Били ли са ви като деца?

Много ми беше трудно да проумея тази амбивалентност у родителите ми и особено у баща ми - той играеше с мен, четеше ми приказки, беше грижовен и в следващия миг при някакъв повод (очевидно съществен за него) от покровител се превръщаше в агресор. Изключително болезнено и объркващо за едно дете е, да е в ситуация, в която ту се доверява на родителя си, ту трябва да се защитава от него. Обича ме - не ме обича.

Оцелях в тази среда благодарение на факта, че открих от рано книгите. Четях през цялото си свободно време  - през всяка свободна от задължения минута през деня и до късно вечерта. Книгите бяха моето бягство и аз наистина успявах да се откъсна от реалността и да пребивавам в тях.
И за това отнасях скандали разбира се, защото когато се зачетях спирах да виждам и чувам нещата около себе си, а баща ми не обичаше да не го чуват от първия път.

Още тогава знаех, че никога няма да бия дете си. И не го правя. Детето ми никога не се е тръшкало в магазин, не е чупило, не е наранявало друго дете или каквото и да било живо същество. Не се налага да повтарям до изнемога, разбира ме от половин дума. Ако по детски попрекали с лигавщините един поглед и е достатъчент за да разбере че трябва да спре.

Но приемното ни дете, което е с нас от 6 месеца и през целия му досегашен живот е възпитавано с шамари, се тръшка, инати, предизвиква, отговаря,прави обратното на това което му кажем. В опит да отстоява брутално смачкваното си его и самоуважение.
И освен това за него всички граници са очертавани с бой, така че по строгия тон, погледа, които служат за граница при биологичното ми дете, при приемното не работят. Непослушанието му ескалира и спокойния тон и убежданането често не вършат работа. "Проси си боя" и то как го проси.
Това дете за мен е доказателство на теорията, че поведението на битите деца е предизвикващо насилие. Омагьосан кръг е това.

Lindt  
       За това не споря.
       Как да кажа, че съм бито дете, /това не е към тебе, а към всички/ като през целия си съзнателен живот съм изяла всичко на всичко едно плясване /даже и не толкова силно, защото не помня болката/ през дупето. Само едно единствено. Нито непрекъснати малтретирания, побоища, караници, и пр. и пр. неща, от които да ти настръхнат косите. Такива неща просто не зная в живота си. Е ?
       За собственото си дете, вече споменах.

Докато детето ми е в състояние да си прочете законовите права, отдавна вече трябва да съм положила основите на възпитанието и да не се налагат нито шамари, нито наказания - да, аз не поддържам идеята за наказанията. Понякога прибягвам до тях, инцидентно. Смятам ги за неособено ефективни.
Ако на възраст, в която може вече да чете, че и да си осъзнае правата, детето ми все още прави неща, за които се налага да го шамаря, то аз не съм свършила нищо с възпитанието му. След полагане на основите, надграждаш. Мястото на шамарите не е при надграждането - там е мястото на интелигентната комуникация с човече, което осъзнава какво се случва, знае какви последствия имат действията му, разбира като му говориш, изградило е уважение към теб, любовта се подразбира, защото без любовта между родител и дете нищо добро не може да се получи.

Ненормален.

Не съм казвала без болка. Без болка детето няма да разбере, че е било шляпнато, първото, което е, второ - няма да му направи впечатление "физическото наказание", защото едно дете не се ражда с идеята, че да те пляснат по дупето е най-страшното наказание на света и сигурно си извършил кой знае какво и трябва да спреш с лошото поведение и т.н. Детето разбира това точно от факта, че като го плеснеш, го заболява дупето.
За шляпването по памперса или толкова лекичко, че да се усети просто едно галене, мога да каже само едно - няма смисъл. По-добре да не се шляпва детето изобщо, ако ще е така.

Това не е възпитание, а проява на психичните отклонения на баща ти, ще ме извиняваш, че така говоря за твой роднина.

Аз съм ЗА шамар по дупето при необходимост, която включва трезвата преценка на родителя, а именно:
- Дали говоренето и общуването с детето ще даде желаният резултат, без да прибягвам до шамар? Има ли метод, с който мога да постигна същото, без да прибягвам до плясване по дупето?
- Какво искам да постигна в конкретната ситуация? Интересува ли ме резултатът от тази ситуация и като родител редно ли е да ме интересува?
- Какво ще научи детето от моята реакция, била тя шамар или "абе да прави каквото иска, палаво дете... няма за това да се пазаря"?
- Шамарът в конкретния случай ще даде ли необходимите според мен резултати?

За родители с поведение към боя като към редовно средство на възпитание, препоръчвам да помислят върху следните въпроси:

- "Дозираният бой" вреди ли на психиката на детето, страхува ли се то от мен редовно, без конкретна причина?
- Имаме ли нормална връзка родител-дете, с любов, целувки, игри, гушкане, занимания?
- Детето радва ли се, когато ме вижда за пръв път през деня, или след като го взема от градина, или когато се прибера от работа?
- Детето предпочита ли да каже на другия родител/баба/дядо/съсед за провинението си, преди да разбера и аз?
- Детето крие ли от мен системно за свои постъпки, тип разляно мляко, счупен буркан, скъсано перде?
- Детето лъже ли ме? Опитва ли се да ме лъже? Защо?

Това е, което успях да измисля в... то полунощ станало. Както и да е, мисълта ми е, че между възпитателен шамар и бой (бил той системен, редовен, пребиване и т.н.) има съществена разлика. Отричам всякакъв бой/пребиване, смятам това за престъпление към детето и в този ред на мисли напълно подкрепям член... който номер е, в цитата не го виждам в момента.
Когато става въпрос за възпитателен шамар, разликата е, че детето като порасне почти не си спомня да си го удрял, първо защото се е случвало рядко, второ защото приятните преживявания заедно са в хиляди пъти повече, и трето защото с възпитателните шамари се приключва достатъчно рано, след като дадат необходимия резултат, като пак напомням, че те са част, една много малка част от цяла система на възпитание, която включва и обяснения, говорене, личен пример, още обяснения, любов, игри, забавление, приятни емоции, поощрение, и много, много други "техники" или просто - нормален живот.

Servalan,не си глупаво момиче. Не ми казвай,че не виждаш разликата между това някой да не харесва моето и твоето дете и някой,който не само не харесва нито едно дете,но и ни предупреждава да ги държим далече?
Виктори,не можеш да убедиш никой в правотата си,нито той теб-в неговата. Това,което се е случило на Линдт,със сигурност ще я накара никога да не удари детето си.
Линдт,миеше чинии на 4??? Това е най-малкото,разбира се,в исторята ти.Но от там започва...Съжалявам

Lindt, благодаря за това, което написа; много интересни наблюдения.

Теорията, че болката гарантира неповтаряемост на поведението, в най-добрия случай е чиста наивност. Ако болката имаше тая сила, децата нямаше да се научат да ходят след всичките падания и ставания или щяха да спрат да играят пак поради същото.

Един път. От баща ми - плясване по дупето (помня го ясно, била съм на 4 год), защото нарекох по-голямата си сестра пу..ка. Това беше най-новият лаф в градината и се чувствах длъжна да го изпробвам, за да видя ефекта . Никога повече не съм го изричала гласно. Ефекта е налице.

Баща ми по аналогичен начин е бил пляснат през лицето, защото прочел наглас "путка", написано на стена някъде. Ефектът е бил, че продължил да употребява думата, но тайно от майка си.

Да, но тротоарът не им се кара, като паднат върху него, те осъзнават, че сами са паднали. Ох вие просто ги изкарахте безмозъчни тия деца.

Трябваше пред майка си ли да продължи да я употребява?
Ти как щеше да го спреш?

Майка ми, но хвана баща ми да ме държи, за да не избягам.
Отношенията ни са доста сложни.... Никога не можах да простя... Естествено, получила съм всякакви извинения за "всичко" през годините, но е прекалено общо, за да може човек да го приеме като истинско... А може и аз да прекалявам със ровене в миналото (понякога). Все пак и двамата никога не направиха подобни грешки с второто си дете - сестра ми (19 г. по-малка от мен) - така че, може и да са се поучили с времето и опита!
А хиленето е за косата - крепост. Не за случката. Случката окончателно ме обърна с/у тях и ме направи още по-агресивен пубер-бунтар.
Върнах си го... стократно и повече.... И 2мата съм ги побърквала. Но сега ми изглежда тъжно, не като тогава.
Абе, стига откровения - не исках да ви отклонявам дотолкова! Минало. Въпроса е ние да не бием децата си!

И при мен го имаше този проблем с баща ми.
Даже съм се хващала как ходя тихичко, за да не го нервирам, а то няма за какво и той е в добро настроение тоя ден.
И аз четях по цели нощи.

Обаче за децата не е съвсем така - моята голяма глезена госпожица, която съм пляскала съвсем малко и то като малка /до 3-4г/, сега ми изпилва нервите точно като това детенце, което описваш.
Предизвиква, отговаря, не ме чува... Адски нерви ми струва да не я плесна понякога. Не че ще има особен ефект.
Между другото прилагам някакви други методи, но и те почти не действат.
За бели тип счупена чаша почти не и се карам.

Много полезна тема, между другото!

Не беше с психични отклонения баща ми. Това мога отговорно да го твърдя.
Беш един млад човек, претоварен с отговорности, на когото децата са се случили в момент, в който само си е мислил, че е готов. Липсаваше му уравновесеност и емоционална интелигентност за да различава чувствата си и да ги отреагир адекватно. С две думи – в нашите действия си намирше поводи да изпуска парата, ние бяхме отдушник на гнева му, трупан по други причини и при други обстоятелства.
Много е лесно да кажеш този е луд и да се дистанцираш от хората описани тук, от вече порасналите деца. Слагаш етикет и се оказва, че твоето биене не е като тяхното биене. Ама е едно и също. И тези хора са нормлни точно колкото теб.
Баща ми улегна към 45 годишна възраст.  Сега на 60 е търпелив, грижовен, забавен и любящ дядо за внуците си.
Получих и извинение за това че ме е удрял в миналото.
Дали съм простила – процес е прошката при мен и да, на път съм да простя. На баща ми е по лесно да простя, защото той освен, че биеше, също така гушкаше, играеше с нас и мога да изровя и някой и друг хубав и топъл спомен, който да противопоставя на другите. Освен това, той наистина съжалява и наистина е променен и съм му благодарна за връзката, която със старание и любов гради с внуците си.
По трудно ми е да простя на майка си заради това, че никога, никога не се намеси за да ни защити.
Сега нещата между нас са наред, толкова колкото могат да бъдат с историята която имаме. Това обаче по никакъв начин не може да компенсира годините на тревожност, депресия и самота от детството, емоционалната болка, която беше хронична и огромната празнина, с която живеех тогава.

Абе, какви родители сте имали - то мани физически, ами и психически тормоз.
Няколкото посягания на майка ми към мен, изглеждат като прегръдка пред вашите истории.
Ние сме били 3 деца-имам двама по-големи братя, изключително непослушни бяха. Яли са пердаха, но никой от нас не е имал такъв страх от родителите си. Психически не ни се е отразило, ама никак. От което си вадя изводи, че е по-добре едно дете да бъде плеснато и да разбере, че не е това начинът, отколкото да му действаш на психиката и да го обремениш за цял живот.
Не говоря за ежедневен бой, а в екстремни ситуации, щото болката(силно казано) след 5 мин. я няма, но паниката и страхът, които си създал в едно дете, е непрекъсната и оставя дълбоки следи в съзнанието му.
 

Бях се зарекла да не пиша тук, но го правя заради Lindt, дано повече хора прочетат това, което е написала. 

Извини ме, че се хващам за поста ти, но той подходящо изобразява нещо, което е ужасно важно за мен. Обясненията и оправданията за социално неприемливото поведние. Така, както майките винаги намират удачни обяснения за идиотщините на децата си /темперамент, характер, пуберитет, зъби, гняв, буйни емоции, скука, лидерство и пр./, така по-късно с тази задача се захващат съпружествата им и прочее рода. По-голяма глупост от толерантността към неподходящите действия няма на тази земя. Ако всяко дете бива пресичано още при първата си проява на агресия; ако всяка жена се остави на самоиздръжка в момента, в който прояви синдрома на пиявицата и ако всеки мъж остане сам в мига, в който за първи път нагруби жена си или пък децата, ееееех, в какъв чудесен свят щяхме да живеем! Но не, ние четем книжки, ние си губим времето в психологически анализи, в разбиране и подходящи тактики, докато накрая съвсем изпуснем края...