Здравейте! Аз съм на 15 години. Обичам да чета и съответно да изразявам себе си чрез разкази и стихотворения. Много бих се радвала ако споделите мнението си за моя разказ.
Небесен Дар
Тишина и призрачност обграждаха малкото селце. Единственият шум идваше от безспирната игра на вятъра, който неуморно подмяташе изсъхналите листа на единственото дърво на площада във въздуха ,и малко преди да докоснат земята отново ги улавяше в своята мантия и повличаше в бурен танц.Небето отдавна беше изгубило своя усмихнат светлосин цвят. Сега то се извисяваше над града сиво, мрачно и злокобно, заплашващо беззащитното селце със своята безсърдечност.
Навън нямаше жива душа. Само смелото дърво се извисяваше голо над площада, борейки се за живота си. То ту надмогваше вятъра, ту се прекланяше пред неговата сила и величие, но не се предаваше. Тази канадска борба продължаваше с часове вече. Селяните я наблюдаваха от прозорците на техните къщи, а боговете от облаците на небето, но никой не се притече на помощ на дървото. Те се забавляваха като римляни в Колизеум безразлични към болката и страданието на храбрия гладиатор.
И когато дървото, изморено от безмилостната битка, се прекърши под силата и упоритостта на своя противник и падна с трясък на земята, хората се отдръпнаха щастливи от прозорците на своите дървени къщурки. Всички до един бяха доволни, защото бурята беше свършила тяхната работа. Беше повалила дървото. Така на тях нямаше да им се налага да се трудят през суровата зима за да поддържат огъня. Боговете бяха милостиви към тях - бяха им предложили и забавление. Затова преди вечеря цялото село им се отблагодари с молитви.
А какво получи дървото, което със своята смърт им осигури топлина и уют у дома? Нищо. То беше оставено на сред площада, отново в ръцете на бурята. Макар и умряло, душата му все още живееше. Тя усещаше дъжда който се сливаше с нейните сълзи и чакаше някой да дойде да я освободи. Но тя беше забравена от хората в мига, в който падна, както и малкото бездомно кученце, което куцаше на 3 крака и котето, чието ухо беше ухапано и червена кръв се стичаше по тъжното му, разкъсано от болка личице.
Бурята постепенно утихваше. Вятърът продължи играта си с листата на мъртвото дърво, доволен и горд с победата си. Скоро и дъжда спря. Усмихнато, слънцето се показа иззад едно снежно бяло облаче.Щастливи децата изскочиха от домовете си и детски весел смях огласи улиците, а бащите им се заеха с дървото. Работеха усърдно. Секирата се вдигаше и спускаше неуморно, отваряйки нови и нови рани, от които бликаше кръв и болка. Но хората не виждаха.
Дървото беше поредният неоценен небесен дар
Небесен Дар
Тишина и призрачност обграждаха малкото селце. Единственият шум идваше от безспирната игра на вятъра, който неуморно подмяташе изсъхналите листа на единственото дърво на площада във въздуха ,и малко преди да докоснат земята отново ги улавяше в своята мантия и повличаше в бурен танц.Небето отдавна беше изгубило своя усмихнат светлосин цвят. Сега то се извисяваше над града сиво, мрачно и злокобно, заплашващо беззащитното селце със своята безсърдечност.
Навън нямаше жива душа. Само смелото дърво се извисяваше голо над площада, борейки се за живота си. То ту надмогваше вятъра, ту се прекланяше пред неговата сила и величие, но не се предаваше. Тази канадска борба продължаваше с часове вече. Селяните я наблюдаваха от прозорците на техните къщи, а боговете от облаците на небето, но никой не се притече на помощ на дървото. Те се забавляваха като римляни в Колизеум безразлични към болката и страданието на храбрия гладиатор.
И когато дървото, изморено от безмилостната битка, се прекърши под силата и упоритостта на своя противник и падна с трясък на земята, хората се отдръпнаха щастливи от прозорците на своите дървени къщурки. Всички до един бяха доволни, защото бурята беше свършила тяхната работа. Беше повалила дървото. Така на тях нямаше да им се налага да се трудят през суровата зима за да поддържат огъня. Боговете бяха милостиви към тях - бяха им предложили и забавление. Затова преди вечеря цялото село им се отблагодари с молитви.
А какво получи дървото, което със своята смърт им осигури топлина и уют у дома? Нищо. То беше оставено на сред площада, отново в ръцете на бурята. Макар и умряло, душата му все още живееше. Тя усещаше дъжда който се сливаше с нейните сълзи и чакаше някой да дойде да я освободи. Но тя беше забравена от хората в мига, в който падна, както и малкото бездомно кученце, което куцаше на 3 крака и котето, чието ухо беше ухапано и червена кръв се стичаше по тъжното му, разкъсано от болка личице.
Бурята постепенно утихваше. Вятърът продължи играта си с листата на мъртвото дърво, доволен и горд с победата си. Скоро и дъжда спря. Усмихнато, слънцето се показа иззад едно снежно бяло облаче.Щастливи децата изскочиха от домовете си и детски весел смях огласи улиците, а бащите им се заеха с дървото. Работеха усърдно. Секирата се вдигаше и спускаше неуморно, отваряйки нови и нови рани, от които бликаше кръв и болка. Но хората не виждаха.
Дървото беше поредният неоценен небесен дар
, откривам скрито послание за опазване на природата 
,явно си любител на животни 
Продължавай смело напред 