Да си поговорим за различията в гледните точки?

Кристи, добре дошла в темата и ти благодаря за написаното. 

Кристи  , споделеното от теб потвърждава моето убеждение, че и сто вишси образования да имаш пак може да не ставаш за добър родител. То не е до образование и интелект, просто на някои хора им иде от вътре и се справят перфектно, други трябва да роботят непрекъснато, за да бъдат добри родители на децата си. И това няма нищо общо с произхода на детето - дали е осиновено или биологично.

Ако някой след време твърди, че по-добре да не е осиновявал, а да си е гледал живота, явно има нещо сбъркано в него, извинявам се ако обиждам някого. Явно там връзката не се е получила или не е била достатъчно силна.

Драми, раздели, конфликти родители-деца има и винаги ще има. Понякога са непреодолими. В моето семейство има подобна ситуация - просто майка - дете не успяха да се срещнат докрая ...  Тежко и за двете страни - просто съдба, която не можеше да бъде променена - кармичен кръст и за двете. Такива неща се случват

Изоставянето, осиновяването, темата за двете семейства със сигурност ще бъдат повод за разговори и източник на определено поведение, но никой не може да ме убеди, че са присъда без право на обжалване.

Никой, ама никой на двета не може да ме убеди, че едно дете се ражда на света лошо, ако ще родителите му да са Гьоринг и Бавморда.
Не е нужно да гледаш на света през розови очила, за да не очакваш най-лошото да те връхлети. Изобщо как си отглеждаш детето а в главата ти свети предупредителна крушка, това не мога да го разбера.

Няма да си гледам детето с едно на ум. Ако ще 300 трагични истории да прочета. А пък да привеждам доказателства - познавам и други драми в биологични семейства пък  също ми се струва излишно.

Ани, пак към теб, в опит да поговорим за споделено от теб. Казваш, щерка ти била мързелива и не помагала, нещо в което въобще не се съмнявам  . Какво ти помага мисълта - ами сигурно е ген ... какво значение има. Мързелът си е факт, с който ще ти се наложи да се бориш както ти намериш за добре. Знам колко си обичаш детето и затова - просто не се трови с такива мисли...



А колко ми е странна позицията, искам съчувствие, разбиране, искам да си споделя болката, имам си проблеми, и хем искам от другите просто да ме чуят, хем им обиждам децата и им викам "Охохооооо ще дойдете и вие на мойто" - е как очакваш да стане комуникацията ....

Хайде да опитам пак,
генетичната разлика между осиновителя и осиновения е проблем както за единия, така и за другия. Ние се оплакваме (така да се каже) от децата, те на свой ред се оплакват от нас. Нали трябва да си имаме оправдание.
 За съжаление така се получава.
А когато човек изплаква болка е и малко по-чуствителен. И в такъв момент като те изкарат и некадърна майка, която има претенции към осиновеното си дете - се чустваш не само нападнат, ами ...............
Знам и добре помня каква неописуема радост беше взимането на детето, между другото утре се навършват 9 години от деня, в който я видяхме. Не стъпвах по земята и когато моя близка с поотраснало осиновено дете се опита да ме попари - "хубаво е да си наясно с какво се заемаш" - щях да я удуша с голи ръце. Кой аз, години наред мечтала да съм майка, няма да се справя или ще допусна подобни проблеми?! Вие не знаете какво искате от детето, вие не се справяте, аз ще съм върхът. ДА ама НЕ. Така ми се върна, че дори се извиних пред себе си за мислите си.

 
Къде мислиш, че е проблема:

- тя ни се води ни се кара, защото има кофти ген
- тя ни се води ни се кара, защото има страхове
- тя ни се води ни се кара, защото ти бъркаш някъде

Помня как щерката ти веднъж беше казала нещо за "истинската ти дъщеря". Как реагираш в такъв момент? как си  превеждаш това, като:

- Ти не си ми майка
или като
- Страх ме, че не ме обичаш достатъчно

Аз ако мога да си отговоря на тези въпроси - нямам работа тук. Само това с кофтия ген вече няколко пъти отговорих.
Ако искаш да съм честна - от всичко по-малко, от някои по много, зависи от конкретния повод..........

незнам ... струва ми се, че на твое място бих потърсила професионална помощ ... то аз си ползвам де... не се напъвам сама хич 

Между другото, Ани, аз съм доста близко до теб, но децата ми са още малки и отдавам част от проблемите на възрастта и липсата на физическо време от наша страна, да им обръщаме достатъчно внимание. Затова съм се замислила за помощ от специалист.

Между другото - синът ми и дъщеря ми имат особена връзка, която се отразява и на двамата - сложно е да го обясня, но по някога чувствам че не давам достатъчно или на единия или на другия, в зависимост от случая и то точно понеже вътре в мен свети една лампа - големия е осиновен, с него трябва по-внимателно, по-нежно и по-т.н. И колкото да се опитвам да се абстрахирам, не успявам. И в един момент чашата прелива и тогава пък искам да давам на малката, понеже е била ощетена... Пример - синът ми постоянно ме "обича"  , т.е. когато е доволен има навика да каже "мамо, обичам те", без повод, просто щото му е гот. До скоро му отговарях "и аз те обичам, мамо", следва прегръдка, целувка и така... докато не видях очите на дъщеря ми - усетих се, че на нея й казвам, че я обичам доста, доста по-рядко... сега ги обичам и двамата  . От другата страна - ситното е доста носено дете - виждам в очите на сина ми, че това го тормози, ама няма как да го нося - той е 22 кг, 116 см, а аз - 158 см, 48 кг... такива дребни неща, които трудно забелязваме, кой знае какво отражение ще намерят някога в техните очи...

Написаното споделям дословно.
С това как да се справя?!

ами... по метода на търсенето, пробата и грешката, според мен, но не за сметка на детето, а за моя сметка 

Фокси, Фокси,

И как да съм сигурна, предварително, че принципа "проба-грешка" е за моя сметка, а не за нейна?

Ами като отидеш при съответния пециалист първо сама  и пррецениш дали отговаря на изискванията ти:)

Ани-М, дръж се и не го задълбавай на осиновителско-генетичната проблематика. И майка ми, родила и двете ни с сестра ми, с мен се разбира прекрасно, но по характер, организация и темперамент със сестра ми трудно се напасват, изтръпвам като се съберат двете в кухнята последно време, въпреки че съм сигурна - обичат се...

Не искам да се нападаме, това е толкова непродуктивно. Ние всички сме тъй различни, децата ни са такива, житейските ситуации, в които попадаме, са безумно разнообразни - та ако решим да се поставяме на място за всяка наша неточна дума по повод ОБЩИТЕ  ни тревоги, няма смисъл да общуваме и да си късаме нервите. Озъбих се на Корни, защото прекали с агресивните нападките против децата ни,  а това не позволявам дори на хора попаднали в беда... Предлагам да спрем до тук.

Може би би било по-полезно за обсъдим това, което тревожи мнозина от нас - има ли специфика преминаването на тази трудна възраст за осиновените деца? И какво трябва да направим, за да им помогнем? За себе си съм си казала – пълноценно прекарване на малкото време, което имаме заедно, търпение, повтаряне, вслушване в него – всичко, всичко, което би ни позволило да изградим здрава връзка, която би могла да издържи на трусовете на тинейджърските вихри…

Имам енергично и палаво момче. Честно, не съм се замисляла, че ще стане такъв или онакъв. Ще призная, че това ми е чуждо. По скоро съм гледала, вървейки по улиците големите момчета, или като го записвах в училище си мислех, „Боже, в каква среда ще попаднем?!? И в тези случаи ме е обхващал страх, защото момчето ми е много податливо на външно влияние, при все, че е здрав характер, умее да прокарва своята линия. Все се оказваме в ситуацията някой да е замисли белята, подкокуросал Анди, а после той на килимчето със сведен поглед… Има в него някаква вътрешна неувереност (с изявена необходимост да бъде център на вниманието, във вихъра на събитията), която го повлича в общото русло, той се втурва в него стремително, без да мисли и „цоп в локвата”… Тази неувереност сякаш подкопава основите, които се опитваме да градим – за добро и зло, за достойно поведение, мъжка гордост, мислене какво правим и т.н.  И пак казвам, това става когато е „весело”, „интересно”, има действие – тук спирачките ни са слаби… Случвало ли ви се е да усещате това? Мисля си, че тази неувереност е доста типична и би могла да им създаде проблеми.

Спирам дотук, че пак стана дълго, пък и имам доста работа…

По въпроса за специалиста, който и мен вълнува също. Някой контактувал ли е лично с психоложката, която дава консултации във форум бг-мама? Тя някъде писа, че има опит за работа с осиновени деца? Ако има впечатления някой - моля за инфо на поне на лични.

Фуси ти е отговорила, аз само искам да допълня, че имам намерение да потърся помощ от специалист и когато малката поотрасне - определено смятам, че съжителството биологично-осиновено дете се отразява и на двете деца