"Бъди благословена"след 30+

Когато в младежките си години гледах филма, наистина ми стана много тъжно за тези жени и техните деца. Макар и да съм израстнала в семейство с един родител.
Но с времето и житейския опит, който напрупах, мога да кажа следното :  Зная, че не беше лесно да си дете на разведени родители, да не си "като другите", но слава богу имах майка, която ме отгледа и възпита така, че да не изпитвам вина или комплекси от факта, че нямаме баща. Ама наистина нямаме. Така, че формално погледнато и ние със сестра ми бяхме от категорията на не много читавите....Но, и двете със сетра ми сме имали достатъчно самочувствие да намерим мястото си с онова общество, разчитайки единствено на собствените си качества и ценности. И сме нямали проблеми. Значи, напълно е било възможно една сама жена да отгледа детето си, независимо дали е родено в брак или не.

"3. Намирам за единствен плюс, поне за мен, на този филм, по-непросветените да спрат да мислят, че тогава социалния състав на изоставящите е иднетичен с този днес. " - Много съм съгласна с Мариета, защото тая заблуда съществува измежду кандидатите, мога да ви дам пример.

Не съм гледала филма, но книгата с двете повести я имам от близо пет години и често я препрочитам. При всеки прочит се изумявам/меко казано/ как нищичко не се е променило за толкова години в системата и устройството на домовете за лица лишени от родителски грижи. На "не се сърди човече" винаги плача...толкова много мъка и недетско разбиране за живота са описани.

не си спомням по какъв повод обсъждахме филма в училище.Тогава не го бях г ледала, но знаех за какво става въпрос.Тези ,които го бяха гледали явно бяха в достатъчна степен възприели посланието на филма-  да те натъжи съдбата на нещастните самотни ,излъгани жени и да ти се прииска да заклеймиш лицемерното общество с фалшивия му морал и спорни ценности.
Учителката ни по литература слуша, слуша , след което ни предложи един доста по-отрезвяващ поглед .Спомням си, че направи много интересен паралел между Султана, героинята на Талев и тези жени.Много фино и впечатляващо, но ако се опитам да го пресъздам, няма да успея/ пък и нали са минали 30+ години оттогава / Не ни прозвуча нито морализаторски/ при все, че кой не е негодувал срещу жестокостта на Султана към родното си дете, срещу ограниченото и мислене/, нито назидателно. Прозвуча ни истински и май всяка от нас се позамисли.

Впоследствие гледах филма/ все откъслечно/ и странно, тъжно ми беше, но  и някак далечно и неразбираемо. По-късно прочетох и двете повести.Интересното е, че обикновено се филмира литературно произведение, а в случая първо е създаден филмът, а впоследствие написани повестите, сякаш да се доразкаже още и още .

хубаво е, че е направен филм за тези неща, прекрасно е, че на моменти се прокрадва и чувство за хумор/ На мен най-симпатична ми стана героинята на Мария Статулова, а Г.Мамалев, макар и епизодично участващ е неотразим!/ но някак не мога да повярвам в "Лошото , лицемерно и ограничено общество".Може и да ме е обсебило манипулативно мнението на оная учителка, може и други фактори да са ми повлияли.Но това лошо, ограничено общество предоставя на здрави, прави и в  по-голямата си  част пълнолетни жени безплатно лечение, безплатен пансион, докато износят бременността си, безплатна храна и фалшив болничен лист а да оправдаят дъъългия си отпуск.Затова да не бъркаме обществото с отделното семейство и съответните ценности.

В същото време, един друг филм/ интересно съвпадение беше, че го гледах за милионен път предната вечер/показва пак същия проблем, но от друга гледна точка- "Москва не вярва на сълзи". Значи, можело.

И най-много ме гложди въпросът, всъщност затова пуснах и темата.Защо какви ли не смели и революционни идеи са филмирани, а един български филм няма за живота на осиновеното дете?За съдбата му, за размислите му.  Не можах да измисля друго, освен "Щурец в ухото", ама и там не е детето в центъра , а първо е странична линия, второ страничната линия е посветена на"свещената тайна на осиновяването".И пак за "Бъди благословена"- много сълзи предизвикват съдбите на "излъганите жени", но някак приглушена  остава съдбата на децата, явно на филма чак до там не му е стигнала революционността.Или, по-вярно, просто гледна точка.
Аз някак не успях да повярвам на този филм.

П.С. Зная, че винаги един въпрос води до друг.Една приятелка на майка ми, с голямо осиновено дете казва"Ами какво щяхме да правим ние, ако нямаше такива жени".Нищо нямаше да правим, нищо.Който иска да ми вярва, но аз с ръка на сърцето си казвам "Бобо е най-безценното нещо в живота ми", но бих се примирила  и по-добре да няма изоставени от рождена майка деца.Всеки път с радост честитя на новите майчета тук и съм искрена, но всеки път ми се свива сърцето, защото това означава още една изоставена невинна душичка.

А за социалната група на родилките- абсолютно вярна констатация е , а освен това и обнадеждаваща!

незнам защо по този повод се сещам са това как майка ми проведе с мен родителския "час по полова просвета" 

Седна един ден Тейчето пред 15, 16 годишната си дъщеря - аз в този период бях напълно невменяема  и ми разказа как на една от близките й приятелки, дъщеря й, 1 година по-голяма от мен,  забременяла и направила аборт. Помня като днес думите на мама:

"Имай предвид, че пред теб тази опция не стои, защото няма да ти позволя да направиш подобно нещо с тялото си, докато имам още права над твоите решения. Ако това се случи с теб - приготви се да бъдеш майка. Разбира се, ние ще ти помагаме, ще сме зад теб, ще си изгледаме детенцето,  но родителят ще си ти и си прави сметката можеш ли да носиш такава отговорност. "

Ами да ви кажа кръвчицата ми се смръзна ... аз по природа съм страшна пъзла и понеже много ме е страх, нещо да не ми се случи  на крехкото тЕло,  , този разговор ме караше да взимам по 675 предпазни мерки и да не си помислям че от някой друг зависи да се пазя, защото отговорността си е моя.

Моят час по полова просвета беше на 17 години и беше нещо от сорта "Ако до 18 направиш Онова нещо (ти си знаеш кое), баща ти ще те изгони от в къщи!". Онова нещо го бях направила вече.

Така че.. хора всякакви, майки всякакви и т.н.

За филма не мога да коментирам - помня, че го гледах някога си, но не ми е направил впечатление.

 да .... и деца всякакви ... може би всяка майка, ако иска, знае какво да каже на детето си, така че да му налее акъл в главата ...
мисля си, че ако моята ме беше заплашила с изгонване от вкъщи, пубертетното ми малоумие щеше да направи много пъти "онова нещо " без да внимава, само за да е напук ...
 Фоксче, ти си била по-разбрана  
Аз съм завършила една от доста елитните гимназии с диплома 5.93 и поведение "задоволително" ...

за сметка на което, мама  и дума не обели какво да правя за да се предпазвам ... Голямото междучасие беше нашата социална мрежа тогава, както и по други живототрептящи въпроси като обезкосмяване и пр. .... мани, мани ....

Моята и до днес мисли че "онова нещо" е много срамно и отвратително нещо и се прави от немай къде само за да имаш деца. И че всички мъже, които искат да го правят с теб не набързо под юргана в брачното ложе (не дай си боже други "екстри" да включва  ) са мръсници които искат само да се подиграят с теб.
Пък и аз си бях бая залупена и учех в девическа гимназия (3 момчета в клас) така че поне училище завърших чиста и неопетнена, както искаше майка ми.

После животът така се завъртя, че много рано (на 18) станах финансово независима от родителите си и можех да взимам всички решения сама. Е, явно и аз съм била разумна или по-вероятно съм имала късмет че не ми се наложи да бъда в ситуацията на жените от филма....

Момичета, кефите ме.  Може ли да да правите "такива неща".

Моята майка не ми удряше спирачки, но беше доста властна, че аз горкана трябваше да се откъсна от нейната майчина сянка, за да разцъфна и заухая със собствен аромат. по-добре да не ви казвам на колко години бях, когато го свърших "онова нещо", защо ще излезна най-голямата задръстенячка Ама бързо се открехнах, както виждате, има-няма за 20 години

Фуси, къв е тоя успех, кво е тва нещо!?Аз все съм те мислила за пълна отличничка

Да де, естествено че осъждат и изоставянето на дете, но само ако го знаят. А целта е била именно никой да не разбере. Ако хората не знаят - няма да има кого и какво да осъждат. А и не забравяйте, че тогава осиновяванията също се криеха. В лошия случай детето разбираше от някой страничен на семейството, а в добрия изобщо не разбираше, че е осиновено. Та от там и виждането, че то ще живее добре при "чуждите хора", някак си не се приемаше, че ако знае, че е осиновено ще е щастливо.
Аз мисля, че книгата (не съм гледала филма) за времето си е изумителна.
А за родителите - абе все си мисля, че родителите си познават най-добре децата и каквото и да се случи - твърдо ще застанат зад тях, дори и да не е с най-адекватните и правилни мерки. Но пък и ние не сме застраховани от грешки. Спомням си, като бях малка с приятелки си шушукахме как дева Мария е забременяла без да прави "онова нещо" и приятелки ме уверяваха, че е напълно възможно да се забременее така. Та един ден, докато пресичах улицата с майка ми и казах, че съм бременна (още дори не бях си и помисляла да правя "онова нещо"). Помня, че в далечината идваше огромен камион, майка ми само ме издърпа по-бързо на тротоара и започна разпита. Накрая се смяхме и двете. Обаче ако беше баба ми на нейното място... Най вероятно така щеше да се паникьоса, че камиона да сгази и двете ни.
Чудя се как ли бих постъпила аз, ако някой ден мое дете (независимо дали родено, осиновено или приемно) ми каже подобно нещо. Дали ще взема най-правилното решение и за кого?

От мен по-голяма задръстенячка няма, ама да не влизам в подробности...мога да се обзаложа на каквото и да е.

Но си спомням, че изпитвах огромен ужас от аборт и непланирано забременяване.За съжаление, понякога съдбата си прави лоши шеги. Като мома не съм забременявала и не съм правила аборт. Направих аборт на 39 години, вече като омъжена жена и то класически / не спонтанен/, с пълна упойка, поради мъртво бебе. Чувствах се  ужасно онеправдана и изпитвах чувство за вина, че не съм умряла заедно с бебето.Което впрочем, в моя случай не беше далече от действителността. И май е крайно време да захвърля на боклука ехографската си снимка, единственият спомен от бебето...Както и да е, животът е гениален учител.Особено при неочаквани и непредвидени уроци.

Но все пак думата ми беше за изкуство...

Да не си имала моята майка 

И книгата и филма си спомням, че ме караха да настърхвам, ужасяваха ме. Аз си спомням Цветана Манева от тези филми. Иначе ми е в мъгла... Тя май оставаше при децата, а нейното не беше там... И някакъв ритуал ми е като запечатан и как хората ги приемаха с тия кореми в една сладкарница...
А лицемерието в обществото, според мен само се е засилило.

ще си оспорваме първото място.
Чела съм книгата още като ученичка.Плачех на частта"Не се сърди човече".Мъчно ми беше за децата.Най много ме разтърси историята на Ангелчо когато майка му се обади на Огнян да дойде да го вземе и да го закара  обратно в дома.Впечатли ме и деня в който тръгнаха да търсят родителите си-след рецитала за мама.Може би подсъзнателно още тогава (нямах осми клас) ме е впечатлило точно това което засяга и мен като изоставено дете.Още тогава  изпитах отвращение към Майчето.Давам си сметка че сега вече я свързвам с моята БМ.Толкова много е страдала по първото си исоставено дете,че е имала сили да остави и второто.

Тъжен филм.

kristti 
На мене ми се струва, че за второто са и трябвали десеторно повече сили, именно защото е оставила пьрвото. На всичкото отгоре вече се презира и смята, че е недостойна за майка. Много, много тьжен филм, знам, че навремето ми направи голямо впечатление.
А това, че са ви карали да го гледате за назидание, все пак искрено ме развесели