Какво е да си майка?

Не идеше реч за пречки за кариера.

Мисля, че излишно нападнахте жената. Ще поясня какво имам предвид.
Ние с мъжа ми също имаме много сериозни репродуктивни проблеми. Повече от три години всяка вечер в молитвите ми неизменно присъства надеждата да стана майка.
Което обаче не ми пречи да си задавам въпроса какво е да си майка. Мисля си как кардинално ще се промени живота ми, ако детето дойде все пак. Ще промени целия ми свят, целия ми начин на живот. Тялото ми ще се промени, може би необратимо в някои отношения, ще промени в някаква степен отношенията между мен и мъжа ми. Снощи си лежахме на дивана и гледахме телевизия и изведнъж си помислих, че ако имаме дете, не аз ще съм сгушена на топло на гърдите му, а бебето ще е гушнато в мен. Светът и на двама ни ще има друг център. Наистина не мога да си го представя... Страшно е. Нормално ли е да има страх, щом толкова желаем да сме родители?
Виждам приятелките си да се променят. Да изпадат в депресия седмици след раждането. Да чувам фрази "На моменти ми иде да го тръшна някъде, а толкова съм го чакала, че ми е гузно от тази мисъл". Но и някак особено променените им лица, когато се занимават с децата си. И са същите, и не са. Направо не знам какво да мисля.
И да, и аз се чудя какво е да си майка. Някой може ли да го обясни? Наистина ли е толкова прекрасно? Не искам никога да дойде ден, когато да си помисля тайно и гузно "За това ли беше всичко? Ами то не било чак толкова прекрасно "
Ако някой ми каже, че никога не е имал притеснения, че не е изпитвал несигурност, няма да го повярвам. Наистина. По-скоро искам да видя някъде обяснение на промяната, която описах по-горе. Как се променя жената докато чака да стане майка и докато отглежда децата си. Как се задействат инстинктите, заложени у всяка от нас? Как се става майка?

roxanne25, точно такова разбиране търсех. Аз вече не помня дали някога съм го искала. О 14 години сме женени. Вече забравих. Може би съм погребала всички желания някъде, дълбоко.

http://www.vbox7.com/play:9111b6a2

На мен лично,не ми стигат думите да опиша,какво чувствам.Каквото й да кажа,ще е не достатъчно.Това клипче и песента най-добре ще ме изразят.

Нормално е да не ти липсва нещо, което никога не си имал.
Обаче е странно да няма обикновено човешко любопитство.
Дете може и да се осинови, биологичното майчинство не е толкова важно.
Майка те правят грижите за детето, а не факта че си го износила и родила.
Пожелавам ти да намериш решение на проблема си и да изпиташ щастието на майчинството 

Разбира се, че има колебания и несигурност.
Това се случва при всяка голяма промяна в живота на човек.
Разбира се, че има тежки моменти, когато ти иде да изчезнеш и да си сам на майната си.
Има и страхове, и умора и какво ли още не.
Но всичко това си струва 100 процентово!


Бременността е достатъчно дълга за да има време жената да се подготви и психически да стане майка.  В момента, когато почувстваш движенията на бебето в себе си, почваш да го осъзнаваш. Преди това всичко е доста абстрактно.
Абе, хубаво е да си майка.

На мене ми се струва ,че понеже авторката не може да има деца, търси успокоение че да си майка и без това не чак толкова хубаво,та да й стане по-леко от факта че може  да си остане без деца и няма какво толкова да е загубила.

Аз също съм "на възраст" но не съм майка. Миналата година си спомням как почти ревях на психоложката ми че искам дете, (даже си казвах - ех, ще е като това на снимката на аватара ми - то е на един приятел и е много красиво човече) а тя спокойно каза, че под социален и всякакъв натиск обикновено това се оказва идея, която малко си самонавиваме на пръста. Започнах да се вслушвам в себе си...искам ли бебе...не искам ли... исках да съм честна.

Една приятелка, която забременя това лято малко даде посока на нещата - говореше само за това, "утешаваше" ме че ще имам и аз, дори само за миг да погледнех към нея си сочеше корема и казваше нещо за бебето (сега, като й се роди една мома ми показва снимки и ме кара да отговарям на въпроса: ама нали е много сладка! (по-сто-янно!)) и аз докато казваше всички тия неща, се усещах да мисля - не искам, не искам твоя живот, може би когато дойде време ще го пожелая, но сега просто не искам. Започнах да ценя повече нещата които имам - приятелите, кариерата, уменията, новите неща които започнах сама и победите на фронтовете, които исках. Същевременно с човека до мен минавахме през всякакви състояния на недоразумения, лоша комуникация и после разбирателства, че то си беше цяло приключение на изграждане на доверие и спокойствие един с друг, както сме сега. Сега като помисля - дори сега, когато харесвам как върви връзката ни, пак не искам бебе просто се наслаждавам на него, на живота си, на това което имам и ако искам да прибавям нещо то е приключения и нови върхове:), а не бебета. Искрена съм.

perunika, roxanne25 - четейки мненията ви, ми хрумват два сценария:
- опит да се омаловажи това, което много искаме, за да не страдаме прекалено от факта, че "чудото" не се случва. Мислите дали наистина е толкова хубаво, и едва ли ще изпусна много, ако не стана майка, като че ли идват в опита сами да си внушите, че всъщност не желаете детето толкова много.. това вероятно намалява болката
- възможно е и просто да не сте готови да станете майки - не зная дали има момент, в който човек да е 100% готов, без никакво колебание  аз самата чаках първото си дете около една година, и въпреки това в момента, в който видях положителния тест, за момент ми мина мисълта - ама точно сега ли.. защо не напр.следващия месец 
Но, от друга страна, не съм имала колебания хубаво ли е, или не - исках го, и толкова. Смятах всички жени с деца за щастливи, независимо от това какво друго имаха, красиви ли бяха или грозни, дебели или слаби, смятах ги за благословени само заради това, че имаха деца. Ами, вече с две деца мога да кажа, че не съм се заблуждавала много - нищо друго не може да се сравни с усещането да си майка - никакъв успех в кариерата, любовта и т.н. Децата най-истински осмислят живота.

Разбирам тези страхове, защото и аз съм ги изпитала. Сравнително късно се реших да стана майка- родих на 32 г. Винаги съм искала да имам дете, но някак си в далечното и неопределено бъдеще и всякакви конкретни планове в тази насока предизвикваха едва ли не чувство на паника у мен. Когато дъщеря ми се роди, се наложи да й се прелее кръв и няколко дни беше отделена от мен в родилното отделение. Помня покрусата, която ме обзе, когато я видях толкова мъничка и толкова безпомощна, с прозрачна тръбичка, закрепена за крачето й. Връхлетя ме толкова силна и неудържима обич към това малко телце, към това същество, което ми беше съвсем непознато доскоро. Мисля, че тогава, когато се страхувах да не я изгубя, се събуди майчиното чувство у мен за първи път. Не може да се опише с думи. Макар че дори не бях успяла да я погушкам и да се "запозная" с нея усещах, че ако нещо се случи с нея, нищо друго няма да има смисъл. Слава Богу, изписаха ни и оттогава дъщеря ми не е боледувала сериозно. Има много трудни моменти, но никога не бих заменила сегашния си живот с предишното безгрижие.
Допълвам си отговора, защото прочетох какво е написала Nesiha. Това са точно моите разсъждения и чувства от времето преди да забремея.  Сега ми прозвучаха нелепо- не го казввам с цел да я обидя, майчинството наистина преобръща представите ни за значими и маловажни неща в живота.

Какво значи големи възможности...??? Без децата ми... Не!!! Директно ги пращам тези възможности някъде си там... Не бих заменила децата си за нищо на този свят! За мен те са усмивката, радостта, красотата, дори понякога и болката. Но не мога без тях... Може би някоя от вас ще отрече думите ми. Но аз така го чувствам. Когато изпитвам физическа болка и ме докосне детската ръчичка...впрочем тя вече стана мъжка, та когато ме докосне, повярвайте няма по-добър лек от топлината излъчваща се от нея...Усмивката, добрата дума и още...Не искам големите възможности!!! Искам здравето за моето дете...!!!

Аз не съм майка...щях да бъда,ноо не съм. Все едно.
Обаче от много време изпитвам желание,знам,че ако имам дете това ще е най-голямата награда за мен и всъщност смисъла на съществуването ми.
Споделяла съм не веднъж,че имам сестра,която е 11 години по-малка от мен. Аз съм расла (физически,психически,душевно) успоредно с нея. Видяла съм всичко,което знам,че един ден ще ми се случи. И последното,което ме притеснява са нааканите памперси,разтящите зъбки,неяденето и щуротиите,които прави едно малко дете. Тя се роди със здравословен проблем (дупка в непцето). Беше кошмар първите три месеци,защото караше само на глюкоза,нямаше развит сукателен инстикт. Спеше права(!),за да не се задуши. Това сигурно е едно от маааалкото бебета,захранено с лъжица на 3я месец още. НО за мен тя е била и ще бъде най-голямото щастие. Благодарна съм,че я има,за да осъзная много неща на детска възраст още и да не мисля като авторката.
Не бих могла да съдя който и да е,всеки знае готов ли е,не е ли готов,има ли желание или няма.
Но според мен,това да си майка е най-прекрасното нещо на света!

Нормално е разбира се. Като се появи бебето пък няма да можеш да си представиш, че ви е било хубаво без и него да го има сгушено на дивана.


Аз съм от тази рядка порода, която се усетих майка може би след 1 година от раждането на сина ни. И аз се чувствах малка (то не че не бях де  ), всичките страхове, които си описала, за това как ще се промени животът ни, как няма да съм на първо място и т.н. Дори аз бях тази, която изпадна в нещо като ревност към бебето - ми така де, мъжът ми гушкаше него 
После с грижите, с откриването на света отново нещата си дойдоха по местата и може да се каже, че съм нормална жена с майчински инстинкт.
Сега категорично мога да отговоря, че за нищо не света не бих избрала нещо друго пред това да съм майка и то точно на това дете. Няма да мога да го обясня, но просто няма такова нещо, което би могло да е по-хубаво.

За мен най-вълнуващото изживяване беше когато след раждането видях детето си!Такъв приток на адреналин е това,сърцето ми щеше да изкочи. Имах чувството че ще обърна света заради това малко същество.Направо ти идват свръхчовешки сили. Гледах едно предаване, в което една майка за да защити детето си, прегриза врата на една пума.Тогава още нямах дете,но много се впечатлих от това. Сега знам ,че за детето си ще се изправя и срещу стадо биволи ако трябва.Такъв мощен инстинкт е това! Само не мога да разбера защо липсва при някои жени, та си хвърлят дечицата по кофите за боклук.Вчера или ония ден пак даваха такъв случай по новините

Какво е да си майка ли? За мен е най голямото чудо на света и същевременно най- прекрасното нещо.