Не „хипотенуза”, братчед... Хипотеза! - V ЧАСТ

Да! Някъде до към 18 -тата си година бях напълно щастлива, че дори и не го осъзнавах. 
Осъзнах го едва когато загубих това напълно щастие. След това има само моменти на щастие.

Поздравления, Холо, за мъдростта и хладния разум!

Но за съжаление светът е пълен с подобни "отклонения".
Вероятно защото "...пагубната емоция, малко преди да стане пагубна, е емоция, която се противопоставя на причината за самата нея.". Колко е просто и ясно...



Паси, типично е за истинското щастие - много често осъзнаването му идва постфактум.  

Имаше едно готино парче на Cinderella - "Don't know what you got (till it's gone)".  

Веднъж май стана дума в темата: Имаше едно фентъзи "Сферата". Беше за едни хора, пратени да разберат какво е едно нещо на дъното на океана - я някакво "НЛО", я космически кораб от бъдещето? Нещо от древна цивилизация, която е била на различно ниво от днешната и се е изнесла нанякъде? Загадка.
По едно време почнаха да се случват странни неща - всеки един от екипа почна да се държи съвсем несвойствено за себе си. Един налиташе да убива другия, друг - да прави нещо друго идиотско с третия, да говорят и да действат кой като престъпник, кой като куко, но във всеки случай - по-скоро враждебно и унищожително. Кашата стана пълна, понеже не беше ясно откъде идва метаморфозата и какъв изобщо е смисълът на тази промяна в поведението.

На финала, поне доколкото помня (че аз понякога си измислям финалите), се оказа, че това е просто някакъв апарат на тези от другата цивилизация, в който са влизали, както ние влизаме в киното. Само че "в салона" (въпросния апарат) просто се материализират емоциите и желанията ти. И понеже онези са били явно по-възвишени от нас и са можели само да мечтаят и да мислят все хубави неща, това е бил уред за "сънища на живо", "мечти на живо", "мисли на живо"...
(Може би във филма идеята беше, че апаратът е подарък от онази цивилизация за нашата. Предполагали, че мислите ни ще са все добри и са ни го оставили като играчка за забавление, като някакво "От нас за вас", не помня точно)

Много често се сещам за тая идея и много ми се връзва с въпроса на "горица". Мисля си за фентъзи, в което самите ние сме измислени като "апарати" за материализиране на нечии емоции. И както е в сънищата (събуждаме се ако сънуваме кошмар), заложено ни е да даваме фира (поболяваме се и въобще да се изнасяме от този свят - шът-дауна на програмата), ако ни се съберат прекалено много лоши емоции в живота. "Защитна реакция"  на онова нещо или някой, който си е измислил и ползва "апарата", а ние го мислим за себе си.

Звучи като разказ на Станислав Лем.
Холо, твоите идеи по-скоро пораждат още въпроси, отколкото дават отговори. Съвсем ми се отвинти въображението.

За малко щях да забравя! Да не пропуснете Софийския фестивал на науката:
http://www.sofiasciencefestival.bg/the-fest

чудех се де се затрила темата ...

Labi, и ние се чудехме защо не пишеш!? Тя темата скача от място на място...

За емоциите само да кажа, че спотаените, задържаните емоции са бомба със закъснител. Дори още повече - атомна бомба, верижна реакция. Колкото повече се спотайват толкова по-опасни стават, но и ядат отвътре. Не емоциите са пагубни, а хората, които ги изразяват. Болната същност няма как да има здрави емоции.
Според мен емоциите трябва да са "консумират" правилно. Трябва да "излизат".
Вижте японците. Тяхната култура не позволява изразяване и споделяне на емоциите, но при тях самоубийството е по-често срещано. Задържаната емоция означава повишаване на тревожността, а това е свързано с много душевни и здравословни проблеми. Изразяването на емоциите са външния лик на душата. Душевността е част от нашата природа. Имиджа на човека зависи както от неговото физическо състояние, така и от неговото душевно. Чрез емоциите изразяваме душата си. Те са като вътрешните земни сили. Има региони, които не са сеизмични и други, които са сеизмични и е най-добре да друсат по-често, но по малко.  Колкото по-рядко се обаждат, толкова по-голямо земетресение можеш да очакваш.
Та, според мен са разрушителни не самите емоции, а проявленията им. Ние сме различни хора. Един ще те напсува, но след малко ще ти се извини, а друг нищо няма да каже, а после...
Нека и аз ви споделя малко емоции! Тук е безплатно.
  

Хем си противоречиш, хем смесваш нещата.

Разрушителни са негативните емоции. Независимо дали са стаени или изявени.
Разрушителността им може да е за самия индивид (моята хипотенуза за това, че човекът прилича на система за изживяване на положителни емоции, на която е заложено да се саморазрушава, ако почне много да страда). Човек не притежава пълен самоконтрол над себе си.
От друга страна негативните емоции на един индивид може да са разрушителни и за другите индивиди. Човек има "свободна воля" да ги нарани.

Каква "болна същност" у човек, който не може да преживее загубата на друг човек, например?

Много на сериозно си ме взел. Нали виждаш, че аз тука се лекувам...  

А сега малко сериозно. За болната същност. Има хора, които наистина са болни. За тях говорих. Те няма как да имат здрави емоции. Според мен е грешка дето не ги затварят. Преди време, някой ми беше споделил, че един такъв гонил деца. Прибрали го и на другия ден пак го пуснали.  
За разрушителността. Не само негативните емоции са такива за съжаление. Има и положителни, които могат да отключат психично заболяване.
За притаяването на емоциите. Доколкото знам това не се препоръчва от психоанализата. Естествено здравия човек може да си го позволи без това да се отразява сериозно на здравето му.

Все пак моля да не бъда вземан много на сериозно. Далеч съм от идеята, че съм написал някаква стройна мисъл, която да бъде приемана като хипотеза. По-скоро хепутенузвам отделни хипотези и жонглирам по допирателната на вашите мисли. Но... темата за емоциите ми е интересна, така че ще се радвам да напишете вие нещо сериозно. По-интересно ми е да ви чета вас, отколкото себе си.  

Абе и в нашата махала има една много лудичка, все се притеснявам за нея - да не я блъсне трамваят или да не я пребият уличните гамени.
Щото ония, най-големите гамени нали съкратиха бюджетите на психодиспансерите, та сега пациентите щъкат безконтролно, което си е голям риск...

За притаяването на емоциите - представяте ли си какво ще стане, ако всички почнем да изразяваме спонтанно емоциите си, без да се съобразяваме с последствията?  

Аз определено мога да кажа, че внимавам с демонстрирането им - така съм научена. Може би погрешно. Понякога съжалявам, за което.

ПП. БориСе, това поболявало, казваш.  

Изразяването на емоциите не е задължително да е спонтанно. Ето днес - чакам на една опашка около два часа (сетете се къде), след което една "леличка" се опитва тънко да ме пререди. На съседната опашка една жена направи скандал, че друга леличка я прережда. Нямах желание да й правя скандали, но не ми се искаше да ме прави на будала. Попитах за реда й, а тя се опита да ме заблуди. Казах й, че не е вярно това, което казва и трябва да изчака реда си. По-късно пак мина преди мен, но този път я вкараха по вътрешна линия. Очаквах го и бях взел решение да не се ядосвам ако се случи така, но бях доволен от себе си, че съм й го казал. Естествено няма смисъл да се вдига революция за някой несправедливости, но не виждам за разумно, да стоя и да се ядосвам вътрешно, че лелята ме е прередила, а да не смея да й го кажа. За това говоря. Това е разликата между здравия и болния човек - в ежедневна - нормална среда болният не владее емоциите си, а здравият. Естествено има изключения - моменти, в които и здравият няма как да ги овладява. И това е в нормата. Извън нормата би било около него светът се руши, а той да не реагира никак.

Мисля си тука цяла вечер - в какво щеше да се превърне светът, ако все пак имахме "свободата" да изразяваме всяка емоция, да реагираме без да се съобразяваме винаги с обстоятелствата... и въобще...
Джунгла, или нова версия на "Сферата"?
 

Ако бяхме едни изрядни устройства - само с оправдани и справедливи емоции - нищо кой знае какво.

Чувствата са "енергията на мислите" ни - балансьори (катализатори или спирачки) на действията ни; динамична система, която би трябвало да се намира в някакво равновесие сама по себе си. Някакъв регулатор по отношение на света и средство за самозащита по отношение на нас си.

Ами така казват някой психолози или по-точно психоаналитици доколкото знам. Не се имам за много вещ, но задържането на емоциите води до увеличаване на тревожността, а това до най-различни заболявания - диабет, например... всъщност списъка е дълъг.  

Докато сме на вълна емоции, да ви питам - защо според вас в обществото ни патоса се възприема негативно? Кога последно в приятелски кръг или дори на официално събитие някой е рецитирал патетично стихотворение, без покрай вас да се усмихват присмехулно? А, да сте виждали скоро някой нормален, който да си подсвирква по улицата, или да си тананика песен?
На мен май не? А в детството ми имаше подобни неща. Какво се промени? Защо днес това се възприема за лудост? Според вас ненормално ли е човек да си тананика? Какво стана с поговорката: "Който пее, зло не мисли?" или тя не е актуална днес? Защо станахме толкова сериозни? А, като че болните станаха повече!?

От друга страна в сравнение с по-далечното минало си мисля, че човешките взаимоотношения са станали твърде усложнени. Представете си живота на един номад например - животните, вятъра, огъня в огнището, пепелта, завивката ... и на сутринта... Емоциите им не са били много на брой, но са били истински - реални, техни преживявания, а днес... интересуваме се, кой кого убил, гледаме някой екшън... Е, предпочитам да не виждам убийства наистина, но защо са ни тези измислени емоции? Какъв е този емоционален глад? Казват, че информационния глад също бил много силен? Как си го обяснявате? Защо са му на човек тези емоции? Няма ли да живее по-дълго ако не си хаби нервите с излишни вълнения. Ако е така, защо ги търси (вълненията)?

Все едно да питаш: Откъде тази сериозност у давещите се в една лодка? Мятат се да спасяват деца, родители, себе си с някаква странна сериозност. Вместо да си тананикат... Пък, като не се давеха, как си тананикаха...