Токофобия (страх от бременност и раждане)

Честита бременност, мисля, че се притесняваш излишно и драматизираш малко повече. Отпусни се и си мисли за момента в който ще можеш да гушкаш малкото си бебче. Няма нищо по хубаво от децата.

Oх, не.. не мога да спра да се драzня на тоzи тип мнения, и не мога.... 
Добре, на някой не му пука, чудесно, поzдравления, това наистина е прекрасно. Както каzах и на мен "не ми пукаше", даже ми беше много готино.. На други обаче им пука и като ги гледаш от висотата на.. своята гледна точка и грам не ги раzбираш, с нищо, ама с нищичко не им се помага.. zа каквото и да било става дума, не само в тоzи "случай".

Последното мнение... и то... абе мани...
Не че сте каzали нещо лошо, не. Просто... дано ме раzбрахте.

Natalie Nikol, аz също иzкаzвам въzхищение. Не zна от къде, но явно си zапоzната много добре с материята, така че твоите постове биха могли да са супер полеzни на много жени   

Аz самата, като бях чела zа "следродилна депресия" по раzни списания преди първото си раждане, бях убедена, че това е някаква (цитирам мислите си тогава) "чуждоzемска модерна лигава приумица"  Е, после съвсем нагледно раzбрах колко точно съм била... хм... ами рядко тъпа. Така че... абе прсото се понаучих да не квалифицирам така с лека ръка хората и проблемите им, нищо че АЗ не съм ги опоzнала лично.. И така zа много неща, човек се променя  ... Ама да, българите сме.. доста странни понякога.
Та исках да кажа, че и аz напълно съм съгласна с написаното от Янечек по въпроса.

Не се притеснявай и не мисли лоши неща .
Аз може би вече я имам тази токофобия ,но при мен нещата са други ...

И аз като Сова недоумявам защо едно подобно мнение / и не само цитираното/, което не казва нищо съществено, което не внася нищо ново в темата, което е до баналност износено от употреба, трябва да бъде споделено? Може би някой ще ми обясни идеята - да върви броячът на публикациите ли, за да се намирам на приказка ли, или просто защото така е прието да се каже?! Аз следя форума отдавна, никога не си позволявам да внасям мнения без да съм изчела поне диагонално темата, но дори и тогава си задавам първо въпроса "мога ли изобщо да бъда полезна или само се намирам на приказка?". Отчетните теми са си достатъчно голяма беседка, ако става дума за едното намиране на приказка или раздумка.

Но в една сериозна тема като тази ми се струва, че няма място за словоблудстване. Апелирам най-приятелски към всички, които взимат отношение - дайте да направим от темата нещо полезно за посестримите, които имат проблема. Да не цапаме "ефира", да не отчайваме предварително жените, които биха потърсили тук реална помощ. По броя на разглежданията съдя, че темата предизвиква интерес, но вероятно много от жените се страхуват вече да споделят. Съвсем доброжелателно бих искала да попитам най-отривисто противопоставящите  се на истинността на проблема - а вие, мили момичета, сигурни ли сте, че като отбранявате така обратната страна на барикадата, не прикривате всъщност - най-вече от себе си - една добре маскирана и скрита от самите вас токофобия? Това би било много логично поведение в случая - мен също ме тресе от страхове, ама съм "голям пич" и "не ми пука" (само цитирам фрагменти от предишни постове), и въобще ще се справям сама, понеже и мен никой няма да ме разбере - защо да давам аз пък разбиране за другите? Ако аз не си подтисна първичните реакции, сигурно така ще реагирам, ако самата ме тресе от страх и притеснение. А може би ако отричам, че такова нещо като токофобия съществува,  ще изчезне страхът и при мен?! Аз като жирафът съм с главата в пясъка, не виждам проблема, следователно такъв не съществува и аз съм привидно по-спокойна?! Искрено се надявам, че случаят не е такъв.

reni_805, виждам, че си загубила детенце и от собствения си опит знам, че по-страшно няма! Това обаче далеч не означава, че си развила токофобия. Мъката ти е огромна, помръкнало ти е сърцето, надеждата ти е заключена през девет катинара. Щом имаш сили да кажеш "не се притеснявай, не мисли лоши неща" на другите, това означава, че имаш сили да го кажеш и на себе си. Не бързай да се стреснеш, че си развила токофобия. Сподели, ако желаеш малко повече с нас - тук все пак повечето са добронамерени хора. От своя страна аз ще се опитам, без да претендирам за изчерпателност и професионалност, но все пак на база почти всичко съществуващо по материята, да изготвя един въпросник за домашно диагностициране на токофобия. С него се надявам да убедя много повече жени, че НЕ страдат от токофобия, но дори и това да е така, че не всичко е загубено и може да се помогне.

като чета какво е написала Natalie Nicole имам чувството че съм си отгледала вторична токофобия...  обожавам си ангелчето, но още сънувам кошмари от раждането и престоя в болницата. много болезнено беше - психически имам предвид, физическата болка как да е. и може би нямаше да е така, ако не бяха леките усложнения след раждането, некомпетентния и извънредно груб персонал на детското отделение и невъзможността да прегърна бебето си близо седмица, шока от физическото преживяване, стреса от невъзможността да кърмя в началото и т.н. честно казано мисля че това отключи доста болезнени страхове в мен, а по принцип съм много мъжко момиче. така че някой ако познава компетентен психолог, аз няма да откажа да се видя с него.
за момента тези страхове не ме спират да искам второ дете, но стигне ли се до там, не знам дали бих могла психически да преживея още една бременност и раждане, имам чувството че ще ми се пръсне сърцето 

Мила rika, благодаря ти откровено, че сподели с нас своите притеснения! Бих заличила с магическа пръчица кошмарите, които те преследват - само да можех!
Физическата болка действително отзвучава като второкачествено ехо в плитка пещера; остава преживяното, което оживява в нас, когато сме заключени в една стая със себе си.
Фактът, че се замисляш, че се интересуваш и четеш - сам по себе си е огромна крачка към себепознаването ти. Това е осъзната ОТГОВОРНОСТ, която носиш пред себе си, пред своето ангелче, пред евентуално второ дете! Това е зряло, мъдро, отговорно отношение към бъдещето - твоето и на твоето семейство!

Най-безпощадният случай на токофобия е да нямаш представа, че си имаш работа с нея и да се озовеш пред една бременност. А сега накъде - се питат засегнатите, изправени изневиделица пред проблема. Или аз - или детето - как да избереш? В голяма част от случаите изходът се оказва прекъснатата бременност. При част от изследваните жени, страдащи от токофобия, по една или друга причина се наблюдава спонтанен аборт и тогава вместо космическа скръб, както се очаква, идва облекчение (колкото и ужасно да звучи това). При по-малка част бременността се износва с титанични усилия и жестоки последици за майката.

Eто защо е положително, да си чул и разбрал, че и токофобията я има под Слънцето и да си отговориш предварително на въпроса, като анализираш издълбоко плиткините на своята изтерзана душевност - мога или не да понеса всичко, което е с бременността и раждането свързано? Щом допускаш, а не отхвърляш априори мисълта за второ дете - това вече е СМЕЛОСТ! Невиждан и нечуван кураж, ако се съди по преживяното от теб, което само ти си знаеш и което никой, ама съвсем никой - дори и този, който твърди, че е преживял сходното, не може да проумее.

Какво обаче те отличава? Какво те прави неповторима и съвършено уникална? Ти вече си преживяла космически страх и притеснения за своето дете, ти си устояла на нечовешкото изпитание да износиш и родиш дете, което да не можеш да закърмиш и прегърнеш ЕДНА ЦЯЛА СЕДМИЦА!  И въпреки това, сега му се радваш и го обожаваш! То е при теб и всичко в крайна сметка се е подредило в стройна редица. В този смисъл, ако се позамислиш, ти си Герой, който дори е Ветеран и може да се сражава успешно в подобна война! В моето детство награждаваха многодетни майки с медали и прозвища - неслучайно! Това си е 99 карата героизъм - да родиш и отгледаш дете - не много деца- дори едно според мен!

Като разглеждам снимката на твоето ангелче от профила ти, ми се струва, че разполагаш с достатъчно време да си отговориш на всички свои въпроси, свързани с второ дете  - тет-а-тет, най-важно е не какво мислят другите, а какво мислиш и чувстваш ТИ! Ти си тази, която ще носи отговорността, страданието, даровете и наказанията на бременността и раждането! СТРАХЪТ  ТИ Е съвсем основателен и закономерен! Той е част от теб, но ти вече си преодоляла себе си с първото свое ангелско дете!

Тук можеш да изплачеш страхът и да остане само героизъм! Споделяй на воля! Прегръщам те! 

Това е най точното описание ... .Искаш да ти разкажа ..ами имам си едно детенце което вече е на почти 9 години.През 2007 година родих втория си син .но той живя само 5 дни .Роди се с вродена сърдечна малформация,с огледални органи ... Докторите го отдадоха на прекаран вирус по време на бременността и казаха че не е наследствено. Карах много лека бременност изследвах се за антитела тъй като съм 0 отрицателен RH ,а съпруга ми е 0 (+).Антитела нямах ,но когато родих първият си син явно в Бургас не е практика да изследват децата,аз не бях тогава толкова наясно с нещата и не ми сложиха анти Д глобулин която при мен  е била задължителна ,защото синът ми е с RH+ като   баща си .Вторият път ми сложиха след 100 питания от моя страна,но пак незнам кръвната група на ангелчето ми. Незнам дали и това не е дало отражение. Скоро бях на преглед в София и попитах д-р Карагьозов отговори ми че щом съм нямала антитела не е било от това .Вече незнам какво да мисля. Страх ме е да не се повтори този кошмар ако забременея отново. Искам ,но ме е адски много страх и вече 3 години немога да се реша.............

Според мен хората мислят, че по този начин успокояват човека с/у себе си. Но на практика се получава точно обратното, поне при мен. Не понасях да гледам как всички се въртят на пета от кеф, че ще има бебе (първо внуче и в двата рода ), както и приказките от познати колко е хубаво, че съм бременна и каква щастливка съм. Тогава - 2003 г. съвсем пък не се говореше за подобни неща, чувствах се ненормална, че не изпитвам радост, че ми минават мисли за аборт, че не изпитах страх за бебето, когато влязох за задъжране, а съвсем различни страхове, които нямаха нищо общо с него, че когато дойдох в съзнание след секциото дори не се сетих да питам как е детето и т.н.
Но не съм човек, който ще седне да се оплаква и затова околните не са и предположили през какво минавам, по-скоро търся свои начини да се справя, някакъв мир със себе си постигнах, когато спрях да се боря със страха, спрях да чакам да стана щастлива от факта, че ще ставам майка, спрях да се опитвам да се убеждавам, че това е хубаво. Просто не слушах другите и знаех за себе си, че това е най-големия кошмар в живота ми и го приех. След като вече не ми трябваха сили да се убеждавам, че съм най-щастливия човек на земята, използвах същите тези сили да извървя пътя, от който вече бях минала няколко километра.

И при мен беше горе-долу подобно положението - първо внуче и в двата рода и при новината, че съм бременна вече не съществуваха други теми за разговор... Добре, че разбраха чак в края на 5ти месец
Свекърва ми реши, че ще ми се обажда по телефона всеки ден, за да ми повтаря как това е най-голямото щастие на света и да си говорим за бебенца.

Още в началото при вида на 2те чертички ударих един здрав рев, а в 9ти месец не е имало ден да не плача у нас.
Като Човечето, никой около мене не си е давал сметка през какво минавам - с никого не съм говорила за това, а единствения човек, с когото исках да го правя (мъжът ми) е твърде консервативен по природа за да може да ме разбере.
Така че сама съм се борила да изкача моя Еверест, като в началото на пътя беше най-трудно. Денонощно ме преследваха жестоко натрапчиви и непрогоними мисли, всякакви фикции, които макар, че си давах сметка, че са такива, бяха толкова живи и толкова много и едновременно в главата ми, че чувствах, че съм на косъм от това да не се скъса тънката жичка вътре и да превъртя, ама съвсем, съвсем буквално. Адекватните аргументи на съзнанието не можеха да преборят страховете от подсъзнанието ми.

Добре, че с хомеопатия малко се закрепих, иначе ако продължаваха нещата с интензитета, с който тръгнаха щях да имам не само фикции, а мисли, за които ме е страх да допусна, че са можели да бъдат реалност.

Отделно от това, винаги ми се е искало и мъжете да можеха да са бременни, защото аз не искам да съм. Имах страшно лека бременност (благодарна съм за което), но за мен водещите мисли по отношения на нея бяха не "нов живот, щастие, колко е велико женското тяло" и т.н., а "дебелина, стрии, прецакани гърди, раждане, болка, защо аз" и т.н.

Има много за говорене и споделяне (не само от мен)
и мисля, че темата не само, че може да е полезна, а би трябвало да се изчисти от плявата вътре и да отиде в библиотеката на форума.

Чета темата от няколко дена и все се спирам да пиша, за да не обидя някого, но все пак това е форум и всеки може да изкаже мнението си, нали?
Всяка млада жена, която е бременна за първи път й е страшно какво я чака, как ще се промени тялото й, как ще излезе бебето и т.н.
НО желанието да махнеш бебенцето в теб, защото ще изглеждаш зле отстрани и може би ще те боли- о, мили боже- това са лиготии!!!
Смятам, че авторката си търси причина, за да абортира.
Всеки има трудни моменти и страхове, с които трябва да се бори, но аз прочетох само оплаквания.
Гледали сте клипчета, чели или чули страшни истории за раждането? Ами прочетете малко за положителната нагласа, опитайте сугестивния метод, говорете с гинеколог.
И нашите баби сигурно ги е било страх. Те дори не са имали упоики и истински родилни зали и пак са раждали.
Мисля, че психиатрите и новите "открития" направиха хората по- лабилни като цяло, разрешиха ни да си намираме хиляди и хиляди причини да не направим нещо.
Токсофобия? Айде, моля Ви се!!!

П.П. Стига вече с тая форумска толерантност, тя не помага реално.

Не се сърди човече, Stelfy, ЧЕСТ ви прави да споделите преживяванията си! Аз ви благодаря от името на всички, измъчвани от подобни мисли, борещи се със страхове и предразсъдъци, за които е важно да разберат, че не са единствени, че подобни усещания не са УНИЗИТЕЛНИ, че са част от светоусещанията на съвременната, информирана, еманципирана и държаща на себе си жена!

И при двете си /неуспешни/ бременности не хвръкнах в облаците от щастие, не почувствах еуфория, а тревога и страх! Чувствах вина, че не мога да се зарадвам и да мисля единствено за доброто на бебето. Чувствах се подтисната и стресирана! Започнах люта битка със себе си за която търсех подкрепа от близки.... Никога няма да забравя ужасът и обидата си от псевдоприятелки, с които споделих единствено факта, че съм бременна и за които заключих впоследствие завинаги сърцето си. С някаква садистична наслада в погледа една от тях заяви "ох, горката ти - аз правя диета и отслабвам, а ти дебелееш" (аз цял живот водя пунически войни с теглото си и това й е до болка известно); друга "приятелка" отсече със злобни пламъчета в очите - "е, вече можеш да забравиш за лукса в който живееш", "с дете вече нямаш собствен живот" и пр. неща, които доляха масло в огъня на кладата на която се пържех. Като си далеч от родината няма как да избираш измежду много приятели, но в тези моменти аз просто останах съвсем САМА със своя ужас! Може и да ви изглежда детинско наивно, но тези две мнения на единствените по-близки хора до мен ме покосиха като с удар, стрясках се в съня си и чувах отново и отново и отново като тътен същите думи : край с живота ти, край с тялото за което се бориш, край, край, край......... Нямаше я тази тема, да потърся разбиране и подкрепа, а в отчетната не можех да опиша страховете си, без да бъда линчувана и анатемосана. Довърши ме свекърва ми, която в един телефонен разговор в който плачех, колко ми е лошо и колко неразположена се чувствам, мъдро заяви:"еееее, ами то не се става лесно майка". Така ме покоси факта, че няма да срещна вече от никого разбиране, че започнах да плача денонощно. Не смеех да товаря и без друго претоварения си съпруг. Четях като омагьосана различни отчетни теми и недоумявах как останалите нямат моите влудяващи страхове, как плуват блажено опиянени и се молят единствено само бебето да е добре. А аз.....аз се тресях от студ (хормоните на моята възраст ми поднесоха арктически студ през бременността), свивах се под няколко завивки като едно беззащитно животно, което ще водят на заколение, плачех и стенех, виждах се подута и отекла, точно като авторката на темата реших, че не бива да се показвам на улицата, защото в моето положение съм отблъскваща, пропаднах на дъното на собственото си нещастие. Забравих как се усмихва човек. Отчуждих се, доколкото изобщо съм имала преди това контакти с хора, спрях да вдигам телефона, спрях да се грижа за дома си, който обожавам, спрях да готвя.... с една дума видях как един силен по дух човек като мен бива сломен. Повтарях си до болка "спри да се терзаеш, няма смисъл от това, само си вредиш, пази си силите, това че си по-различна в усещаното си не значи, че си по-лоша, ти можеш да се справиш  и с това " . Открих темата за "смешното раждане", търсех позитивна нагласа на всяка цена, но истината е, че съм имала нужда от близък човек, който да ме подкрепи. Дори в момента при оживелия спомен сълзите ми се търкалят - толкова ми става мъчно за онова самотно и изтерзано аз, което представлявах.... Всъщност в онези моменти аз спрях да представлявам себе си!

С тази си изповед не целя да провокирам дебати, колко ирационално и глупаво съм се чувствала, нито искам да търся съчувствие и разбиране със закъсняла дата. Дори само едно момиче да има, което се чувства толкова зле, искам да му покажа, че не е само в своя пъкъл, че може да разчита на подкрепа, която аз не получих. Защото сме жени и като такива можем да се разберем по-добре отколкото дори собствените ни съпрузи могат да ни разберат!

П.П  Мила Benni, благодаря ти за чудесния, здравомислещ пост. Той е невероятно полезен! Само не разбирам какъв друг смисъл има един форум, ако не толерантност и подкрепа, обмяна на опит. Ако тези му функции според теб не са реални, тогава защо изобщо пишеш? Може би няма пред кой друг да заявиш собствената си значимост? Ако е така, тук си на правилното място. Добре дошла!

Natalie Nikol, с най-добри чувства към теб - няма смисъл, не си "хаби" клавиатурата и нервите  Тоzи тип хора ще те раzберат, точно колкото би те раzбрал един бетонен, zдрав и масивен уличен стълб. И аz малко се нарвирам, ама... няма смисъл просто    
Хората обичат да говорят, дори да не каzват нищо. Такива сме си ние, да ни се чуе гласа и мението, пък дали е полеzно.. на кой му пука...
За послеписа ти става дума 
А между другото, снощи се бях сетила zа така хубавата прикаzка "и бабите ни са раждали.." и малко се zачудих как ли още никой не е "дошъл" да ни подсети zа това. Време си му беше, един вид.

И се иzвинявам zа намесата, щото в същност и аz нищо смислено не пиша.

Няма как да скрия, че притесненията на авторката са ми малко странни, но на мен и много други неща, които не разбирам съвсем са ми, така че приемам, че това са нейните чувства.
Първо относно бърникането и лежането то може да бъде избегнато, но при положение, че само това е проблемът. А то явно не е, нещата са комплексни. Аз родих със секцио, от което се ужасявах, но както се оказа, всичко се преживява и далеч не беше толкова зле. Ако пък избереш секцио с пълна упойка хич и няма да разбереш какво ти се е случило. Не го препоръчвам по принцип, но ако някой чак толкова се притеснява и това е вариант.
Относно пълнеенето, всичко е временно и ще отмине. Ако човек се храни рационално и здравословно, не само ще се радва на една добре протичаща бременност, а и последиците за тялото ще са по-малко.
Така че ако авторката смята, че иска да роди това дете според мен най-добре е да се запознае с това, което я очаква и да вземе решения за себе си как е най-добре да постъпва. За повечето неща си има варианти, стига да искаш да намериш решение.

Хм ... ССФ - та пак се изявиха . Много тъпо  в някой постове 
Ето , аз съм тук достатъчно дълго , за да не се възприеме мнението ми като "пързалящо" - също изпитвах неприятни чувства като бременна , също се притеснявах от това , че ще се чекна гола на някоя маса , защото в милата ни родина няма елементарно уважение към пациента / примерно да те покрият докато раждаш / , също не съм умирала от радост , че ще раждам . Виж - от болката не ме беше страх - родих нормално без упойка и за щастие нямам шевове . Нооо ... това не е за мен . Груба грешка беше да си го причиня . Да , гадно е . Няма какво да си приказваме колко е хубаво да раждаш . Следващия път / ако въобще се навия / ще е секцио с пълна упойка .
Така че , оставете на хората правото да си имат страховете си . Ако ще си осмислите деня като оплюете някой дръзнал да сподели истинските си чувства , това е много жалко . Също така , аз съм убедена , че много от хората тук , написали нападателните си постове се разпознават в един или друг страх ... ама пусти зор за виртуално изтъкване - никога няма да си го признаят .
А и още нещо - кърменето също ме отвращаваше . И сега ми е гадно да гледам кърмеща жена .
Каква ли ми е диагнозата според идеалните ?

Всичко това не значи , че не съм искала дете и , че не го гледам с голяма любов и желание.

Айде пак. 
Ма защо си мислите, че само ВИЕ можете и имате право да мислите различно?!
Хем парадирате за разбиране към различното, хем си седнала да ми казваш колко ужасно било раждането.
Ама това е според ТЕБ.
Според мен пък раждането е красиво, невероятно, неповторимо и страхотно!
Не бих го пропуснала за нищо на света и ако мога, бих родила още 100 пъти!
И все естествено, и все без упойки.
И ся кво?
Изтъквам се, викаш, а?