Осиновяването - последен влак или радостен изход

Преди години в миг на отчаяние след загубата на моето дете исках да осиновя, защото ражданията са ми много тежки, а пък и тогава не ми беше до това. Последва кратък разговор, размисъл и дойде уплахата. Уплахата от това, че едва ли ще мога да дам на това дете толкова много любов колкото и на моето. И, че винаги ще го свързвам със спомена за него...  

Не знаеш на кой какво му е в главата и мислите.
Аз например съм от хората които няма да осиновят. Не защото няма да е наше гардже и подобни. А защото знам че няма да се справя с осиновено дете. Най-вече заради околните. Имах осиновен съученик с неподходящи родители, знам колко е лошо неподходящи родители да отглеждат дете. Те просто не можаха да се справят с подмятанията и коментарите, и всичко това се отразяваше на него.
Затова ще си правя многото опити инвитро и това е.

 
Разбирам и пак казвам уважавам мотивите ти!!! Не говоря, за хора, които не искат да осиновят.

Говоря за това, дали ако осиновяването у нас беше трудно, да не кажа невъзможно, както е в другите страни, жените за които то е краен изход щяха да го отлагат до без край...

Тук се живее с мисълта, че ако не стане нищо - ще осиновиш. Някой може да мислят че е много трудно, но все пак не е невъзможно. Върти го сучи го, няма начин да не стане ...

В резултат някои кандидати за осиновители на вързаст 45, 46 години започват да се чудят защо не им предлагат с години бебета за осиновяване. После процедурата им е тромава, социалните са бездушни, всички причини са извън тях .
А не си задават въпроса - аз какво правих досега....

Е да той Българина , в това да се подиграва и да унижава някой друг е спец , така най-вероятно си освобождава психиката от собствените си проблеми ...
Но данък обществено мнение смятам ,че никой на никого не дължи .

осинових на 43. много, много късно. не съм правила никакви опити, след като на около 24 години един много тактичен лекар ми каза да забравя, че някога мога да имам биологични деца.
сега, връщайки времето назад от една страна ме е яд, от друга си казвам, че така е трябвало да стане.
някои хора много чакат. прекалено много. подлагат се на ужасни психически и  физически мъчения само и само да имат биологично дете. не го разбирам. подлагането........
чакането го разбирам. при мен беше страх. ужасен. да не се проваля, да не направя едно невинно същество нещастно. не че ми е минало де.
разбирам го, но не го одобрявам. грешка е.
да имаш дете е невероятно богатсво. да му дадеш възможност да стане щастлив и достоен човек е изключителна награда. независимо какво е детето, здраво, болно, черно, бяло. няма никакво значение. това е мисия и за мен основният смисъл в живота ми.

чакането е невероятна минавка, а годините, прекарани в колебание са пропилени. жалкото е, че го разбрах след като осинових.
некадърни социални работници, сложни процедури и други подобни са нещо, което е абсолютно маловажно на фона на крайния резултат.
ако имах достатъчно мозък навремето, сега щях да имам дете на повече от 25 години. и сигурно поне десетина деца. ама на, патка......

няма как да се обясни, за жалост и да накараш някого насила да е щастлив. но аз не се отказвам да обяснявам, да говоря и да разкразвам за собствения си опит. засега съм постигнала успех при една жена, която след разговори с мен веднага подаде документи. считам го за личен успех, защото ако не бях говорила с часове, може би щеше да се мотка още. както аз навремето...

може би е грозно да го казвам, но аз считам, че за държава като българия, с толкова деца, които биха могли да бъдат осиновени, поемане на разходите по асистирана репродукция е нещо, което не бива да съществува.
един народ се възпитава и ако не ще с добро, тогаз с дърво.
и мен ме беше страх, че няма да се справя с чуждото дете, затова и чаках и все си намирах оправдание.
е, сега си имам мое. справям се, несправям се, мое е и лабаво няма. дреме ми за хората и тяхното мнение.

Това имам предвид ...

в допълнение само - просто леснината на българската процедура ни е разглезила безобразно....

Само за миг си затворете очите и си представете, че не можете да осиновите... че нямате този изход... аз с два келеша в къщи, като си го помисля ме завладява тотално чувство на обреченост...

Имам едн позната,която до около 45 години опитваше за свое,по тази причина имаше и два несполучливи брака.
Накрая се реши,малката е вече на 10 и не спира да ми повтаря(познатата ми):"ех,ако знаех какво щастие е,нямаше да губя толкова години от живота си!"   

Бррръм откога в щатите се използва ин витро технологията и откога у нас. Там дават много по - голяма успеваемост. Чела съм, че в Израел дават примерно над 50 %, докато при нас е около 20%.

Това не е вярно-братовчед ми работеше в клиника в Израел,просто там няма лимит за опитите-държавата финансира цялата процедура и колкото пъти искаш

не съм злобен човек, но искам да дойде денят, в който 10 000 кандидати да се надцакват за едно българско дете.
аз присъствах в германия на нещо подобно. борба с всички възможни средства за едно дете на 7 години. отмъкнахме го под носа на едно немско семейство със собствена къща, големи доходи и почти завършено образование по психология, започнато именно с целта да им даде по-големи шансове в борбата за дете.

детето беше присъдено от съда на биологичната му леля, дошла специално за целта от българия.
хич не ми стана жал за семейството, защото за детето това, което се случи беше най-доброто.

искам да дойде този ден, в който законите наистина да са само за доброто на детето.
възсрастните-под ножа. всеки от нас е донякъде виновен за това, че домовете са пълни с деца. малко или много. защото считаме тези деца за чужди и това се толерира.
все ни е виновна държавата, супермен или незнамсикойси. чувство за колективна вина няма. желание да се замислим, също.
всеки народ е сам виновен за съдбата си.
извинете ме моля за резкия тон. яд ме е предимно на мене си, защото със собствения си егоизъм съм лишавала и лишавам деца от възможност за бъдеще. непростимо е.

  Защото всеки иска да стане родител по различни причини.

Моят мъж е против донорството. За осиновяване - дума не ще да става. Или ще е негово, или - без деца!

Аз ли съм виновен че някаква е родила 20 деца от които 8 е дала 'на държавата'    не знаех  

ех,ако знаех какво щастие е,нямаше да губя толкова години от живота си!"   

ето това е квинтесенцията. подписвам се със сто ръце под подобно изказване. звучи тривиално, но е абсолютната истина.
е, поне до пубертета после започва скубането на коси. и си викаш, що ми трябваше. после обаче идва бонус - внучета. и пак си щастлив.
но това важи въобще като цяло за родителството.

немо, слънце, не профанизирай дискусията. естествено, че не си виновен ти..., пряко. тя може да е някаква, ама децата и са наши.

а ти какво искаш ....

 желая ти успех