Ама наистина ли ни трябват съпрузи?

Ама ти луда ли си? Как може да питаш за какво са ни съпрузите??? 
На кого ще си изкарваш лошото настроение, когато се прибереш вкъщи? Кой ще поеме вината за всичките твои грешки? Кого ще правиш на маймуна и чия банкова сметка ще източваш редовно?
От кого ще наследят децата ти всички лоши качества и навици, а?
Ами нали без съпруг няма да имаш нито свекърва, нито зълва, нито етърва... Нали като се съберете в женска компания, няма да имаш обща тема с другите жени? Няма да можеш да хленчиш и да се оплакваш от миуото и родата му, и никой няма да иска да си говори с теб. Ами така де, то не може само за дрехи, лакове и гримове... Трябва да има от кого да се оплаче човек, пък! 
Пък и всички останали жени ще се спукат да ти завиждат, пак поради същата липса и изведнъж рязко ще останеш без приятелки. Не си заслужава жертвата, вярвай ми.
Абе, я марш в стадото, ама-ха! Ще ми се цепи от колектива тя... 

Ей затова обичам ДиС,все ме кара да се замислям...
И какво измислих?
Като бях сингъл,но с гадже,което си живееше у тях ,май бях по-ограничавана.
Все чаках да се обади,или да се освободи да излезем...
Сега трябва само да кажа "Ходи ми се на кръчма,на гости ,на ...абе някъде !"  и тръгваме.
Не ми е скучно,дори напротив...съпругът ми има страхотно чувство за хумор ,че и мен научи...
Честно да си кажа,не си представям да се прибирам всяка вечер в празен дом ,да няма усмивки, целувки,прегръдки за "Здравей!"...
Допреди малко си пиехме заедно сутрешното кафе,бърборехме си за незначителни неща,сина гледаше детско ...за мен това си е направо идилия.
И вече ми липсва...

Според мен никога досега не си се влюбвала и не си изпитвала копнеж по друго същество.
Което е тъжно .
Дано не те подмине...защото някои така и не срещат любовта си.

Мъжо е най-доброто ми другарче, не мога без него 
 Как` Сийка
жестока си 

Естествено, че ми трябва. Като се събереш с човека, който искаш и споделяш и хубаво и лошо, всичко е по-леко.

Беки Б, голяма част от хората изпитват нужда да споделят и да имат живинка край себе си. Мъж, жена, куче, коте- рано или късно всеки си взема нещо да му се мотае в краката. Природа, какво да се прави.

Що е то Любов ?


Любов ли е ветреца във косите ми,
когато нищо няма смисъл,а очите ми
са пълно-празни без Любов ?
Любов ли е когато тих дъждец
се стича по перваза ми сред лятото,
а мислите ми-подивял щурец
се блъскат и пищят във непонятното...?
Любов ли е щом виждам във очите ти
незнаен блясък -пълен със надежди
и чувам изпод твоите гърди
несбъднати,но чакани копнежи?
Любов ли е когато сред съня ми
усещам устните ти на челото ми
на сън говоря ти.Усмихвам се,
,,обичам те,,-шептя ти...?
Любов ли е ? И що е Любовта?
Копнежа да сме нечии и нужни ли?
Дъга след дъжд или дъжда?
Или нестихващата болка,че сме чужди?


Съпруг не знам. Трябват ни сродни души. Необходимостта ни да се чувстваме значими,нечии,обичани,част от нещо.Според мен това е потребност.
Човек не е устроен да живеем сам.Човекът не е плът с духовни преживявания,а дух с плътски преживявания 

За последно бях необвързана на 15 години. Ве4е дори не помня какво е Едва ли мога да дам реален отговор. Мисля си нещо, но доколко е вярно, като не си спомням как беше другото

Зависи кой как гледа на връзката. Според мен животът си знае работата, дето се вика, той е събирач.
Не съм се замислла сериозно по темата, защото нещата си станаха съвсем естествено. Като се замисля, дотук половиата ми живот е минал със съпруга ми, аз с родителите си не съм живяла под един покрив толкова дълго, колкото с него. Той ми е всичко - любовник, приятел, баща на децата. Та, май това е моят отговор.

Връзките не са задължителни. Който не чувства потребност от връзка - да не влиза в такава. Не виждам проблем, познавам такива хора. Много по-критично е, когато някой има връзка, или дори брак, "защото така трябва". Нищо не трябва. Всеки да си живее както намира за добре и както му харесва. Въпросът е обаче дали НАИСТИНА му харесва, или просто поза, прикриваща някакъв дълбок проблем в личностните отношения.

     

Нъл' си ми слабост... Сега разбирам защо  

Съгласна или не - моногамността от чиста еволюционна точка е изключение.
Рокси, една котка/куче има в пъти повече +: изслушва те, без да те прекъсва; никога не излиза без теб; гушка се, без значение, че навън са 40 градуса, не пие...

Како Сийке, ти ме караш да се замислям дали да не си взема един вкъщи, така като гледам си открила и положителни страни от присъствието му  

Донякъде си права, защото за сам човек е в пъти по-лесно да си вземе шапката и днес да е тук, а утре другаде, без да се замисля за отговорности и последици, но... на мен ми харесва да съм с човека до мен (като ми омръзне, го изгонвам на вилата и си почивам от него - сама или с приятелки ).
Какво намирам в мъжете - не знам, но знам какво намирам в моя (въпреки всичките му кусури) - любим човек, приятел, партньор (дето се казва, имам с кого и да се посмея, и да се скарам - той е част от мен и от живота ми).
Аз виждам даване на свобода (никога не ме е ограничавал - по-скоро, понякога аз се ограничавам сама, заради нуждата да бъда с него и с децата ни), партньор във всички домакински и битови задачи (не ми се мисли какво би ми било, ако се налагаше с всичко да се справям сама), изисквания към мен (само положителни, както и аз имам изисквания към него - с цел да е добре на семейството ни, като цяло), взаимни и умерени компромиси, забавление и свобода на духа. Получавам мъжко телесно и духовно присъствие, приятелско рамо, подкрепа, любов, сигурност и т.н.
Не си повредена, нито чуждите мъже са по-различни - просто не си срещнала твоята половинка - този, заради когото да бързаш да се прибереш у дома и да ти достатъчно дори да си мълчите в общо помещение само двамата, вместо да търсиш шума на многолюдна компания).

Аз лично мога и сама, справям се с живота (понякога чак и учудващо за мен). Даже и децата си мога да отглеждам сама, но двама ми е по-приятно - заради неговите обаждания по телефона, за да разбере как съм; заради вечерите, когато нямаме нищо за правене и седим с питие във всекидневната един до друг; заради съня в прегръдките му...
И заради написаното от Как'Сийка също...

И е адски приятно да имаш мъж, за да може той да отиде на една дълга командировка, ти да си почиваш в това време, а накрая да ти домъчнее и като се прибере да ти е хубаво 2-3 ч., а после да започнеш да мрънкаш кога пак ще замине, че да те остави на мира.

И аз мисля,че просто не си намерила подходящия мъж... или просто не ти е дошло времето. До скоро си задавах същите въпроси, мислех, че съжителството само би ме ограничило, обичах да съм сама... После, обаче, започнах да усещам, че не ми харесва да съм сама. Т.е. прекарвам добре времето си, но все се питам как е, къде е, добре ли му е... И така след 5 години идеална връзка - всеки в собствен апартамент и въпроси от типа на "у нас или у вас?" - най-накрая се съгласих да заживеем заедно... И се изнанадах колко по-лесно и колко по-хубаво е всичко... Да знаеш, че дори тотално да се разминете през деня, вечер ще легнете в едно легло, а той дори в съня си ще те прегърне... и преди да се изниже сутрин за работа, ще те целуне и ще ти пожелае хубав ден... дори само заради тези няколко минути на ден си струва да живеем заедно... А битовизмите си ги делим, всъщност той върши повечето неща...
Свободата идва от вътре... мен той никога не ме е ограничавал, но в един момент сама започнах да се спирам... защото като знам какво ме чака вкъщи, дискотеката с приятелки ми се струва скучна работа, празните приказки, флиртове, и т.н., които преди ме забавляваха, започнаха да ме отегчават...

Но както вече писах, важно е ти да почувстваш, че това е твоят човек и сега е правилният (за теб) момент... Всичко, което правиш насила и чувстваш като компромис, за мен е грешно...

След две сериозни вризки с по едно дете от всяка осъзнах че вече не ми трябват-май си ги използвах като донори ...хич не ми е приятна тази констатация, но реално ми е по добре...всичко описано от авторката на темата съвпада с моето мнение..а си мислех че нещо на мен не ми е наред.
Много се радвам на щастливо омъжените, но започнах да забелязвам все повече жени на средна възраст, които изглеждат страхотно, чустват се страхотно , ..но всички те живеят сами-разведени, разделени, с деца, с професия...
В момента не изпитвам никаква нужда от мъж до себе си-имам страхотни приятели, страхотни деца, чудесна работа, родители, хоби, не страдам от липса на внимамние от мъжете..

Не съм предпочитала никога да съм обвързана пред това да съм сама. Не смятам, че задължително по двойки е по-добре. Винаги съм си живяла прекрасно и сама. След това просто срещнах човека, който ми е другата половинка. И живеем заедно вече десет години и имаме и четиригодишно дете. Ако не го бях срещнала още щях да си живея сама. Винаги съм имала връзки, някои дори доста дълготрайни, но съжителството жестоко ми лазеше по нервите. А мъжът ми не ме дразни, каквото и да прави, само мъъничко понякога, и то за кратко.
Теоретично знам, че има хора, дето не могат да се търпят сами, но направо са ми странни.