.
Нансен замислено произнесъл:
- Джошу щеше да спаси котката.

ПАНИЦАТА

При учителя Джошу дошъл нов монах с думите:
- Току-що влязох в братството и бързам да науча Първия принцип на Дзен. Моля да ми го кажете.
Джошу запитал:
- Изяде ли си вечерята?
Той отговорил:
- Изядох я.
Джошу казал:
- Е, тогава измий паницата си.

ПИЛЕТО

Едно пиле било роден изследовател. Не било обикновено пиле, различно било. Един ден при изгрев слънце към него се приближила огромна сянка, навела се, пуснала нещо и си отишла. Пилето потреперило, потреперило, но нали било учен, излязло да види какво е оставила сянката. И, о, чудо-имало зрънца!
Накълвало се пилето до насита, напълнило коремчето.
На другият ден ситуацията се повторила, пилето като истински учен хукнало да си достави бележник и молив и започнало редовно да си води записки. Радвало се, че може би е открило нов закон.
Наблюдавало, кълвяло зрънцата и прилежно си водило записки. Тефтерът набъбнал, решило пилето, че повторяемостта е научен факт и решило да изчака само още един ден, да затвърди опитите и да изведе новия закон, който може би щял да му донесе нобеловата пилешка награда.
На другия ден огромната сянка се приближила както обикновено, протегнала ръка към пилето, повдигнала го и му откъснала главата...

ВЪЗЛИТЕ

Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка - красива копринена кърпа. Вероятно е била подарък от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща, и сега всичко го гледали в недоумение защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: "Погледни внимателно, виж!" Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа.

След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той. Завързвайки пет възела, Буда попитал:
— Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
Сарипута казал:
— Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
— Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?
Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
— Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
— Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! Ти - си кърпа с пет възела. Тези възли са - агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм. — След това Буда казал — Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя? — Той започнал да дърпа двата края на кърпата и възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
Някой възкликнал:
— Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.
Буда им казал:
— О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата. А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по- стегнати. След това попитал — Кой ще каже как да се развържат възлите?
Един ученик предложил:
— Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем, това не е трудно. Това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.
Буда казал:
—Днешната проповед свърши. Вървете да медитирате!

Здравейте
Извинявам се за евентуалните повторения, но имам един файл с притчи. Незнам от къде съм го свалил. Споделих го с вас. Дано не съм досадил или обидил някой. Все пак предварително се извинявам.

Поздрави!

 

Прекрасна тема. Четох до 3та старница. Утре ще продължа.

Тази съм я чела в друг вариант:

Не знаем цялата история
Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък.

Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.”

И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!”

Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

Дениз Лин, откъс от книгата „Минали животи, настоящи сънища”

Denise Linn "Pat Lives, Present Dreams"
http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=366

Това не е притча, но е нещо много любимо за мен!

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНО ПТИЧЕ
 
 
 
 
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се ,че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна.
И решила: “Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.”
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали:” Ти имаш всичко.” Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва , постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само, когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта  почукала на вратата й :”Защо си дошла?”, попитала тя смъртта.
“За да можеш да летиш отново с него в небесата- отвърнала смъртта.- Ако го беше оставяла да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново.”
 
 
 
 
Из “Единайсет минути”
Паулу Коелю

Здравейте!  
И аз като вас, много обичам, да чета притчи!
Тази вечер, си припомних една моя любима. 
        
           Защо плачат жените?
 Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"
„Защото съм жена", отговорила му тя.
„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш".
По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"
„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.
Най-накрая, попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?"
Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете и достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох и вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата и. Дадох и твърдост, която и позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение, без да се оплаква. Дадох и чувствителност  да  обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето и я е наранило много.
Дадох и сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му. Дадох и мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.
И накрая, дадох и сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда."
„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.
 Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето и - мястото, където любовта обитава."


Затова и аз понякога плача!    

П.П.   Малко извън темата, но...текста го копирах. Сега се зачетох и се ужасих от това, как някой хора бъркат И  с  Й !!! Корегирах, ако съм пропуснала някъде - извинете ме - от сълзите, в очите ми е!

Срещнали се двама приятели и разговорили се :

— Как си, побратиме?

— Добре съм. Поспечелих парици. Купих си прасенце.

— Добре си направил.

— Не е твърде добре. Прасето излезе проклето. Не се свърта в къщи. Ходи из нивята, рови из градините.

— Виж, това е лошо.

— Абе, лошо, лошо, ама всяко зло за добро. Прасето ми изрови цяло гърне жълтици.

— Е, от туй по-хубаво — здраве!

— Не е твърде хубаво. Със жълтиците купих овце. Дойде болест, изтръшка ги до една.

— Ех, това е много лошо!

— То се знае, лошо е. Но случи се, че поскъпнаха кожите. Продадох ги. Взех повече пари, отколкото струваха овцете.

— Добре си случил.

— Не е твърде добре. С парите купих къща. Изгоря.

— Това е вече най-лошо.

— Ех, всяко зло за добро! Заедно със къщата изгоряха ми и цървулите, та сега ходя бос. Хем ми е леко, хем и ти няма да ме питаш защо ми са скъсани цървулите.

— Ама скъсани ли бяха? Виж, това е лошо.

— Всяко зло за добро. Ти ще ми върнеш парите, дето бях ти ги заел, и аз ще си купя нови цървули. Старите зарад теб ги скъсах, додето те срещна, да си поискам парите.

— Всичко добре се случи. Но едно лошо, че сега нямам пари да ти върна заема.

— Всяко зло за добро, приятелю. Ако беше ми върнал днес парите, утре пак щях да се излъжа да ти дам на заем. И тогава девет чифта цървули щях да скъсам, докато те намеря. И кой знае дали щяхме да си останем приятели. А сега се обичаме и аз вярвам, че не ще оставиш приятеля си да ходи бос и гладен

Ангел Каралийчев

                                                         
Двеама приятели вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал на пясъка: "Днес моят най-добър приятел ме удари!" Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък: "Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!" Заинтригуван, приятелят му го попитал: "Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?" Засмян, другарят му отвърнал: "Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи..."

Каква хубава тема, а останала назад... Много хубави притчи намерих тук, ще пейстна една моя много любима от Хорхе Букай...

Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.
- Така е... - казал бащата.

И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.

Синът се поколебал.
- Ами ако падна?
- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.

Най-тесногръдите му рекли:
- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?

Най-добрите приятели го посъветвали:
- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но... от върха?

Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.

С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш...


Доста пъти съм се питала лично за себе си готова ли съм да летя, или е по-добре да продължа с ходенето...Но винаги си отговарям че само с ходенето не се задоволявам.... И предпочитам да се уча да летя..
Много усмивки на всички...

Преразказвам:

Една жена (Рабия - известна суфи мистичка) търсела нещо на улицата по залез слънце. Хората наоколо я попитали какво търси, за да помогнат. Отговорила им - ИГЛА.

Тогава пак я попитали къде по точно я е загубила, че да търсят там. Тя отговорила - у дома, в къщата.

Смяли се и я помислили за луда, а тя им казала тук поне нещо се вижда, а у дома е пълен мрак...

И вие така правите, търсите нещо извън себе си, защото у вас няма светлина...

Цитирам:

"Тичате да търсите блаженство във външния свят, без да сте си задали основния въпрос: къде сте го изгубили? А аз ви казвам, изгубили сте го вътре. Търсите го навън по простата, логична причина, че сетивата ви са отворени навън - имате малко повече светлина. Очите ви гледат навън, ушите ви слушат навън, ръцете ви се протягат навън, това е и причината да търсите навън. Но аз ви казвам, не сте го изгубили там - казвам ви го на собствена отговорност. Аз също търсих навън толкова много животи, и в деня, в който погледнах навътре, останах изненадана. Не е имало нужда да търся, то винаги е било вътре "

запис

Чудесни притчи има в тази тема! 

Ще пусна и аз две, дано не повторя някоя.

Един бил убиец, убил 100 човека. Обаче се разкаял и взел да се моли на Господ: "Господи, прости ми, вече няма да убивам, ето ще ора земята и ще работя честно."
Господ взел една главня от огнището, забучил я на нивата и му казал: "Като тази главня пусне корени и се разлисти, тогава ще ти се простят греховете."
Минало много време, веднъж човекът пак бил на нивата и видял един да тича през полето. Попитал го, къде бърза толкова.
"Бързам да разваля една сватба" - казал оня.
Тогава убиецът си рекъл:"Толко народ съм изтрепал, обещах да се поправя, но този ще го пречукам, няма да разваля на хората сватбата."
И го убил.
Тогава погледнал главнята - тя се била разлистила.

-------------------------

Хорското мнение

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
- Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
- Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
- Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
- Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
И бащата рекъл на сина:
- Виждаш ли сине, ако слушаш какво говорят хората, ще свършиш като коня !

Защо Господ постъпва различно

Имало едно време един монах, той обичал своят Бог повече от всичко на света, вярвал в Него и славел името Му. Монахът обикалял земите и отсядал в различни манастири. Той проповядвал Христовата вяра и спазвал всички Божи заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и не намирал отговор на въпроса: защо Господ постъпва различно?

В едно от своите пътувания монахът отседнал в домът на друг монах, той го нагостил любезно, настанил го удобно и се държал много гостоприемно.

Вечерта двамата седели кротко до огъня и си говорили за Господ и живота, от приказка на приказка домакинът се оказало, че също ще пътува и гостенинът му предложил да си правят компания. Разбира се монахът приел, но имал едно условие:

- Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да ти отговоря.

- Добре. - Казал гостенинът и двамата си легнали.

На сутринта двамата оправили багажа си и тръгнали на път. Привечер се уморили и отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили богато с всичко което имали, избрали им най-добрата стая в къщата и се отнасяли благочестиво с тях.

Сутринта дошла и двамата се застягали за път, нашият монах с учудване видял как приятелят му открадва единственото ценно нещо от този дом – една златна чаша.

Той не можел да пита и просто тръгнал.

Вървели дълго през знойния пек и като наближили село решили да отседнат в него, хората в селото ги посрещнали добре, предложили им да отседнат в някоя от колибите и ги предупредили да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее тиранин и той не само, че няма да ги приеме, а може и зло да им стори, но за голямо учудване на нашия монах, приятелят му казал, че точно в този дом ще преспят. Изкачили те възвишението и почукали на масивната порта, слуга им отворил и ги въвел. Стопанинът не можел да откаже на монаси, но ги бутнал в плевнята, дал им по комат хляб и дори не ги поздравил. Слънцето изгряло и двамата станали за да продължат пътят си, с голямо учудване нашият монах забелязал, че на излизане приятелят му оставя на масата в фоайето златната чаша, която беше откраднал предния ден.

Този ден бил по-приятен, те вървели през прохладна гора и руйни потоци, но се свечерило и единственият подслон бил малка схлупена къщурка.

В нея живеели баба и внучката й, те били много бедни, но скромността им позволявала да са щастливи, единственото нещо, което притеснявало възрастната жена било как ще се оправи внучката й след като тя почине.

Жените ги приели радушно, нагостили ги с каквото имали и им дали единствената стая в къщурката, а те самите спали в плевнята.

На сутринта монасите си тръгнали, а на излизане за най-голямо учудване на нашият монах, неговият приятел дръпнал една подпора от къщурката и тя се срутила. Гняв бликнала в душата на монаха, но той бил обещал да не задава въпроси, помолил се на Господ и с нежелание продължил пътя си с другия монах.

Прекосили гората, едно село, второ и отново се свечерило. На пътя им нямало нищо и те започнали да се чудят къде ще прекарат нощта. Вървели още час и стигнали до река, решили да останат на брега й, че така поне ще могат да пият вода и да се измият и изведнъж се появило момче с рибарска мрежа и ги поздравило. То ги поканило в скромния си дом и те с охота приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна. То ги приело като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до реката, за да не объркат пътя, защото неговата къща била на доста закътано място. Казали си довиждане и момчето се обърнало, а монахът го бутнал в реката, която била много бурна и удавила момчето.

Нашият монах вече не издържал и попитал:

- Какво правиш друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от няколко дни и просто не мога вече да не те попитам.

Монахът се усмихнал благо и поседнал на един камък, като подканил и нашия монах до него.

- Аз не съм монах, - казал той - а съм ангел пратен от Бога и изпълнявам волята му.

- От първия дом, в който влезнахме аз откраднах чаша, тя беше намазана с отрова и щеше да убие милите хора и за това я откраднах.

- Втория дом беше на неблагочестив човек, който тормозеше цялото село и всички хора се молеха на Господ да ги отърве от него.

- После отседнахме при бабата и момичето й, ами единствената грижа на възрастната жена беше, че няма кой да се грижи за внучка й, жената се молеше сутрин и вечер да й помогне Господ. Аз бутнах къщата им, а когато започнат да я изграждат отново ще намерят в затрупаната камина съкровище и младото момиче ще е осигурено през целият си живот.

- Добре, казал нашия монах, но защо уби доброто момче?

- Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си на дявола и затова Господ си го прибра сега при него, за да не гори във вечния пъкъл.

Нашият монах помисли дълго и разбра, че срещата му с ангела не е случайна, той най-сетне получи отговор на въпроса си.

Един мъж мечтаел за по-добър живот. Не му харесвал домът, в който живеел, дрехите, които носел. Въобще, нищо от това, което го обкръжавало. Питал се, защо някои имат всичко, за което може да се мечтае, а той няма нищо. "Само ако имах хубава къща, красива жена и много пари, бих могъл да бъда щастлив" - мислел си той по цели дни.
И веднъж срещнал Вълшебник.
-Чух мислите ти - казал Вълшебникът. - И съм готов да ти помогна. Кажи ми какво искаш и ще изпълня желанието ти.
Мъжът отначало не можел да повярва на щастието си:
-Нима става така? Просто да поискам и всичко да се изпълни! Навярно ще искаш нещо в замяна?
Но Вълшебникът отвърнал, че нищо не му трябва.
-Ти се молиш отдавна и помислих, че точно знаеш какво ти е нужно. Просто поискай и ще се сбъдне!
-Чудесно! - зарадвал се мъжът. - Трябва ми голяма, луксозна къща. Жена - красавица, но да умее и да готви. Нужно ми е още да имам винаги много, много пари!
-Добре! - казал Вълшебникът. - Легни да се наспиш и когато станеш утре, ще имаш всичко това.
Действително, на следващата сутрин мъжът се събудил в голям, разкошен дом, посрещнала го ослепителна красавица, а закуската вече била готова. Всичко било великолепно. В банката имало открита сметка на негово име и колкото и да теглел от нея, тя непрекъснато се попълвала. Отначало мъжът не можел да повярва, че това се случва с него. Той бил просто във възторг!
Но минавали дни и месеци, в живота му нищо не се променяло. И той не можел да разбере, какво все пак не му достига, какво може още да му е нужно, когато има всичко. Със сигурност чувствал, че така и не е придобил желаното щастие. И отново започнал да призовава Вълшебника.
-Защо не съм щастлив, след като имам всичко? - попитал мъжът Вълшебника, когато той се появил отново.
-Изпълних всичко, което поиска. Наслаждавай се на щастието си!
-Не мога. Чувствам се самотен в този огромен дом. Красивата жена не ме радва, парите не ми носят удовлетворение. Защо? Отговори ми, Вълшебнико!
-Ти поиска дом, но не и топлина и уют в него! Поиска красива жена, но не и любов и разбиране! Поиска пари, но не и свободата, силата и радостта, които могат да ти донесат!
Мъжът се зарадвал:
-Благодаря ти! Стана ми напълно ясно и искам всичко това. Дай ми го!
-Е, след като всичко си разбрал, иди и го създай сам! - казал Вълшебникът и изчезнал.
Мъжът се пробудил в предишния си дом, сам, без жена и пари. Но затова пък притежавал увереността и знанието за това, какво иска наистина.