Обичате ли стихове?

Темата е страхотна...Поздравления
Обожавам поезията и любимо ми е едно стихотворение на Д.Дамянов, чието заглавие не помня и ще цитирам по памет

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени..
И небесата ще се вкаменят
и птиците от скръб ще остареят
и аз ще стана празен кръстопът
по който само ветрове ще веят.
Едно небе ще смазва моя гръб
в душата си ще нося черен камък.....
и хорските усмивки ще са скръб,
когато си помисля че те няма.
Когато си помисля....Не, не, не!
Но ти си тук усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти...
Да ти си тук,
усещам че си тук
по утрото което пак възкръсва!

ralitza03, предполагам, че си се объркала, но това стихотворение, което наистина е страхотно, е на Дамян Дамянов. Може и да грешка на езика, но исках да го уточня най-добронамерено

Толкова тъжно и толкова истинско! Обожавам го тоя Недялко!
Браво на Мама за прекрасната тема! Аз като човек, завършил литература съм безумно влюбена в лириката!Аз също съм писала стихове , но за сега ще се въздържа и ще ви напиша едно чуждо. Обикнаш го от първия прочит:
                         
                               НЕБЕСНО ЖЪЛТО

Ние се мразим и се обичаме.
Ние сме жалки, но и комични.
Така различни , че си приличаме -
очарователно нелогични.

И ни е мътно, но сме си ясни:
с тази наша жестока нежност
сме застрашително безопасни
в  оптимистичната безнадеждност.

Светът е празен, когато пълен
е с гласовете ни мълчаливи.
Защо е плитък, щом е бездънен? -
защото щедро сме пестеливи.

И се ласкаем, но се обиждаме
с горчиво-гладки слова негласни,
за очи умоляващо- властни.

Горим във огън, от студ сковани.
Но кой не прати праведни в ада?
Макар виновни сме оправдани.
Сърцето пее, душата страда...

А ние с теб сме небесножълти,
а любовта- лимоненосиня.
Благословени или прокълнати....
Щастливи сме! Като лед в пустиня.

                                Илияна Тодорова

Малчо, ти в Софийски ли си учила? Хайде,напиши нещо лично!
А това страхотно стихотворение ми прилича като стилистика на Миряна Башева:

Като изтърсени от кош
валят звезди, изящна вечер
и без понятие за грош
спи половин човечество.
Милиарди влюбени не спят-
от сън и разум се изключват.
Не спи дежурният по свят-
той бди и препрочита Тютчев...

Страхотна книга! На много неща ме научи! Радвам се, че се повече хора я четат.

Не! Аз дори нямам визше . Завършила съм литература в гимназията.А това, което написах е от конкурса "Петя Дубарова" от 2000год. Момичето е само на 18 год и е от карлово.
Ето нещо мое:

                 
Сиво утро.
В сивкави кутийки-
мътно-сиви
дрипави мечти.
Сиви хора,
в пазвите си скрили,
свойте празни
сивички души.
Черни дрехи.
Улиците прашни
вливат вените си
в черното небе.
Странно-босо
крачи безпосочно
прокудено от Слънцето
                                      дете....
 

                           ******


Врата. Прозорец. Мрежа.
Лампа. Стая. Очила.
Прах!
Живот?-Лъжа!
Прегръщам я. Тежи.
Засяда в гърлото като змия.
Ами сега?
Врата. Прозорец. Тъмнина.
В праха-Крила.
Живот?- Лъжа!

Страхотна тема, браво - не съм влизала от седмици в Клюкарника и това е инстинска изненада, много приятна при това!
Ето моето любимо стихотворение на Далчев:

КАМЪК

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

1927

Мамма, поздравления за чудесната тема!

Любими поети - Яворов, Дебелянов, Станка Пенчева, Дамян Дамянов, Давид Овадия, Владимир Башев.
Някои от любимите ми стихове:

"По снега"
Иван Вазов

На твойто име двете букви първи
по гладък сняг със пръчка пиша.
Изричат го премръзналите дърви
и зимен вятър глухо кат въздиша.

И дълго ходя мълчалив из парка,
и все го шепна, миг из ум не губя...
На връщане, огрян от мисъл ярка,
под двете букви аз прибавям: "Любя!"

* * *
Давид Овадия

Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш и погрознееш ти!


"Рисунка"
Владимир Башев

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...


"Колко си хубава!"
Христо Фотев

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.


* * *
Станка Пенчева

Ако думите падаха
и никнеха във пръстта –
щеше да има ливади
там, откъдето сме минали,
щяха цветя да растат
там, където сме спирали…
И само билка една,
горчива и бяла,
щеше да разцъфти
над раздялата.


* * *
(не си спомням от кой е,
ако някой се сети ще се радвам,
цитирам по памет)

Когато пясъкът е още топъл
и чист от кални ходила,
когато още с дивния си ропот,
човешката тълпа не е дошла,
когато ни звездите, ни Луната,
не са разтворили очи над нас,
ела, Любов, ела с оня вятър,
в който скрит сега те чакам аз.
В една огромна дюня ще потънем,
лицата ни нощта ще откраде.
Безименна ще бъде любовта ни,
недей ме пита кой съм, откъде.
Не ще ти кажа нищо. Аз съм тайна,
каквато си и ти - ти, Любовта,
и аз, и ти ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела, Любов, побързай, време няма,
ела, преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън...

Мамма, страхотна идея (само не разбрах в последния ти постинг стиховете твои ли са)
Момичета пуснали сте голяма част от любимите ми стихотворения, а сега искам да направя малка конкуренция на Еовин, Ренци и всички които се осмелиха да пуснат свои неща
Стиховете които следват са от стихосбирката ми излязла през 1994 (Боже, толкова отдавна!)
Приятно четене (ако ви хареса, може да ви пусна и любовна лирика).

ПРОЛЕТНИ ТРЕПЕТИ

Largo

Зова небето - да се рзбули,
да смъкне дрипите
и да изгрее свежо синьо.

Зова тревата - да се разбуди,
да прободе пръстта
и мек, зелен седеф да изтъче

Зова водата - да забълбука,
да разтроши леда
и да зароши къдри бисерни


Presto

Като в някаква приказка
по прашните улици
се изсипа пролетта на порок
И полянките пъстри - чадърите,
пак издравят сред сивия град.

А над тях освеженеи.
и в ритъм небрежен,
сред кристалния смях на дъжда,
те танцуват - побеснели,
позеленели, разлистени дървеса.

Vivache

В къдриците ми светли пак ще вплита
зелената си лента пролетта
и  някъде сред нивите ще скитам,
и на небето ще съм пак  сестра.

В очите ми зелени ще се врича,
защото носят своя топлина
и с него под липите пак ще тичам
и пролетна ще пръскам светлина

Мои са първите три... стари, от ученическите ми години.
Следващите две са посветени на майка ми (не са мои), а последното е писано за мен... пак отдавна.  

Ето още едно доста старо мое писание:

Помниш ли небето тъмно,
ревът на бурята, дъжда?
И гръм как цепеше небето,
светкавиците във нощта?

Магия някаква ли беше?
Любов ли вече бе това?
Мъжът до мене ти ли беше?
Жената - аз ли бях?

С мълчание говорехме си дълго
и колко много казвахме тогаз...
Защо сега е толкоз тъжно?
Причина не намирам аз...

Защо магията я няма?
Къде е нашата любов?
Затихна бурята голяма...
Чуй моя искрен зов...

Ела, ела прегърни ме,
чуй как сърцето тупти!
Ела при мен, погледни ме,
виждаш ли - има още искри!

Ела до огъня да се посгреем,
подай ми своята ръка,
ела и тихичко ще си попеем...
Усещаш ли таз` топлина?

Аз още съм твойто момиче,
мойто момче все още си ти.
Ах, колко много те обичам
и имаме още мечти...

Ама разбира се, сега го оправям веднагически и благодаря за поправката

Това е от един от любимите ти автори- Дамян Дамянов

А Debi, пролетните трепети са невероятни  
Дай и от любовната лирика, моля   Удоволствието ще е изцяло мое !

Ето още страшно любими мои стихотворения - всичките са на Мадлен Алгафари, публикувани в книгата и "Мира нямам":


***
Няма нищо по-смело от малко дете,
признаващо само лъжа !
Няма нищо по- ценно от сетния лев,
подаден в просешка ръка !

Няма нищо по-нежно от мъжки ръце,
попиващи от женски сълзи дъжд.
Няма нищо по- силно от женско сърце,
обиачащо разплакан мъж !

Няма нищо по-трудно от прошка и милост
към вдигналата нож ръка.
Няма нищо по-лесно от обич без корист,
творяща по-добър света!

***
Със нокти, зъби и сърце
воюваме до безсъзнание.
От нея страдаме, без нея -зле.
Но лесната мечта, мечта ли е ?

Трептим, летим, горим, кървим,
кълнем ! Така до гроб ли е ?
От теб се раждаме, от теб боли !
Но лесната любов, любов ли е ?

От глад Земята се върти.
Лодкарю, болката без брод ли е ?
Умрял ли ? Жив ? Избираш ти !
Та лесния живот, живот ли е ?

***

Свят френетичен ! От умора
прескача ви сърцето.
Поглеждайте небето, хора !
Поглеждайте небето !

Сами на мислите в затвора,
самоубийствено заети,
туй, дето търсите е горе !
Не гледайте в нозете !

И можем тъй да си говорим
дори и през морето !
Но гледайте в небето, хора !
И виждайте в небето !

То може да ви отговори.
Въпроси поставете !
В безкрая отправете взора !
За малко полетете !

С любов изпълнен е простора.
От бързане сте слепи.
Небето виждате ли, хора ?
Очите отворете !

Животът свършва толкоз скоро !
Глупаци сте, простете,
ако не гледате в небето, хора,
пълзейки, ще умрете !

 ***
Кога си играеш, приятелко моя ?
Къде тие куклата, мечето плюшено ?
Кога се изгуби дъхът неспокоен
на малката пикла, в душата ти сгушена ?

До скоро надничаше тя през очите ти,
на пръсти повдигната, мръсна и рошава.
И тичаше дръзко и нагло в метите ти
онази, хлапачката - дивата, лошата.

Къде я изгуби по пътя ? Не помниш ли ?
И толкова време живееш без пакости !
Мечтите си детски все още не гониш ли ?
Кои са днес твоите момичешки радости ?

Защо ме поглеждаш така възмутена ?
О, ти си порасла ! Узряла ! Разбирам.
Душата ти сбръчкана, очите - студени.
И даже в ирония ме подозираш.

Недей си отива, лудетино дива !
Недей я убива, глупачке ! Не смей !
Та тя зад очите ти още е жива
и още мечтае, и още се смей !

Детето в теб съвсем не си отива.
И старостта е най-голямата измама.
Доакто то живее, ти си жива !
И запомни : душата бръчки няма !

***
Не можехме ли да живеем
живота си обратно ?
И вместо да стареем,
да ставаме по-млади ?
Да се родим съзнаващи и мъдри,
унили грохнали и слаби
и побелели да се тътрим
във проходилки - старци, баби.
И после да се подмладим,
да заработим и залюбим.
Съдби успешни да градим,
за грешки време без да губим.
А края си да срещнем малки -
деца невинни и невежи,
но няма ли да бъде жалко
да ни полагат във ковчези ?
Да не съзнаваме, че гаснем,
в игри щастливи да умрем -
не би било финал ужасен,
но нямаше да разберем
защо изобщо сме живели,
защо боля ни многократно.
Затуй че Бог си има цели,
животът не тече обратно !

***

Докъде искаш Господи да порасна ?
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !

Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?

***
"Непростимо си хубава
и плашиш мъжете.
Недостъпно си умна
и ги хвърляш във смут " -
туй ми каза една стара циганка.
"Ще теглиш, момиче,
ще ти е тежко,
ще влачиш хомот.
Прави се на глупава.
Играй на зависима !"
Не си познала. Та аз съм орисана
да бъда и Слънцето,
и сянката хирисима
на този, когото
избрах до живот !

***
Вчера ми предложиха света.
Отказах, само защото не ми го предлагаше ТИ.
А днес се моля на телефона да звънне,
дори само за да ми кажеш, че няма да дойдеш.
Повече нямам какво да кажа.
Толкова е дълга изповедта на една просякиня,
на която вчера предложиха света.

***
Едно, две , три... отрязани пера.
                 Боли !
Подстригвам си крилете.
От утре няма да летя.
Сбогом сестрици ! Простете !
Щом можете - още летете .
От днес ще стъпвам по земя.
Ще сънувам, че съм птица,
но ще бъде нощем.
Денем съм вълчица.
Ще спя на собствените си пера.
Ще ги зашия във възглавница
и ще сънувам, че летя.
Едва сега разбрах, че в глутница
един е начинът да оцелея -
да се науча да вия.
А аз - безсрамната наивница -
си въобразявах, че мога да пея.
...деведесет и девет, сто ! Последното перо !
Ужасно съм грозна ! Ще свикна !
Едно обаче се питам -
до днес ми стигаха трошици,
а сега ?... Нали не съм вече птица...
Пазете се, хора ! От днес съм стръвница.

По дяволите ! Страх ме е !
Отрязах си крилете, но сърцето...
Сърцето ми е още на птица.
Но вие няма и да разберете.
За вас ще бъда вълчица.

Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

***
Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал,
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

Евтим Евтимов

Благодаря за прекрасната тема. Страхотни сте, момичета!(и момчета )

Ама защо   .
Много са нежни, какво като са ученически. Тогава са най истински!!!