Оцелях в тази среда благодарение на факта, че открих от рано книгите. Четях през цялото си свободно време - през всяка свободна от задължения минута през деня и до късно вечерта. Книгите бяха моето бягство и аз наистина успявах да се откъсна от реалността и да пребивавам в тях.
И за това отнасях скандали разбира се, защото когато се зачетях спирах да виждам и чувам нещата около себе си, а баща ми не обичаше да не го чуват от първия път.
Още тогава знаех, че никога няма да бия дете си. И не го правя. Детето ми никога не се е тръшкало в магазин, не е чупило, не е наранявало друго дете или каквото и да било живо същество. Не се налага да повтарям до изнемога, разбира ме от половин дума. Ако по детски попрекали с лигавщините един поглед и е достатъчент за да разбере че трябва да спре.
Но приемното ни дете, което е с нас от 6 месеца и през целия му досегашен живот е възпитавано с шамари, се тръшка, инати, предизвиква, отговаря,прави обратното на това което му кажем. В опит да отстоява брутално смачкваното си его и самоуважение.
И освен това за него всички граници са очертавани с бой, така че по строгия тон, погледа, които служат за граница при биологичното ми дете, при приемното не работят. Непослушанието му ескалира и спокойния тон и убежданането често не вършат работа. "Проси си боя" и то как го проси.
Това дете за мен е доказателство на теорията, че поведението на битите деца е предизвикващо насилие. Омагьосан кръг е това.