Забременяване след мъртво раждане

Благодаря Ви. Много е тъжно и жалко, че има толкова жени на които се е случило. Чета темата от 1ва страница и направо плача с вас. Много се радвам за теб и след 13 дни се похвали с едно хубаво пухкаво бебе

Благодаря BANDITA дано само за това се моля.На всички пожелавам живи и здрави бебета и да няма жени с история като нашата.

Здравейте. Съжалявам за загубата на всяка една от вас
Това, което ще напиша не е точно свързано със "забременяване след мъртво раждане", но това е най-активната тема в раздела.
Преди почти 5 месеца аз също станах част от "клуба" на родителите, преживели загуба, макар моя случай да е малко по-различен. Изгубих единия от близнаците си минути преди раждането, след неусложнена, износена почти до термин бременност. Всяка от вас знае колко трудно е да приемеш, че детето ти го няма, а когато едновременно с това трябва да намериш сили да се грижиш за новородено и да се усмихваш заради него е на моменти непосилно. След преживяното започнах да търся всякаква информация, която да ми бъде полезна да се справя с емоциите и страховете си в този момент и никак не е изненадващо, че не намерих почти нищо на български.
Открих обаче страхотна организация от Великобритания, която се занимава с подкрепа на семейства, изгубили дете/деца от многоплодна бременност - Twins Trust Bereavement Support Group. След разговор с тях наскоро получих разрешение  част от материалите, които предлагат, да бъдат преведени на български, за да достигнат до повече хора тук. Но тъй като все пак съветите за писани за живеещи в Англия, част от тях са неприложими при нас. Иска ми се да добавя секция с информация как се случват нещата тук и затова имам нужда от вашата помощ. В скрит текст ще сложа няколко въпроса, като се извинявам предварително ако ви разстроят твърде много.

Благодаря на всички отзовали се и пожелавам на тези, които имат други дечица, децата им да растат щастливи и здрави и на всеки, който чака да прегърне новородено, това да се случи съвсем скоро!

Съжалявам за загубата ви!


Тук в България не се прилага нито едно от написаните от вас въпроси. Не правят отливки, никой не те пита искаш да го подържиш или видиш... Ако искаш да вземеш тялото и да направиш погребение може. Не взимат отливки не правя снимки както във Великобритания, при мен специално не ми е предложена психологическа помощ.  Аз бях в стая където настаняват жени с аборти, но не с мъртво раждане. Обаче, бях сама, не бях в родилно отделение, а в патологична бременност.
Относно помощ от група, от Бг мама намерих други жени с подобни проблеми. Друга група не съм намерила където да може да се споделя.
Аз също виждам по групите във Великобритания, че нещата са много по различни при мъртво раждане, аборти и загуби на бебета, но тук в България не е приложимо това. Просто защото ние сме различни хора с друга народопсихология.
В болница те третират като жена с аборт, а не като жена родила мъртво бебе.... И цялата система е много по различна. Също така, там ако имаш много аборти дори не ти правят изследване за тромбофилия или някакви други неща. В тези групи има жени с по 6-7 аборта без да се взимат мерки, което за мен е безумие.
Нещата са много различни между организацията в двете страни в подобни случаи.

1. Не
3. Не
4. Не. Бях чела за някакъв проект за обучение на персонала за общуване на пациенти, преживели загуба. Не знам дали и в какъв мащаб е осъществен, но те наистина има нужда, като първи имащи досег с майки преживели загуба, да имат поне малко по-адекватно поведение. Не могат да говорят общи приказки, разбирам, че не знаят какво да кажат, но е много тежко положението. Аз бях в тотален шок /без никакви реакции/, и не можеш да повярвам какви неща ми говорят.
5. Не, дори едната вечер бях с майка с новородено! Освен това дежурните по визитация бяха толкова неадекватни, че не си бяха погледнали документите за мен, а ме питаха (заради хапчетата за спиране на кърма) защо съм решила да не кърмя?!
6. Да, тази група; страницата на фондация "Макове за Мери" и тук-таме статии от време на време. Имаше и група за споделяне за преживели загуба, но аз нямам желание за такива общи събирания.

1. Да, поисках и ми го показаха, попитаха ме дали искам аутопсия - поисках.
2. Да, просто формално ме насочиха към погребална агенция до входа на болницата.
3. Не.
4. Не.
5. Изрично поисках да съм в самостоятелна ста срещу заплащане, както и стана.
6. Да - "Макове за Мери" много ми помогнаха покрай организацията за кремирането (онлайн информация), но друг вид помощ не съм търсила.

Искрена съжелявам за загубата Ви!

Родих в България, в частна болница.
1. Да
2. Да
3. Не
4. Да
5. Да
6. Да

Всички бяха много мили и грижовни, но по отношение на емоционална подкрепа, мисля, че има върху какво да се работи. В деня след загубата, гинекологът ми каза, "ще опитате пак", което беше изключително неуместно. Ние взехме телцето, въпреки че няколко човека от персонала на болницата ни посъветваха, да не си го причиняване, но аз бях категорична. Осигуриха ми психолог с когото разговарях. Идеята за отпечатъци на ръчички и краченца ми допада, но не мисля, че тук го има като опция. Четох книги на Zoe Clark, които доста ми помогнаха в началото, както и книги за духовния живот.  Бих ходила на срещи на родители, претърпели загуба, но не мисля, че в момента подобни се организират в София.

Родих в държавна болница в България.
1. Да
2. Не
3. Не
4. Не
5. Да, след настояване на роднините ми ме настаниха в т.нар. ВИП стая. При изписването не ми поискаха никакви пари. Такава била политиката на болницата в подобни случаи.
6. Не

Според мен разговор с психолог би бил наистина полезен в такива случаи. При мен също всички бяха много мили, но имаше хора от персонала, които не знаеха какво е станало. Още в реанимация една сестра ме попита защо съм плакала. В стаята ми пък всеки ден влизаше една и съща жена, която ме питаше как ще запишем бебето.

Родих в частна болница в София. Персоналът беше мил, но неподготвен. По стечение на обстоятелствате от преди моето мъртво раждане следя фондация "Макове за Мери" и знаех как се случват нещата по света - може би това ми помогна да бъда по-ориентирана. Самият предстой в болницата беше много тежък - седиш сам, физически си добре, но не може да си тръгнеш - трябва да мине пътеката за раждане. Бях ангажирана да се боря с бюрокрацията, което ми запълваше времето.
1. Не - Аз поисках да ми дадат бебето. Дори не го повиха и не знаеха как да ми го подадат. Малко ми беше неудобно даже, че си го гушках. Нямах желание да го връщам, но усещах, че акушерките бяха притенени нещо.
2. Не, от болницата ми обясниха как това било много трудно и се чакало с месеци. Аз знаех, че може и за да съм сигурна, че няма да се обърка нещо, щом родих и видях, че аз съм добре, казах че искам да си взема телцето и да бъде погребан. Свързах се с адвокат Мария Шаркова, която ми съдейства с юриста в болницата и ми даде насоки. От общината и гробищата бяха по-адекватни.
3. Не
4. Не - една от акушерките ми сподели, че и тя го е преживала и ми вдъхна кураж. Предполагам, че имат психолог - не се сетиха да предложат. В последствие само потърсих психолог Елена Кръстева от Макове за Мери, за да проверя своето психично състояние.
5. Да - бях в самостоятелна стая в парологична бременност.
6. Тази група тук и историите в нея ми помогна най-много. Разбрах, че се случва, не съм единствена, оцелява се. Особено много ми помагаше да видя, че момичетата имат живи и здрави деца в последствие. БЛАГОДАРЯ! Прекрасни сте!

Здравейте,мили дами.Скоро не съм писала.Дори незнам как да започна,защото просто искам да крещя и да плача...Предполагам всички сме така.
Моето момче трябваше да е почти на 6 месеца вече,но уви , него го няма и сякаш все още немога да свикна с тая мисъл, немога да го осъзная ,а времето минава и не лекува..Много ми е тежко,всяка една секунда само за това мисля.Моя много добра приятелка е бременна,трябва да роди Септември (Аз също родих тогава).Боже звучи ужасно, но дори не ми се говори с нея,просто нямам сили за това(МОже би съм ужасна приятелка) .Живеем в Англия, и скоро се прибираме , но вместо с бебешка количка, ние ще се приберем с урна.Знам че не трябва да се затваряме в себе си,осъзнавам го , но до там.Понякога просто искам да си стоя сама и да не се срещам с никого,всички ме дразнят .Един ден искам да съм пак бременна, след това пак не,защото си мисля че така ще предам моето момче...Та аз каква майка съм, дори не го взех да си го видя, да го прегърна ,ММ взе това решение,може би е бил прав ,знам ли,но сега обвинявам и себе си и него.Че кой е той да вземе сам това важно решение,страх ме това да не развали отношенията ни,но ме измъчва много.Всяка вечер сънувам едно бебе облечено с дрешките които оставихме ,сънувам как сестрите ми носят одеялцето му да го помириша,понякога си мисля че полудявам,това е моментно.Имам дъщеря ,която го преживява също трудно, по неин си начин ,тя е на 7 и осъзнавам колко много тя се нуждае от мен, но е толкова трудно постоянно да се преструваш на силен ..
Надявам се не съм ви объркала в моите мисли, но просто ми е трудно изпиша всички тези неща.

Здравей, 2309! Тук познаваме болката ти и имаш подкрепа и разбиране. Аз съм познала тази болка почти по същото време като теб - аз родих август, също момченце. И аз имам момиченце на 5г. Заради себе си реших, че ще страдам колкото искам, а на дъщеря си й обясних, че ми е мъчно и плача защото бебето го няма. Но пък тя ме кара да се усмихвам и да се смея и заради нея и заради себе си и мъжа ми, искам да продължа да живея. Ходих на психолог да поговоря със специалист, това също ми помогна.
Направи каквото чувстваш, но ако усещаш, че за теб всичко е тъга, може да помислиш да поговориш със специалист - те ще могат да кажат дали е нормалата тъга или отива към депресия.
Аз след тази загуба открих, че аз нямам право да съм най-тъжния човек. Всеки носи товар - болест, загуба, проблеми в семейството. Виж какво става в Украйна. Всеки минава през трудности. Затова и аз трябва да продължа.
Аз си повтарям "и това ще мине". И помага. И някъде бях чела, че човек трябва да се насили да усмихва и в един момент ще почне да му се иска да се усмихне.
Знаете ли, че Джаки Кенеди с първата си бременност има мъртво раждане, а 4-тото й дете умира дни след раждането.
Кураж, и това ще мине и слънцето ще изгрее. Ние жените можем да преживеем и това (за съжаление).

Здравей 2309!

От моята загуба вече минаха близо 7 месеца. Ако всичко беше наред бебека щеше да се роди на средата на октомври и сега щеше да е почти на 6 месеца. 😢

Аз малко се успокои, не че нямам лоши моменти, но все по рядко са. До момента този месец съм плакала само два пъти. Единият беше на 8-ми март. 😔

Искам да ти кажа, да потърсиш някакви начини, така че да се успокоиш. Аз направих няколко неща. Декември месец преди Коледа и написах писмо, благодарих ѝ, потърсих прошка. След това някак ми олекна. Говорих с една приятелка със загуба и тя ми каза, че не трябва да го приемам като "загуба" защото най-малкото човечето е било дар. Усетила съм живота. Моето е първа бременност.
Аз лично исках да знам защо ми се случи. Защо тази душичка не дойде на този свят. И понеже се занимавам с карти Таро и вярвам в прераждането и пътя на душата. Търсих причината. Записах си консултация с астролог за бъдеща бременност кога е добре и как ще се случи. По време на тази консултация момичето ми каза "Виж, тука как са ти тия планети... (аз нищо не разбирам), но някак си кармичен избор на душата е. На твоята да избере това изпитание." обясни ми, че минавам непрекъснато през трудности и съм много силна да се справя.
След като ми каза това жената. Реших да си направя Регресия и да търся отговор защо все пак моята душата е искала това. В крайна сметка, от регресията резултата беше, че тази душа ме е пазила преди, и нямало как да си сменим ролите... Ако вярвате в такива неща, ако ме сметнете за луда 😄 и други неща дойдоха.

Освен тези не традиционни неща, просто осъзнах, че аз се самосъжалявам и това не ми помага. Също така, осъзнах, че съжалявам себе си много повече от колкото съжалявам, че тя не е тук. И другото е, че осъзнах, че и да го мисля нищо не мога да променя, а само се измъчвам и бичувам.

Много ми помогна и общуването с други такива жени. Така, че ако желаеш може да ми пишеш на ЛС.

2309, съжалявам за загубата ти. И моето момче го няма от малко повече от 5 месеца. Аз също препоръчвам да работиш с психолог. При мен помага до някаква степен, не съм "излекувана" от първата среща, но преди години съм посещавала психолог по друг повод и знам, че това е дълъг процес.
Относно това, че не си го видяла - както писах преди няколко поста аз също не видях детенцето си, не го и погребах или кремирах. Има моменти, в които изпитвам смазваща вина заради това, но се опитвам да си повтарям едно от най-смислените неща, което ми беше дадено като съвет от друг родител, преживял загуба: "каквото и да беше направила в този момент, винаги щеше да ти се струва грешно и недостатъчно, защото не е това, което трябваше да бъде (да прегърнеш и прибереш вкъщи живо и здраво детенце)". Надявам се тези думи да ти помогнат да не обвиняваш себе и мъжа си, колкото и да е трудно.

2309 загубата винаги ще я имам Просто трябва да се научиш да живееш със нея.След няколко дена стават 8 месеца без моето момченце.Дали ми е по леко?Не знам.Почти няма ден във който да не ми се плаче .Опитвам се да не плача.Имам по голямо дете, прегръщам го силно,и си казвам че заради него и себе си трябва да не допускам тъгата.Намери начин да се разсейваш.Излизай със приятели даже и да не ти се излиза.Смей се.Гледай комедия и се смей ,смей се до сълзи.Живота продължава момичета,колкото и да е труден продължава .Трябва да си дадем шанс за нещо хубаво.А нашите ангелчета винаги ще са до нас.

Момичета, толкова хубаво сте го казали. За съжаление ставаме по-мъдри.
Синеочка, твоя опит с регресията ми стана много интересен. Ако искаш може да споделиш и повече и къде си я правила.