Как се справяте с "ужасните" две години?

Ох, и аз да се присъединя към групата.   Не знам дали се справяме, защото ту е добре положението, ту си мисля, че по-бебешко няма накъде да е!
По принцип нещата стават с МНОГО питане от моя страна за всяко нещо - едва ли не да излиза, че тя е решила, че ще яде, че ще се излиза на люлки и пързалки, че ще се обличаме. Но, дойде ли конкретния момент примерно да се излиза - сутрин за ясла, или за разходки и се почват едни тръшканици,не иска, крие се из стаите, затваря вратите и не пуска никой,  ... Като предишната минута е искала вече да излиза. 
За яденето - като цяло върви добре, но влезе ли в период... Днес ни пощури с баща й. Иска кисело мляко - нося, давам го - бута го, иска плод - давам - хвърля, толкова рев имаше, не знам вече. Сок иска, после не иска, яде с по 3-4 лъжички, защото така е решила иначе настава рев. Баща й е категоричен, че почваме първо с обяснения, после минаваме на наказание - в коридора да пореве малко. Определено има ефект от наказанията като цяло, защото малко от малко "се освестява". Иначе така се дере, че нищо не е в състояние да я изкара от тая истерия. Уж нямаме истерични от родата, направо съм ужасена, дано да го изкореним!
Другото което баща й твърди (то и аз май вече си го мисля), е че е доста разглезена, заради това мое постоянно питане и обясняване.   Ама то иначе нищо няма да иска да прави, или поне не това, което трябва да се направи на момента. Не знам и аз, чувствам се доста объркана, само мисля за кое по-напред да питам психоложката от съседния подфорум....

Кристин, и моето в яслата е приказка, ела вкъщи да видиш в периодите на тръшкане! Да не те плаша, имам чувство че като че ли ни го връщат за през деня!

Хммм, не бих казала подобно нещо за възрастта 2години.
Дъщеря ми в момента е на 2г и 9месеца, но някакви особени драми и проблеми не сме имали.
Естествено имали сме пререкания по разни въпроси, като това дали ще се къпем точно сега, или по-късно. Какво ще яде, кога и др. подобни, но не мисля че мога да кажа че са "ужасните 2г".
Явно си зависи от детето...може да си остане такова и до 5години, или просто родителите да не могат да го овладеят.

Е явно тука сме такива родители, които не си овладяват децата и обменяме опит. 

С много търпение и известна доза непукизъм. Аз се бях подготвила психически, малко и помощта не педиатрите тук - визуализация, представяне и разиграване на стресови ситуации, пък и редовно ги виздах другите двегодишни, та нямаше изненади в общи линии. Питам много, изчаквам за отговор, ако няма такъв подминавам. За дърпаници от ръце, особено на улици заминава в тайм аут моментално и на третия път му мина ищаха да търчи сам. Но това само за наистина опасни неща. Иначе, разсейвам го - те са много любопитни и действа. Нося винаги с мен играчки. Облича каквото иска, ако ще да ходи бос на 5 градуса - връща се много бързо да се обуе. Като направят пет-десет глупости, идва им до акъла, че е в тяхна вреда. Но като цяло са си бетер нас в критическата - ту така, ту наобратно. Ще мине и това. 

П.С. Емоции пред него - не. Ако изпушвам, излизам от стаята/колата, на балкона, на двора, минава ми и тогава продължавам с комуникацията. За тайм аут - студено и категорично, емоции никакви. Като минат двете минути - гушкам, обяснявам защо е бил там и как може да си спестим подобни неща и продължава деня без по-нататъшни нарицания.

Ами просто го оставям да си прави каквото той иска. А аз правя каквото аз искам. Когато желанията ни съвпаднат - чудесно. А ако не - всеки си се забавлява по своему. И така не са били ужасни...
Тъй де, ясно - не говоря за важните неща като навън само за ръка (ясно, не на площадката). Но и там си има чалъм - просто ако не е за ръка се прибираме в къщи. Няма спорове, умолявания, тръшкания... правило. От там насетне... ами, когато сутрин реши, че не ще да се мие, просто отивам в хола и го оставям в неговата стая както е - по пижама - да ме извика, когато реши, че иска да се измие и да яде... и така.

Всяко дете минава по различен начин "ужасните две". Голямата ми дъщеря си го мина по класическия начин, с всички тръшкания, инат, промени в настроението и прочие..знаете за какво говоря. Със синът ми пък въобще не усетихме този период, никаква промяна нямаше и когато се замислих, че май имаше нещо като бебешки пуберитет, той беше вече на 4г. - мил, послушен и кротък.
Та, идеята ми е, че има деца, които по-лесно се "управляват" и такива,. при които има нужда от много търпение и "чалъм", както каза някой. Най-малкото от известно време ми прилага разни номера, но бледнеят пред тези на каката, така че засега не съм вдигнала бялото знаме.

Не казвам, че при всички помага, но ето какво ми е било от полза:

- избягвам да споря с афектираното дете. Обяснявам кратко и спокойно, ако то продължава да не ме чува, се мъча да го успокоя, да го разсея с нещо друго, ако ме отблъсне - го оставям да си пореве или изкара яда на воля и след като мине пикът, почти винаги ми позволява да го гушна.

-ако трябва да отидем някъде пеша, предвиждам двойно повече време, за да мога спокойно да изчакам, ако се заиграе с нещо. Ако бързаме за някъде отиваме с количка или с кола. Ако не иска да ми дава ръка - ок, но като пресичаме я грабвам, ако ще и да се тръшка.

-обличането си е предизвикателство. Отваряме шкафа, оставям я сама да си избира дрехите. Сега е на вълна сама да се облича, оставям я да се помъчи малко, помагам дискретно и се мъча да не я пришпорвам (понякога ми е много трудно, след като е обула-събула чорапа за 10-ти път). И това винаги придружено с много похвали, колко е голяма, как добре се облича сама и пр.

-за яденето. Имали сме много "гладни" периоди, почти нищо не хапва. Не я насилвам, наваксва си с кърмене, така че нямам опасения, че ще остане гладна. Ако почне да хвърля храна от масата, я свалям долу.

И най-важното - по-дорби резултати се постигат с мил тон и спокойствие, отколкото с повишаване на глас, забрани и наказания. 

Просто малкият мъж се чувства вече голям.Разбира, че има мнение и че може да го исказва и о чудо то се и изпълнява.

Истината е че разтът и са едни малки човечета със собствени притенции.За мен най-правилния начин е да се държиш с детето като с голям човек, но не и да го изпускаш от контрол.Естествено всяко дете си е със собствен характер и е своенравно по свой си начин.

Малките деца си имат мнение по въпроса и желание.Ако на теб ти каже някой обличай си цикламената блуза,която токлова мразиш и те кара на сила да си я сложиш и ти се кара и те заплашва с реплики от сорта на "няма да ти купя бонбони" ,ти ще я обличеш ли?!

Маллкият ми брат като почна да влиза в този период изобщо не слушаше какво му се казва.Майка ми можеше по цял ден да повтаря "обуй си пантофите" или "недей да скачаш от дивана". Да ама това трая 2-3 дни.В един момент пое друга тактика.
Каза му: "Жорко,не си обувай пантофите.Забранявам ти!" Точно 3мин. след това пантофите бяха обути без грам протест,напълно доброволно. Е естествено детенце се усети,но сякаш разбра и вече всичко се постига с обясняване и поясняване,без забрани,заплахи,караници,наказания и тем подобни неща, до които се стига когато сме извън кожа.
Майка ми винаги казва,че едно дете трябва да се слуша и да се уважава мнението му.

При дъщеря ми въпросният бебешки пубертет започна, когато тя беше на 1г. и 6-7 месеца някъде. Оттогава насам има периоди с всички характерни прояви на пубертет като отрицание на всичко, истерясване, тръшкане, опити за налагане и т.н., които всъщност са израз на огромното й желание да е самостоятелна във всичко, респективно израстването й.

За половин година се научихме взаимно да се справяме по всякакви начини в зависимост от ситуацията: кротки разговори и обяснения (след момента на истерия), отвличане на вниманието (върши добра работа) игнориране от възрастните, каране и пляскане в случаите, когато действа безстрашно и е застрашено здравето и безопасността й.  

И аз като Inka намерих "цаката" за справяне с отрицанието на принципа "с твоите камъни в твоята градина" като на всяко нейно капризно "няма" (да прави това и онова) и аз й отговарям "няма", когато тя поиска нещо от мен, най-вече когато иска да я гушна. Моят отговор страшно я дразни.   При нас работи много добре този похват.

Когато ми се дърпа от ръка по улиците и търчи дивашки навсякъде, го прави, за да привлича внимание, тогава най-често я игнорираме. Ако е опасно за нея и тя пак се инати, опитвам всичко, за което се сещам - да й отвлека вниманието с нещо интересно, да й предложа нещо, което обича да прави или яде (сладолед примерно), заплашвам я, карам се и т.н. Ако се дърпа и тръшка при пресичане на улици я грабвам без да й обръщам внимание.
Все нещо от изброеното или всичко заедно комбинирано проработва.

След истерия и много рев сама идва при мен да я гушкам, успокоявам я, говоря й кое, как и защо се е случило, обяснявам как не трябва повече да прави така. После е много мила и сговорчива и така до следващото тръшкане.    
Свикнах вече и търпеливо чакам да отмине и този период. В книгите пише, за успокоение на родителите, че в следващият период на предучилищна възраст, децата са съвършено различни, спокойни, сговорчиви и конструктивни.  


С това не съм съгласна казано така обобщително. Всяка ситуация е различна, всяко дете е различно. Кой метод за справяне ще постигне по-добър резултат, зависи от много неща, вкл. моментното настроение на детето и възрастния. Забрана или наказание при нас са работили много добре в дадени случаи. Няма универсална рецепта.

Ами ако самият родител не знае по какъв начин да се справи с детето си, то тогава кой? Сигурно комшиите, или някой на вън?
Естествено е детето на тази възраст да започне да се опитва да се налага, да пробва до къде ще стигне търпението на по-възрастният.
Може да опита с викове, рев, тръшкане и т.н.
Родителят е този, който трябва да намери начин тези изблици да се сведат до минимум и детето да е спокойно, да се чувства сигурно и уверено.
Не постоянно да се крещи по него, мъчейки се да се обясни защо трябва да се прави така, или по друг начин и т.н. от сорта.

Да, и при нас е така.  Но като я наказвам в коридора издържам максимално 1-2 минути и после я викам да дойде при мен и то идва и е кротка,кротка....
Също така и игнорът върши хубава работа по някога, даже си се усеща как си реве "контролно" ... Мрънка,мрънка, па спре като не й обръщаме внимание.

Най-вече всъщност обяснявам, обяснявам, гледам да вършим заедно домакинска работа - да прибираме пране, да готвим, слагаме масата за ядене. Въобще всячески я включвам в семейния живот, отделно играенето, и така уж да не остава свободно време за тръшкане.

Доколкото аз съм чела по въпроса причината да са толкова ужасни тези 2 год е, че точно сега започват да се осъзнават като личности. Пробват павилата, опипват почвата, опитват до къде могат да стигнат и какво ще стане ако продължат. Естествено човешко любопитство. Разбира се при различните деца се изявява различно, въпрос на темперамент. Мойте са много различни. Единият е кротък, послушен... душко-добродушко. Понякога ми е съвсетно чак, че не му обръщаме достатъчно внимание, защото не създава никакви грижи. А другият... майкооо...   то е чудо просто. Бяс пълен, много енергия, прави каквото и когато си иска, иска все да е неговото и при най-малкият отказ се тръшва на земята и почва да вие като линейка. Ама му хванах цаката най-накрая.   След 6 мес крясъци, нерви, почти скъсани гласни струни и огромни количества похабена енергия най-накрая рабзрах, че не трябва да се боря с него. Та съветите ми, които при нас работят (не гарантирам, че ще работят при друго дете) са:
1. Никога не спори с детето докато реве. И изобщо избягвай да спориш и да казваш "не". Изчакай да си пореве малко без да му обръщаш внимание и след това го разсей с нещо интересно. Отвличането на вниманието от белята, която иска да направи е вълшебна пръчица.
2. Съгласявай се привидно и прави каквото трябва. Мойте например като кажат по средата на яденето "няма повече" аз казвам "добре" и след 20 сек продължавам да бутам в устата, а те продължават да ядат.  
3. Събличане, обличане, водене за ръка и всякакви такива дейности срещу които се съпротивляват - докато ги правим разказвам нещо интересно, отвличам вниманието, обещавам разни интересни неща за после... изобщо правя се на маймуна.
4. Според мен обясненията в тази възраст нямат никакъв ефект. Мойте поне не разбират. Много повече се впечатляват от личен опит. Например 1000 пъти съм казвала че печката пари и не се пипа. Никой не се впечатли докато не се залепиха на топлия котлон (слава богу не горещ). От тогава вече 4 мес я заобикалят на 1 м. И всяко друго нещо което кажа че пари се гледа от далече със страхопочитание.   Та мисълта ми е не ги пазете прекалено. Естествено не казвам да ги оставите да се пребият, но от неща които няма да им навредят трайно ще понаучат това-онова.
5. Отказах се от идеята как точно сега трябва да ги възпитам и на 3 вече да са най-възпитаните деца. Просто сега гледам да оцелеем, да ги опазя здрави и къщата цяла.
Изв се, че толкова дълго.  

savina, чудесен пост! 

За пипането на печката да разкажа и аз. Преди време мойта се изгори на изстиващ котлон. Говорим си с мъжа ми - дано го запомни и да бяга от печката. Не би. Продължава да се навърта там. Всеки път й припомням инцидента, въпреки това тя продължава да се пробва. 

Относно възпитанието, съм съгласна с теб, че точно в тази възраст приоритетите трябва да бъдат оцеляване и опазване на здравето (и имуществото). 

Периода се минава най- лесно и полезно със спокойствие, твърдост, ясни и прости правила, които важат винаги. В тази възраст децата изучават границите на света и родителят трябва да ги очертае с добро, но категорично и ясно. Аз обяснявам, не заповядвам, но е и по време на някаква сцена. Направи ли сцена го отстранявам от мястото. Ако се опитва да прави нещо забранено също. Или питам "Да дойда ли да ти попреча да правиш това или можеш да спреш и сам"- 90% от случаите спира сам. Няма да се връзваш на капризи и игри- ако излизате и не иска да се облече му кажи, че ако не се обуе ти ще се събуеш и ще се откажеш да излизаш, защото не възнамеряваш да стоиш и да го чакаш да реши облечена и готова до вратата. Ако ту е гладен, ту се отказва храна- прибираш храната. Игрите с неприятен край по правило не се повтарят, защото не е забавно. 

И най- важното- твърдостта не е агресия или насилие, а вътрешна убеденост, че каквото е казано това ще бъде при всички положения. без страх дали ще се разплаче, дали ще те изложи, дали ще стои гладен/а. децата добре усещат тази твърдост и и се доверяват. След известни тренировки знаят от опит, че кажеш ли нещо така и ще стане и се стига до компромис, който удовлетворява всички.

Да, за твърдостта и постоянството съм напълно съгласна. Много е важно. Както и двамата родители да са на едно мнение, поне официално пред детето. При нас правила, които се поддържат твърдо ги научават и спазват много бързо. Само дето е толкова трудно да си постоянен...  На мен поне ми е трудно. Случва се понякога да съм толкова уморена и да нямам сили да се боря с тях. Тогава ми е по-лесно да ги оставя да правят нещо забранено (когато е безопасно разбира се) отколкото да се боря. Обаче после ми излиза през носа. Веднъж усетят ли, че правилата може и да се нарушават става страшно. 

Синът ми е на година и 11 месеца и при нас е такова положението. От известно време много се сърди, тръшка се, рита с крака, крещи, хвърля...В такъв момент съм разбрала,че да го дърпам не е най-правилното решение. Гледам да го залъжа с нещо и той тръгва. Отвличам му вниманието. Като се тръшка в къщи, надкрачвам го и си върша работата. Той се тръшка, после стане, посърди се малко и се заиграе...Просто е период в порастването им според мен. Опитват се да се налагат, разбират,че могат да постигнат нещо и се пробват...Няма да им се даваме, я! Търпение....и това ще мине....