Какво целят лели и баби с подаръчета по улиците?!?

Още на моите деца съм набивала в главите, че не е прието да се пипат хората. "Дай здрасти", галене по главичката, щипане на бузки, хващане за ръка, гушкане, сядане в скута, носене на конче ... Това могат да го правят само хората от семейството. Знам, че звучи елементарно, но дава резултат, ако се повтаря често и естествено, ако любезно се възпират подобни опити от непознати, близки и не чак толкова близки познати.

Да, но като са по-големички и сами някъде, например след 8-9-10 години, едва ли някой ще ги примамва с возене на конче, за тогава каква е тактиката?

Тук визирам тези, които я заговарят, а не всеки втори на улицата И не съм недоволна от живота, не знам как го разбра от една публикация. Може и параноя да ме гони, но като слушам какво става, предпочитам да си пазя детето, вместо да го оставя да говори с всеки срещнат. И аз заговарям чужди деца, но никога не питам първо за името, каквото и да ми говорите в този случай съм категорична - не искам целия град да знае как се казва детето ми

Какво точно слушаш че става толкова страшно, че така си си изкарала акъла?
И какво лошо има ако хората знаят името на детето ти.... ти като я викнеш по име не го ли разбират и околните? И като ти се срещнеш с непознат и  почне някакъв разговор, не се ли интересуваш как се казва този човек...или по-добре някакъв безименен там да е...
И въобще...къде ги срещаш тези  хора  толкова много дето спират по улиците детето ти да го питат как се казва...
Мен за 4 години са ми се случвали 2-3 такива  възръстни хора в рейса....

С децата си на тази възраст  (8-9) аз говорех директно. Казвах нещата с истинските им имена. Това, че всеки човек има интимни места, които никой няма право да докосва. Казвах, че има болни хора, които понякога правят недопустими неща, но ако си смел, кажеш "не" и потърсиш помощ от мама и татко, нищо лошо не може да ти се случи. Казвах, че не децата са лоши, а възрастните, които правят това. Децата разбират когато си честен с тях и не се плашат от истината. На дете на тази възраст може да се обясни всичко свързано с неговата сигурност. Но, детето трябва да ти вярва и да споделя с теб мислите и тревогите си. Не знам как се прави това, постигнала съм го, но не знам как. Сигурно съм го правила инстинктивно.

Разбирам ви позицията! Аз съм както споменах от параноичните майки ,защото с това се сблъсквам най-често в избраната позиция,но лично аз не заговарям деца,не предлагам нищо,следя детето си винаги,зашщото е още малко,и дори и да изглеждам като студена,нерадваща се на децата жена,съм убедена,че е по-добре за тях да не съм чак толкова дружелюбна с тях ! просто за мен децата са нещо неприкосновено,не са ми играчка ,или веш да йм се любувам в захлас,не са плюшено мече да го галя(визирам всчики деца не моето) и смятам,че  за тяхно добро да се усъмняват във възрастните които ги приближават с подаръци,прекалено екзалтирано поведение или опити за разговори! малка е границата между прост разговор и научаване на лично състояние на детето(разстроено от мамам,че не го пуска на някакъв празник с децата,от татко,че му се е карал за еди какво си или мама и татко са се каралаи и детето е унило) до бързият достъп до крехката детска психика и успокоението,че е то ву=иж някой ме разбира по-добре ,обръща ми внимание (много важно в пубертета) и ми преелага ЛАКОМСТВА,подаръци ,жестове на внимание и клопката еб там! Няма панацея как да опазим децата си,но ще се опитам да я възпитам да бъде много скептична и дори нелюбезна(да не отговаря въобще  на други хора),и ако някой близък и предложи нещо от изброените-игри само двмата,усамотяване и нашата тайна и нека не казваме на другите,че  ще го развалят отношения-да ми казва веднага ! Трудно е да го обясниош на едно дете,особено ако е като моето отворено кум всички и усмихващо се на всички,но ще опитам,защото дребните наглед неща са много важни!
И както Бабуилия е казала.всичко да се нарича с истинските имена и детето да е много информирано без срам от страна на родителите за интимните неща по подходящ начин ,за да има то основа на правилно и погрешно!

Това казвам и аз. И пак ще кажа, че заговарям деца, независимо дали съм сама или с малката. Има дечица, които се закачат с всеки, и аз се закачам с такива деца, но не питам за името им първо. Казвам нещо от сорта "много си сладък" и толкова.
И ако някога ми хрумне да подаря нещо на напълно непознато дете, първо ще попитам възрастния, с когото е то, нещо което въпросната баба не направи..., а е редно според мен.

Разбирам те напълно, но страхът и недоверието са точно толкова вредни колкото и прекалената доверчивост. Има сигурно някакъв правилен баланс, но са малцина тези, които могат да го постигнат. На първо време е важно да научим децата си да споделят, да говорят открито за мислите, за желанията, за  страховете, за случките от деня дори, без да се страхуват от подигравка, пренебрежение или санкции. Свободното и искрено дете, детето, което не се страхува да каже на мама и татко какво мисли е вече почти защитено дете. Уязвими са самотните, уплашените и неразбраните деца. 

Естествено, че като я викна по име и околните го чуват, но едва ли си правят труда да го запомнят след това. Поне аз не помня имената на децата, които съм чула да се викат по градинките и улиците. И срещам хора, защото съм по цял ден навън, по детски площадки и открити места. И не, не питам всеки непознат как се казва. Говорим си, чао и толкова. Дали някой пита продавачките в магазините за имената им винаги?!? Ако срещна някого три, четири пъти, е тогава мога и да попитам за името му, но някого, когото не съм сигурна дали ще видя отново, нужно ли е да питам всеки, с когото говоря, как се казва?

Ама всички във форума им знаем имената и рожденните дати? Не е ли малко странно?

Ами ти да не мислиш, че тези хора помнят името дори час по-късно... на детето ти
И аз съм била по цял ден навън с детето 3 години ама такова питане на всеки ъгъл не ми се е случвало... но пък например съвсем нормално ми идва ако се заиграе с някой в парка да го питат, или бабата прикоято купуваме всеки ден билетче да го пита как се казва, или в магазина, особено малкият до блока...или ако той се заговори с някоя баба на спирка, в  превозно средство....
И не мога да си представя как просто си вървим и се разхождаме или отиваме някъде и изведнъж някой ни спира и почва да го разпитва как се казва и на колко години....

така е,и към това ще се стремя във взаимоотношенията си с нея! Но въпреки това във всяко едно семйство има моменти когато неще не става както детето иска и тогава е най-податливо към отношение от други познати или не дотам познати хора!

Предпочитам детето ми да е мнително към всеки непознат, отколкото твърде доверчиво. Ако приемам всеки подарък, после как ще очаквам от него да не го прави?
Удряла съм през ръката за настойчиво натрапван бонбон, когато човекът от думи не разбра. Едно "не, благодаря" би трябвало ясно да покаже, че не може и точка.
С моето дете никой не е искал да си говори дълго, защото след второто изречение го обявяват за невъзпитано и неуважаващо старите хора. Обикновено не си казва името като го попитат "как се казваш".

често се случва непознати да заговарят детето ми, а най- побеснявам, когато посягат да го щипят по лицето или някъде другаде
защо го правят- някои наистина се радват на малки деца, други - от скука, трети- с цел, но наистина опасните непознати са друга тема...
не ми е приятно, но не защото съм параноична, просто не ми харесва и не го считам за правилно, няма как да се промени обаче...

Аз пък да ти кажа, хич не обичам да ме заговарят непознати деца! Обаче, явно ги привличам като магнит. Ако седя сама на пейката в градинката, непременно някое дете ми се лепва и започва да ме разпитва разни неща. Дори без да се представи. Ужасна ситуация. На известно разстояние обикновено стои някоя майка, която гледа с обожание отрочето си, което явно ми досажда. Не мога да ги разкарам, дори да започна този ужасно скучен разговор като етикет за ужасно скучен възрастен. Или децата са твърде неинтелигентни и не могат да ми направят психо-профил за две-три минути, или им доставя невероятно удоволствие, граничещо с мазохизъм, да си говорят с мен. Дори ми подаряват разни неща.Наистина не обичам да си контактувам с кучета и непознати деца. Но ми налитат като мухи на мед. А стопаните им, респективно родителите им, с умиление ги насърчават и ми обясняват как те /децата им или кучетата им/ просто ми се радват. Нищо, че са ме олигавили цялата, или поне омацали с лепкави от бонбон, примесен с кал, ръчички. Ама на мен не ми е приятно.