Обичате ли стихове?

k_mamma:

"Колко си хубава!"
Христо Фотев

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
......."

Ей, това е страхотно! Ама къде са тия мъже ,бе? Ако някой напише нещо толкова прекрасно за мен.....еееееех....

Обожавам поезията, обожавам Вазов, Ботев, любовната лирика на Яворов, Дебелянов и други наши български поети. Преди ги учех наизуст без да ми е било необходимо. Знам много от тях, но сега се сещам за това и дано не се повторя с някой по-горе, че не изчетох всичко:

  "Прощално"      

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.


Това стихотворение Н. Вапцаров посвещава на жена си.
А Яворов, о-о Яворов, с неговите "две хубави очи в душата на дете, музика, лъчи в две хубави очи......."[/b]

о-о-ох,изпълнихте ми душата.Моят мъж стихосбирки с любовна лирика ми подаряваше,докато бяхме гаджета.Ама къде ти сега...

В съня ня пеперудите
събличаме телата си,
лицата си,
сковаващите ни желания.
Единствено душите ни остават.
Не ме събуждай.
Моля те!
   Ангелина Василева

Ще се престраша да пусна и нещо мое. Дано ви хареса...  

Есен

Пожълтяло есенно листо
откъсна се от клона.
Падна, и с трясък се разби
върху мокрия асфалт.

Наоколо е тихо.
Наоколо е тъжно, мрачно.
Сълза отронва се,
след нея втора, трета...
Сърцето ми зове те...

Напразно.
Сама съм, само с жълтото листо,
което с трясък се разби
върху мокрия асфалт.

ale_x_andra,   Хубаво е, хареса ми наистина и си  спомних дори за случаите, когато съм се чувствала точно така...

Благодаря, Естер!

Тази сутрин си спомних нещо от Иван Вазов:

Зима

Зима. На прозореца ми скрежът
дивни шарки е изписал.
Пак за теб ми е копнежът,
пак при теб е мойта мисъл.

Зима. Снегът засипва дървесата,
но в душата ми е пролет.
Аз мечтая. По заскрежения прозорец
името ти с пръст чертая.

Момичета, следя темата от самото начало и ми е приятно да си говорим за това- особено сега, предпразнично.
  Не знам дали сте съгласни с мен, че повечето стихове са тъжни......Обикновено човек посяга към белия лист в моменти на голяма болка, на загуба, на печал, заради несподелена любов, заради смърт / в преносния смисъл/, смърт на идеи, на надежди, на емоции...Когато изпитвам такива моменти имам нужда да бъда сама, може би защото човек лекува себе си от болката най- добре сам - у нас самите е и природата, и Бог и красотата. Приемам поезията като особен вид психоанализа/не съм специалист /, като пречистване, от което се ражда красота. Затова вярвам,  че тя наистина е най- яркия пример за това как от голямата болка се ражда и най- голямата красота. /Тук разбира се, изключвам най- великата болка, от която пък се ражда Живота/.
Вярвам, че това сантиментално отклонение ми е позволено- все пак говорим за поезия.
А иначе- за статистиката- харесвам безусловно Яворов, Дебелянов и Далчев, но почти у всеки поет има поне един стих, в който намирам себе си. Допадат ми също руските поети- символисти, особено Есенин, имам отношение и към Петьофи.
Умишлено се включвам едва сега, защото стиховете по- долу са мои, дано по- малко форумки ги прочетат и съответно по- малко освирквания да получа.
Кой знае, може пък наистина красотата да спаси света...

ЗА НАС

Тази нощ и звездите са черни.
Тази нощ звездите умряха.
Тихо е. Страшно е. Няма ги птиците-
Тази нощ дори те, отлетяха.
................
Тази нощ в тихи сенки изгниват дърветата-
нецъфтели, но вече жигосани
и без памет родени очите ни,
да не видят света са орисани.
.................
Тази нощ няма край и начало на времето,
няма болка във пепелта,
всеки миг е издъхнал в утробата,
няма смисъл дори вечността.
...............
Непъкълнали корени търсещи,
тази нощ ние губим душите си.
Ще умрем- просто неми безсмислени писъци.
Ще умрем- сред жарава непалени пламъци.
...............
Тази нощ.....Тя е нощ изкупление.....
Нека бъде истински наша.
Тихо е. Страшно е. Няма ги птиците-
Тази нощ дори те, отлетяха.


ТИ

Тук ли живееш, или си мираж,
имаш ли име- не носиш багаж,
колко години вървиш по света-
бяла магия, весталка в нощта.
.......
Днес си земята, а утре небе,
към хребети здрачни протягаш ръце,
пиеш от облаци, спиш във трева,
дишаш, от вятъра в твойта коса.
.......
Днес ти си пламък, а утре си лед,
гледаш в очите си призрака блед,
в гибелни пропасти спускаш снага-
за да откъснеш най- нежни цветя.
........
Днес ти си вещица, утре си храм,
бягаш от обич, а търсиш я с плам.
Губиш се, падаш и ставаш, зовеш-
знаеш ли, или не знаеш, в какво се кълнеш.
.........
Днес ти си ден, но очакваш нощта,
в жертвени клади изгаряш сама,
молиш се в тътен от сива мъгла,
после възкръсваш за нова зора.
........
Днес ти си песен, превърната в стон,
рееш се в спомени...Имаш ли дом?
Плачеш в потоци от бисерен звън..
Виждаш ли пътя си в тихия сън?..
........
Може би грешна- безкрайно добра,
днес ти си себе си- своя съдба.
Утре ще бъдеш ли, има ли те?
Може ли някой да те призове?...


ТИ ЛИ СИ ТОВА

Денят е тих.
Денят е скучен.
Денят е - както всеки ден.
Ти пак си мой.
Ти пак си тук.
И пак ме чакаш- както всеки ден.
.......
От розите на ъгъла ти пак ще купиш,
ще се разходим пак из стихналия парк,
с ръцете си косите ми ти пак ще галиш.
Ще ме прегърнеш пак, под онзи кестен стар.
.......
Ще гледаме пак залеза от хълма.
Ще падне мрак. Ще захладнее. Пак ще завали.
Все тъй смирено ти ще ме изпратиш пак до вкъщи.
Ще пожелаеш "лека нощ" и ще си тръгнеш- "страшно уморен"...
.......
И пак напразно цяла нощ ще чакам серенада,
ще ми се счува пак внезапен телефонен звън.
И ще сънувам пак, че някога със теб ще срещнем изгрева..
Но утре...не!...ти бе тъй "страшно уморен"...
.......
И пак, и пак, ще бъда аз сама, ще слушам,
как тихите ти стъпки без зов заглъхват във нощта.
Нима не ще дочакам утринта, в която
ще ме посрещнеш - не с целувка и цветя,
а с пролетно ухание на диви теменуги,
ще ме подгониш към море от страст,
където вятъра и птиците се любят-
където ще сме само ти и аз...
.......
Денят е тих.
Денят е скучен.
Денят е - както всеки ден.
Ти пак си мой.
Ти пак си тук.
А аз все чакам ....онзи ден..

     

Страхотна тема! Четох на един дъх....И аз се престрашавам и пускам нещо свое

     
  Изгрев

Отново...
Отново събирам реките
в душата си страстна и синя
и някак празнуват очите -
молитвени в небесна стихия.
Отново събирам дъх от тревите,
от непоникнали тихи надежди,
и слушам на сърцето следите
покорна съня си отвеждам.
Отново тичат към мене звездите
през мрака - свенлив и кокетен,
какво че крещят ми луните
за изгрева бряг съм изречен.
Отново песента ми птиците гали,
и старият път ме посреща различен,
кое ли безспира ми пали...
Вероятно, денят ми лиричен,
сълзите есента осъзнали,
ръчичките малки в моята длан,
ветровете любовта си признали
и...това че мога още много да дам.

Мечти

Улици пусти
закрачиха в мрака
и листата
с цвят на дъга
която утрото чака
затанцуваха
по земята.
Уплашено куче
подгони колите
а луната самотна
в жълт ореол
на нощта
разплете косите
и в звезди
разпиля самотата.
И скитникът
уморено различен
с песен
покри тъмнината
нечакан
а всъщност обичан
в душата му
подслони се
вятър разплакан.
Сънят милостив
докосна душите
и студът
тих и свенлив
зачака
мечтите.

На децата ми

Нощем целувам очите им,
денем ги кича с любов
толкова малки мечтите им
пред живота, ту слънчев, ту нов.

В игрите им тихо си пея
за онази омайна липа
под която отново копнея
да дишам с тях и сега.

В словата им плахо надниквам
и чувам гласа си тъй нежен
както когато пониквам
чиста и бяла в укора снежен.

В ръчичките малки раста
като птица начертала небе,
като онези мъдри листа -
есенно чисти очи на дете.

В денят им разтварям се цяла
смехът им попива във мен,
сякаш всяка болка е спряла
когато прегръщам ги в миг уморен.

На съдбата познавам лицата -
и тъга и любов и надежда
с всеки дъх на децата
нова тяхна мечта ме поглежда.

Понеже нямам много време в момента да пиша стихове, се включвам само да поздравя Yanitsa и Ина за чудесните стихове...Момичета наистина са чудесни, особено силно ми подейства,Yanitsa, стихотворението "Ти ли си това " - невероятно е !
А стихотворението на Ина посветено на децата и е страшно мило и трогателно...Много хубави и професионални стихове, момичета, имате моите лични искрени поздравления за тези прекрасни стихове  

А и да напомня на Дебеланка, че си искам любовната лирика, която обеща...Деби, къде се скрииии  

ester, ти ме трогна, благодаря ти от сърце и се радвам, че ти е харесало. А това, че в момента нямаш  време да пишеш стихове го прочетох и  хич не е хубаво- време за това винаги се намира - да не ти казвам мен къде ме намира Музата...Мисля, че пишеш прекрасно и не го казвам за да ти върна жеста, а искрено, особено ми допадна "Докога" . Дерзай и прати още нещо  твое, да ни зарадваш  

Не само , че няма да те освиркам, ами и ще ти   . Браво! Страхотна си! Надявам се ние да не сме първите, които ги четем, защото определено има какво да кажеш. продължавай все в тоя дух!

Не се крия - чакам да поискате  Радвам се че ви е харесало

ПРЕДЛЮБОВ
І

Плача тихо
Самотата ме целува и боли.
Нямам сили да скърцам със зъби дори.
Искам само
твойта нежност да ме изгори
Искам само обичта ти да не преболи

ІІ

Щом усетя,
че ме вика сърцето ти,
като вятър ще хукна към теб
и задъхана, пролетна,
ще присенда до тебе след миг,
стрък трева приютила в очите си

ІІІ

Ще чакам да дойдеш,
когато не съм те повикала.

Целувка на устните плахо да сложиш.
Косите ми нежно с венец да закичиш.

Да тръгнем с теб -
млади и влюбени,
по излмислени и безкрайни посоки

ІV

Несподленета болка дращи
очите ми с парещ дъжд
и сънувам в беззвездните нощи,
че те търся в незрялата ръж.

От душата ми огън извира,
от косите - пееща страст,
и в ръцете си топли намирам
любовта като слънце от клас

rs_mama, стиховете ти са много хубави, и това писмо- стихотворение  наистина е оригинална идея Може би ви прави впечатление, че се намесвам всеки път, след като някой даде свои произведения, но наистина тази тема ми е голяма слабост и я следя с голям интерес и нетърпение някой да напише нещо... и всичко изчитам на един дъх, и всичко много ми харесва

А ето още стихове :

На приятеля ми

Затвориш ли за миг очите
ще видиш колко път зад нас лежи.
А никога до днес не се запитах
какво така дълбоко ни сближи.
Отгде дойде? И как се случи всичко?
Какво събира хората? Незнам.
Аз знам, че ти сега не си самичък
и аз не съм в беда сама.
Че има често бурни дни, в които
свисти насреща вятъра суров.
Такова време пари във очите
и трябва ти приятелска любов.
Това е правото да имаш близък,
да имаш малки тайни с друг човек.
И пътят, който в щастието влиза,
да бъде по-приятелски и лек.
Когато в мене закипи тревога
и спра за миг с отчаяни мечти,
преди да кажа : “ Не, не мога! “
аз чувам твоя глас – “ Иди ! “
И тръгвам. А над мен високо горе
се вдигат птици с пламнали криле,
усмихват ми се дружелюбни хора,
като усмивката на мъничко дете.
И ти вървиш до мен. Добър.Честит.
И ясен път пред двама ни лежи.
И тъй хубаво е! И пак се питам :
Какво така дълбоко ни сближи?!

 Измислица

Измислях те,
полека те извайвах,
и всеки ден добавях
дребен щрих.
Когато те завърших
се уплаших
и в себе си те
победих...
Но днес...
не искам вече
да съм силна...
Войни не искам.
Просто нямам сили
да се сражавам
срещу теб...
Предавам се и ...
...дай ми свойто рамо.
Заслужих го
с години самота.
Сражавах се,
но в битка помежду ни
все вярвах...,
вярвах и в това..
Изстрадах те....
В безкрайната самотност,
си знаех,
че ще дойде този край..
Сега не искам
да съм силна...
Добре дошъл...
И остани...

Тост за булката ...
 
Вдигам тост със пълна чаша
пенещо червено вино.
Обещавам да не плача
ала сълзите не питат.
Щастието е дошло
чакано от толкоз време -
за добро или за зло
жениш се, но не за мене ...


Малко оплакване
                    Женя Димова

Всяка крива дума
която казваш за мен пред другите
ми идва тежка
Трудно я преглъщам като камък
търкаля се по гърлото ми с грохот
по кривото и по другото
дето думите стигат душата
Това мачкане на нежни влакна
това пукане на алвеоли
чупене трошене на любов
тоя оглушителен трясък

И всичко става без да го чуваш.


Като се замислиш
                    Станка Пенчева

Като се замислиш -
че каква пък толкова беше тази любов?
Ни изкусна,
ни лениво изтънчена,
ни тежко разкошна, с носен от пажове шлейф.
Бе естествена,
като голо момиче в селска рекичка.
Бе изумително радостна,
сякаш вик в планина.
Бе неопитна -
забравила всичко предишно,
откриваше току-що сътвореното битие.
Една нищо и никаква любов,
като се замислиш.
Само зъбите ни светеха в тъмното,
само преливаше през ръба
върховното тържество,
само прониквахме - богоравни, обречени -
в забраненото Естество...

Някой, кой знае защо, нас избра тогава -
и видяхме това,
от което се ослепява.