Обичате ли стихове?

...продължавам със стиховете на Sunny...

Казах ти, че те обичам...

Обичам те и винаги ще те обичам
моя малка и прекрасна Valery
момиче - ти което ще решаваш
в бъдеще момчешките съдби.

Мъничка, прекрасна моя
защо разкъсваш моето сърце,
защо разклащаш мойта силна воля,
защо? Кажи ми сладичко дете!

Дете си...още не разбираш
каква е нежната любов
дете си...нежно и красиво
дете, в тоз живот суров.

Лице изваяно от злато
очи на плачеща сърна,
мъжете в тебе винаги ще виждат
елексира - нежната жена.

Трудно е миличка моя,
с живота да се вклещиш във една
нестихваща и нежелана битка
битка на живота със смъртта.

Ти - момиче на мечтите
аз  - душа обляна в мъка и тъга
ти - най-красива сред жените
аз - нещастник с прокълната съдба.

Валерия - принцеса моя
обичам те, нима не го разбра?!
За помощ аз сега те моля...
искам друга да е моята съдба.

Не мога повече да страдам
затуй без глас, без звук
аз моля се на Бог и вярвам,
че ще съм твой верен и до гроб съпруг!

Тайно, без свидетели, съдилища и други
само в моята измъчена душа
аз плача, но и винаги ще вярвам,
че ти ще бъдеш моята жена.

13.06.1994г


**********


Черен мрак забули старата ни сграда
мъгла се спусна, глъчката замря
свърши и този ден, преминахме и таз преграда,
а поделението в мрачна тишина умря.

Караулът стъпва бавно, уморено
крачката му нещо не върви
челото мръсно, запотено
на ръката раната кърви.

Сърцето бавно, тежко тупа
за кой ли път само в нощта
като от някоя хралупа -
търси нейде там целта.

Гладът, мизерията, самотата
приятелите на един войник-робот
дори и те познаваха тъгата,
тъгата на войнишкия живот.

Животът трудно ти прощава,
но вярвай в него, оптимист бъди,
щом любовта е с теб не се прекланяй
и смъртта да срещнеш - се бори!

01.08.1996г

Добре, айде и едно от мен:

ПИСМО ДО ДЯДО

Посветено на човека, който никога
не ще забравя

Скъпи, дядо, мили мой!
Замина си безмълвно ти!..
Бавно пое по пътя свой,
заличил всичките следи...
Много късно е сега,
аз ти пиша, а теб те няма!
Виждам смъртта е лъжа,
животът е просто измама.
Не виждам аз твойто лице,
едвам си го спомням дори,
но помня аз твойто сърце,
от паметта се то не изтри.
И винаги нежните думи,
кънтят още в мойте уши...
Но загасна гласът ти и други,
вече не чух аз - уви!..
Не вярвам, че вече те няма,
тъй искам да си до мен!
Тъй искам да стане промяна-
да възкръснеш някой ден!
Дано да си ти там добре
и знай, че обичам те аз.
За тебе бях малко дете,
а сега съм без дядо в тоз час!
Целувам те хиляди пъти
в това мъртво писмо!
Може би сега си до мене?
Дано да ме чуваш, дано!
За жалост теб вече те няма,
отиде си ти сам - самин!
Защо туй не беше измама?
Обичам те, дядо!
Амин!

22 June 1993
Лили  Я н о в а

Абе хора, вий четете ли ги въобще тези стихове?

аз ги чета всяка сутрин и ги препрочитам докъто си пия сутрешното кафе и получавам положителна нагласа за деня
благодаря ви!

p.s. искам ощеееееееееееееееее!!!

p.s.2 стихотворението ,което е написала НИНА  на една ученичка -за Бургас ме разплака
така ми стана мъчно за моя град -Нина,ти да не преподаваш в ПМГ?

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш
от глава до колене,
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

Миряна Башева

Едно стихотворение като отговор на всички  онези, които ме питат защо съм избрала да живея `точно с този мъж`

  ПЕНЕЛОПА

Вижте, аз не падам от небето.
Ясно ми е - малка е Итака.
Одисей изобщо не е цвете за мирисане.
 Но ще го чакам.
Зная, че морето го вълнува,
 колкото кълбото ми със прежда.
И когато плаче се преструва,
 и когато стихове нарежда...
Зная, че на всеки остров има
 (важно е за мъжкото му его)
по една-единствена любима.
Всички сме единствени за него.
Щях да го забравя още вчера,
ако можех някак да не помня,
как преди години го намерих
да лепи една строшена стомна.
Как събра досадните парчета,
как направи фигура
и после
стомната от цветове засвети
като песен.
И ме омагьоса!
Вие, сополанковци(простете),
дето ми обсаждате сърцето,
можете ли да родите цвете
от разбита болка на парчета?
Можете ли от ранено чувство
храм на любовта да построите?
Ако все пак Одисей напусна -
храмът ще се срути над главите ви.
Затова - по живо и по здраво -
отнесете смъртното си тяло.
Само сто години ми остават.
След това ... ще чакам отначало ...!

Камелия Кондова

^^^^ Браво, бе Камелия!! ^^^^
Много добро!!

страхотно е!

и
дължа ви обяснение! за съжаление `ПЕНЕЛОПА` не е мое, дори не познавам поетесата. Въпреки това то изцяло покрива усещанията ми.
Но за жалост, не притежавам дарба на поет , но мисля че умея да ценя добрата поезия.

 Това не може да се прочете наведнъж.....Толкова хубави  неща!!!

  Талантът си е талант:-)))

  Нещо много любимо .
АКО БОГ МИ ДАРИ ПАРЧЕНЦЕ ЖИВОТ


Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и
  ми подари парченце живот, може би нямаше да
  кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по
  съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне
  на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.
Ако Бог ми даде парченце живот…
Ще нарисувам една картина. С цветовете на
  Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на
  Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната.
  С мойте сълзи ще полея розите в градината,
  за да усетя болка от бодлите им и нежност
  от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот…
На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не
  искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със
  старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще оставя сами
  да се научат да летят.
А на жените… ще им призная, че цял живот
  съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот…
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на
  слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си.
  и цялата си злоба ще я извадя върху
  късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на
  планината, без да си дава сметка, че щастието
  е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в
  беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не
  обратното.
Научих толкова много от вас, хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава и ще погине,
  когато ме затворите в куфара…
Тогава аз наистина ще започна да умирам.
Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете!
Не ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.
                      08 октомври 2000 год.
                 Габриел Гарсия МАРКЕС

 

И аз го обожавам! Спомям си първият път когато мама ми го "разказа" ..... ехх

Да на Д Дамянов е! /с дребни корекции обаче/

Сонет 130

Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато";
"преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивите жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.

Уилям Шекспир

На всички мами, харесващи се такива, каквито са! 

^^^^ Превода е невероятен!!!

На Валери Петров са преводите.

Сонет 141

Във всъщност не очите, а сърцето
увлече се по този образ твой;
напук на тях то люби туй, в което
те виждат недостатъци безброй.
Не ти се радват и ушите също,
и ноздрите харесват те едва,
изобщо не особено могъщо
ти властваш над петте ми сетива.
Но нито те, ни разумът ми хладен
успяват да склонят сърцето в мен
пред теб да не пълзи със поглед жаден,
подобно на васал пред суверен.
Но в мъките това ми е награда:
все ти ме вкарваш в грях и мъчиш в ада. 

По повод "Пенелопа"-та и аз имам нещо свое на тази тема, само, че малко по-различно:)

Пенелопа ли?
Караш ме да обещая,
сълзи да пролея?!?
Да те чакам, не..определено не умея.

Горда съм, признавам.
Мога от сърце да се засмея,
но, когато заминаваш,
капка няма да пролея
/нищо, късай ми сърцето/.

Свещи ще запаля,
ще танцувам,
чужди устни, знаеш, може да целувам.
Ти пътувай. И сънувай.
Мен, тъчаща...
не, тъжаща.

Мислиш, че те карам,
да решаваш между любовта и пътя?!?
А защо изобщо трябва избор вместо обич да намирам?

Ако не заминеш,
няма да обичам
(мъжката ти гордсот да потъпча?-
за какво ми е магаре?).

Смело тръгвай,
аз такъв ще те запомня,
но защо желаеш с обещание да те изпратя?

Устните ми занемяха,
още щом ми го предрече.

Страх ме е, но не от самотата,
а от твоето отсъствие се плаша.
Със усмивки ще поплача,
сякаш за удавник.

Любовта погълнаха вълните,
няма Пенелопа, няма те и тебе.
И разплитам си косите вечер,
сутрин зарад тебе ги заплитам.

Няма да те чакам,
но ще бъда тука..
(докато се върнеш!)