Как взехте решение да емигрирате?

Да, добре, местата, на които аз бих се преместила с детето си ги имат тези училища. Местат, на които съм живяла в Канада досега (включително два малки града във вътрешността, далеч от имигрантските центрове) - също. За мен неналичието им е по-скоро изключение, особено в Европа. Явно при вас е така.

това исках да кажа, че всеки прави избор за промяна с надеждата, че прави най-доброто, но не е само просто разиграване на картите. никога не се знае дали няма подводни камъни по течението и очакванията за плюс дали няма да излязат в крайна сметка на минус.


за холандия питай експерта  - там ще получиш указания и хакартеристики , гарнирани с  , , , и всички тези емотикони за велком 
от мен - късмет, където и да си 

tanyatais, на 19 години вече си самостоятелно семейство   Водиш се човек емигрирал без деца или с малко дете в не училищна възраст, които не ги коментираме точно в тази тема. А и дестинациите ти Канада и Австралия са от английско говорящите   Въпреки, че съм виждала как дете от Южна Африка реагира на промяната местене в Англия и как една година по-късно майка му, заради него, се върна обратно в Южна Африка  
Точно защото познавам такива деца, не езика или материала в училище са им проблема (говоря за английско говорящи страни), а средата. До към 9-10 години минава по-безболезнено, но 12+ годишните... Те имат най-често проблем с адаптацията, непрекъснато тъгуват за другата си среда и приятели, по-трудно създават нови приятелства на новото място, защото вътрешно се противят и отричат всичко ново, не казвам че няма изключения   Ако включим и различия в езика ...
В момента Китай е горещата точка за емиграция и реализация във всякакви сфери Моя позната е живяла с трите си деца в Южна Корея. Там децата й са ходили в местни детски заведения, нищо че те грам корейски не знаели, просто не е имало избор, но за късмет са били по-малки. Сега е в Англия и търси гимназия за голямото си дете, за Южна Корея вече не мисли   Ей на това му викам емиграция, не местене на багажа от Канада в Щатите и обратно  
Magnifique, какво общо имат университетите?! Там ходят хора над 18+, не деца   А колко чужденци в България познаваш, чиито деца ходят в бг училища, не говоря за смесени бракове. Те обикновено се насочват към училищата в посолствата или частни, като ААУ, френския лицей, Свети Георги също е популярен сред чужденците, това за живеещите в София. Тези, които нямат достъп до такива училища, провеждат хоум скулинг не по българска система  

извън темата, и с риск, че 99% няма да ме разберат/но оставам  все пак 1%  надежда / какво съм искала да кажа .
в последния брой на списание 'жената днес'/последен , който аз съм си купила  /, темата е '65 години жената днес'.

на 83 стр, ще цитирам  част от интервю с яна гурковска -папазова:
5-годишната тогава яна обикаля света с родителите си за 777 дни.

' ...спомням си колко ''загрижени'' непознати хора порицаваха родителите ми. казваха: 'айде, вие си трошете главите, но горкото дете защо го  мъчите?''. но ако не ме бяха взели с тях, никога нямаше да им простя.''

разказва как е ходила на френско училище за няколко дни в таити, как се е научила да кара сърф на о-в мавриций, как плавала с пирога на о-в рождество.

....''

''... родителите ми ми дадоха чувството на свобода, на любов към морето....''

Ох, и аз го четох това и смятам, че съм ощетена!   Приказно е!  

По въпроса с емоционалното равновесие - аз все пак имах много приятелчета от същите среди и честно казано не помня някой да се е чувствал зле. Така че, оставам с малко резерв доколко децата наистина са травмирани и колко от това е родителско вглеждане. Може и да има, аз просто не се сещам за такива, пък с тях отраснах. Вярно е единствено, че покрай местенията са по-малко дългогодишните приятелства в смисъл "от детската градина до университета", но това за мен лично не е съизмеримо с контактите на толкова много места и опознаването на много други работи. Но вероятно си зависи от детето, стига родителят правилно да е преценил дали наистина ще е травмирано, а не проектира собствените си стрхове върху детето. 

Вчера писах, брисах и не успях да публикувам.
Аз реших да емигрирам на около 25г. Бях добре материално и познавах доста от европейските страни. Вече знаех какъв начин на живот искам иу че не искам да емигрирам незаконно - беше преди 2007.
Европа не ми хареса, защото не ми даваше повебе от София - голям град, блъсканица, мръсотия и пр. С моята професия ми се налага да живея в голям град.
От тук ми останаха няколко вариянта - САЩ, КанадаыАвстралия и Нова Зенландия. САЩ не ми допадна, Нова Зенландия и Канада не ми харесаха, заради климата и остана Австралия.
Сега съм щастлива с избора си.

Детето на познати в BG ме помоли да участвам в анкета от и за емигранти. И задължителният въпрос, защо емигрирахте, разбира се фигурираше. И аз с лекота се класифицирах към "групата на любопитните".

Сега чета една книга, "Животът на Пи", Ян Мартел. Много трудно я чета, не е моята книга, но пък следният цитат ме провокира:
"Защо се местят хората? Какво ги кара да зарежат познатото, заради голямото и непознатото отвъд хоризонта? На кого е нужно да покорява цял Еверест от формалности? На кого е нужно да се втурва в една джунгла, където всичко е непознато, чуждо и трудно?
Отговорът навсякъде по света е: Хората се местят с надежда за по- добър живот."

Да си призная, и моето любопитство в крайна сметка, беше породено от желанието да намеря по-добро място за реализация, живот и пр. Зад всички тези многобройни причини, които изтъкваме като повод да емигрираме, се "спотайва" желанието ни за по-добро съществуване. Дори авантюристите, особено пък тези с деца, семейство, няма да се преместят на място, което няма да им осигури по-добър или поне равен на настоящия стандарт. Под добър стандарт не визирам само материалното. Щастието на децата  винаги е бил критерий за "добруване", затова не вярвам на тези, които твърдят че биха сменяли местоживеенето си заради самата промяна, заради предизвикателствата на новото(това във връзка с последните коментари). Никой не се мести, ако е доволен там, където е.

Цитатът е страхотен, но аз лично не съм търсила нещо специално за детето ми. Смятам, че децата са добре, където родителите им са добре и им осигуряват спокойствие .

Мисля, че грешиш и болшинството от пишещите в темата ще те разберат  5 годишно дете обикаля света за 2 години и се връща на 7 за първи клас в България А ако беше на 16 и се връщаше за матурите на 18, интересно дали родителите й биха предпиели такова пътуване тогава Аз и до ден днешен казвам на познати с деца в началното училище, пътувайте докато децата са малки и отсъствията от училище все още не оказват голямо влияние.

не ме разбра  
акцентът се състои само в три думи, и няма нищо общо с годините.

Ето, това е моето изречение от статията
Направо и завиждам
Иска ми се един ден и моите деца да кажат така, а не да ме гледат криво като ги карам да учат

Аз теб не разбрах, ти мен На всички целта ни е децата да опознаят света, да им дадем усещането за свобода и любов. Но кога и как беше спорът 

мдааа
по повод Яна Папазова
това ни е мечта от години
сега се подковаваме теоретично
скоро ще изкараме курсове
в момента, в който купим къща, взимаме и яхта
и после морето е нашеееее

Само внимавай, синът ти да не ви намрази, че не сте го качили по-рано на яхтата 

Яна Папазова има право на своята истина, както впрочем всеки от нас.
Кой как и къде ще даде възможност на децата си да опознаят света, да им даде усещане за свобода и любов са въпроси, на който всеки сам трябва да си отговори.
Колкото и трогателно да звучат думите на Яна Папазова, аз пък не чувствам, че тя е получила нещо повече от живота от мен. Само защото родителите ми не са обикаляли по света с мен, не означава, че не са ми дали възможност според възможностите си да опозная света, а усещането за свобода и любов да не говорим. Моите родители са ме отгледали „закотвени в България“ и въпреки това са ми дали корени и криле.
от повече нямам нужда.

споко, няма
тук сезонът е само лятото
после се кара снежен скутер по замръзналото море