Ами аз не знам дали желаех, или по - скоро дали дълго време съм желала, даже не съм го обмисляла много - това да имам дете. Дойде си като естествен ход на нещата, две години след сватбата...след като доста години поживяхме и се опознахме - и тук е мястото да отбележа, че сте прави за сигурността и доверието в мъжа да мен.
После като стана чудото и девет месеца се колебаех, дали АЗ мога да бъда майка и да възпитавам правилно и куп други неща, но за миг не съм се съмнявала, че това дете е смисъла на живота ми. Знаех , че искам да наследи най-хубавите мои черти и най-хубавите на баща си, да вземе най-доброто от нас и да го подобри...
Появи се на бял свят, да ми е жив и здрав, и си дадох сметка, че аз никога няма да се почувствам готова да имам дете, никога няма да бъда сигурна, че е дошъл момента да бъда майка...
Защо пожелах да родя - това е единствената болка, в този живот, която си заслужава. След това преоткриваш себе си всеки ден. Когато се цупи, когато се смее, когато ми се сърди, когато си играем...моя характер, моите реакции, моята радост, мъка, болка, страхове...той ги има, част от тях и е интересно да ги преоткривам всеки ден...
Стана дълго, сантиментално, но това е моето мнение.