Здравейте моряшки дами!
Аз не съм една от вас, но преживявам драма свързана с корабите и морската шир. Прочетох поста на issi в тема 6 за моряшката професия и направо се просълзих, никога не съм си давала сметка колко трудна е в действителност тази професия, а за риска не мисля че има човек който да не е наясно... този пост ме додтикна споделя с вас, не мисля че някой би ме разбрал по добре, а разбиране нямам откъде да получа. Не искам никого да товаря излишно с моите проблеми и който не желае просто нека не чете по долните редове.
Пътищата с първата ми любов се преплетоха когато бях в гимназиална възраст, дори бих казала още дете, защото тъкмо влязох в гимназията. Това което ми дойде беше като гръм от ясно небе и направо си беше любов от пръв поглед, усещах че и отсрещната страна не е безразлична. Връзката ни имаше бъдеще, станахме гаджета от раз, без да сме се питали ще ми бъдеш ли такова..
Първоначално любов е силно казано, като всички тинейджъри се мляскахме скришно в някой ъгъл и ходехме със смучки, които прикривахме, забавлявахме се искрено. Всичко това продължи няколко години, като с времето връзката ни пресасна, вече имаше силно бошуващи чувства, най-наивни, първични, искрении и истински. Бяхме диви и неубоздани, минахме през какво ли не, раздели, събирания, опитахме да се мразим, да бъдем само приятели, но тъй като се познавахме изключително добре и двамата бяхме наясно, че безразличие помежду ни не би могло да има, дори само приятелството беше трудно.
Колкото случайно и внезапно пътищата ни се преплетоха, толкова и с някакъв ряз се разминаха. Не съумяхме да издържим във времето, а може би бяхме изморени от толкова и силни емоции, трябваше или да се мразим или да се обичаме, затова разчитахме на максимата, че очи които не се виждат се забравят и се надявахме да не се мразят.
Не контактувахме, не се виждахме, на няколко пъти случайно се срещахме и двамата имахме нови връзки, и не искахме да натоварваме настоящите си партньори с излижни терзания(знаете че за някои хора понятие приятел с бивш е неприемливо), така че продължихме да живеем по старо му, без да контактуваме, вече бяхме по "големи" и се очакваше да сме разумни и зрели, така си и беше искрено се радвахме на щастието на другия, явно съумяхме да бъдем просто приятели.
Последния път когато го видях ми каза че ще се качва на кораб, беше щастлив, радвах се за него, пожелах му късмет! Това е била последната ни среща. Винаги когато даваха нещо по ТВ за кораби се сещах за него и се надявах да е добре.
Не помня колко време не съм го виждала, докато преди броени дни (на 13 дата мразя това число) не срещнах съвсем случайно неговия брат, и попитах как е. Той ме погледна някак въпросително, явно учуден от факта че съм пропуснала нещо и ми каза, че брат му е бил на кораба Хера който потъна преди цели 6 год. и е от хората, чиито тела така и не са открити. Не мога да ви опиша какъв шок изживах и продължавам да изживявам, не мога да повярвам, че това се е случило иминно с него и толкова отдавна, аз едва сега научих и ми е адски мъчно и сега изживявам тази драма в пълната и сила. Не мога и не искам да повярвам. Не бях си давала сметка, че толкова време е минало от последната ни среща. За някои от вас може би драматизирам, но съм си такава чувствителна натура,
Имам си съпруг, когото обожавам и най-прекрасното детенце на света, за което искам да съм най-добрата мама. Чувствам се гузна и виновна пред тях заради тези си чувства, но не мога да наложа на разума да диктува на сърцето... Както се досещате, темата е твърде деликатна и не мога да споделя с близките си и изживявам всичко сама и вътрешно, не е никак лесно, не мога да спра тези мисли.
Исках просто да си споделя, нали казват че споделената мъка е половин мъка, а да споделиш с непознати е най-лесно...
Не се бях конкретно интересувала, знаех само това което се изнася в медиите. Разрових се из нета за инцидента с кораба Хера, информацията е оскъдна, но видях че екипажа главно е бил съставен от 20-30 годишни момчета, толкова млади... то годините нямат значение, но това, че са съвсем млади набива на очи, а факта че България отново нехае за гражданите си и е обдикирала относно случая, оставяйки почернените семейства с въпроси без отговори и сами в такава трудни моменти направо ме потресе, но защо ли не ме изненадва. За пореден път се отвращавам от БГ като държава.
Пожелавам на вас и семействата ви да сте живи и здрави, обичайте смелите си мъже и дано никога нямате поводи за притеснения спрямо тях!!!
Аз не съм една от вас, но преживявам драма свързана с корабите и морската шир. Прочетох поста на issi в тема 6 за моряшката професия и направо се просълзих, никога не съм си давала сметка колко трудна е в действителност тази професия, а за риска не мисля че има човек който да не е наясно... този пост ме додтикна споделя с вас, не мисля че някой би ме разбрал по добре, а разбиране нямам откъде да получа. Не искам никого да товаря излишно с моите проблеми и който не желае просто нека не чете по долните редове.
Пътищата с първата ми любов се преплетоха когато бях в гимназиална възраст, дори бих казала още дете, защото тъкмо влязох в гимназията. Това което ми дойде беше като гръм от ясно небе и направо си беше любов от пръв поглед, усещах че и отсрещната страна не е безразлична. Връзката ни имаше бъдеще, станахме гаджета от раз, без да сме се питали ще ми бъдеш ли такова..
Първоначално любов е силно казано, като всички тинейджъри се мляскахме скришно в някой ъгъл и ходехме със смучки, които прикривахме, забавлявахме се искрено. Всичко това продължи няколко години, като с времето връзката ни пресасна, вече имаше силно бошуващи чувства, най-наивни, първични, искрении и истински. Бяхме диви и неубоздани, минахме през какво ли не, раздели, събирания, опитахме да се мразим, да бъдем само приятели, но тъй като се познавахме изключително добре и двамата бяхме наясно, че безразличие помежду ни не би могло да има, дори само приятелството беше трудно.
Колкото случайно и внезапно пътищата ни се преплетоха, толкова и с някакъв ряз се разминаха. Не съумяхме да издържим във времето, а може би бяхме изморени от толкова и силни емоции, трябваше или да се мразим или да се обичаме, затова разчитахме на максимата, че очи които не се виждат се забравят и се надявахме да не се мразят.
Не контактувахме, не се виждахме, на няколко пъти случайно се срещахме и двамата имахме нови връзки, и не искахме да натоварваме настоящите си партньори с излижни терзания(знаете че за някои хора понятие приятел с бивш е неприемливо), така че продължихме да живеем по старо му, без да контактуваме, вече бяхме по "големи" и се очакваше да сме разумни и зрели, така си и беше искрено се радвахме на щастието на другия, явно съумяхме да бъдем просто приятели.
Последния път когато го видях ми каза че ще се качва на кораб, беше щастлив, радвах се за него, пожелах му късмет! Това е била последната ни среща. Винаги когато даваха нещо по ТВ за кораби се сещах за него и се надявах да е добре.
Не помня колко време не съм го виждала, докато преди броени дни (на 13 дата мразя това число) не срещнах съвсем случайно неговия брат, и попитах как е. Той ме погледна някак въпросително, явно учуден от факта че съм пропуснала нещо и ми каза, че брат му е бил на кораба Хера който потъна преди цели 6 год. и е от хората, чиито тела така и не са открити. Не мога да ви опиша какъв шок изживах и продължавам да изживявам, не мога да повярвам, че това се е случило иминно с него и толкова отдавна, аз едва сега научих и ми е адски мъчно и сега изживявам тази драма в пълната и сила. Не мога и не искам да повярвам. Не бях си давала сметка, че толкова време е минало от последната ни среща. За някои от вас може би драматизирам, но съм си такава чувствителна натура,
Имам си съпруг, когото обожавам и най-прекрасното детенце на света, за което искам да съм най-добрата мама. Чувствам се гузна и виновна пред тях заради тези си чувства, но не мога да наложа на разума да диктува на сърцето... Както се досещате, темата е твърде деликатна и не мога да споделя с близките си и изживявам всичко сама и вътрешно, не е никак лесно, не мога да спра тези мисли.
Исках просто да си споделя, нали казват че споделената мъка е половин мъка, а да споделиш с непознати е най-лесно...
Не се бях конкретно интересувала, знаех само това което се изнася в медиите. Разрових се из нета за инцидента с кораба Хера, информацията е оскъдна, но видях че екипажа главно е бил съставен от 20-30 годишни момчета, толкова млади... то годините нямат значение, но това, че са съвсем млади набива на очи, а факта че България отново нехае за гражданите си и е обдикирала относно случая, оставяйки почернените семейства с въпроси без отговори и сами в такава трудни моменти направо ме потресе, но защо ли не ме изненадва. За пореден път се отвращавам от БГ като държава.
Пожелавам на вас и семействата ви да сте живи и здрави, обичайте смелите си мъже и дано никога нямате поводи за притеснения спрямо тях!!!
имаш нужда от прегръдка получаваш я от мен.чета всички редове и ми стана много мъчно повярвай ми 
.незнам какво да кажа .... това си е трагедия .всеки път ,когато си пращам мъжа на кораба изпитвам страх ,болка от това ,че няма да сме заедно.и много се моля много 
да се върнат всички живи и здрави.няма да пиша за трудната им работа там на кораба ,то е повече от ясно за нас.но при мисълта ,че те са там насред морето и вероятноста да ги хване буря -ето това ме съсипва .и ме обхващат какви ли не мисли притеснения .моля се непрекъснато за моряците .неискам да мисля по този начин ,за да не викам лошото .много е тъжна твоята история 
.гледай напред това мога да ти кажа сега.и бъди щастлива с детенце и мъжа си . 
)
Тоя вулкан 
са ли намери да изригва! Милото довечера ще напуска кораба и агента ще го води щото към 22.00ч. да ходят на летището пък да зяпат 
за къде ще може да лети 
няма стани скоро 
мъката е огромна 
(( Искрено съжалявам за тази загуба, искренно съпреживявам тази трагедия, която все още бушува в сърцата и душите на техните познати и близки. Много тъжно! боже колко мъка има по света, а ааз, съм тръгнала да рева тука ..за ... 
всичко ще е ок ,честа практика е 
И се отказах да идвам 
ма нали казаха, че зарад извърнедното полежение, където трябвят визи ..незнам ко, ща съдействат 
. Та сигъ рева и треперя тука