За извинението

Никакво "просене" не оправдава агресия,удряне и грубост на нашия дом. Хич не ме интересува кой започнал 1 и пр,знаят как се решава конфликт с акъл,не със сила/хулигания. Извиняват се до днес с подсещанки от мен,рядко се случва така отвътре да им дойде,но дудна ли дудна и може би съм 2020 да ма файда...

На ненавършени 3 малкият се извинява понякога по своя инициатива, когато направи нещо лошо, дори преди да му кажем, че е сгрешил. Този резултат постигнахме с много говорене, обяснения, извинения към него, както и отбелязване на неговите неправилни постъпки (случва се да бутне някое дете по невнимание) и напомняне, че трябва да се извини на детето. Колкото до другите деца, има всякак възпитани, както и всякакви родители. Някои тичат 5 секунди след детето си "Ама трябва да се извиниш, виж сега какво направи..." и оставят занимавката (детето им съответно разбира, че няма никакво задължение да поправи стореното дори с извинение). Други казват с най-милия меден гласец, все едно говорят на пухкаво котенце "Не трябва така", но продължават да гледат захласнато прекрасните си принцове и принцеси как щуреят необуздано и вършат беля след беля, и с умиление обясняват "Ами то детето е палаво". Палаво ще е, като никой не го възпитава. То и нашето е палаво, но в нормални граници, и знае какво може и какво не.
Аз като видя, че нашият принц (и ние си го възприемаме така, много ясно ) направи някаква беля, например бутне дете, веднага казвам със строг глас "Не така", отивам при него, отделям го от играта, за да ми обърне внимание (да нямаме синдрома "Говори си, не ми пречиш"), заставам на неговото ниво и му казвам какво е направил, казвам, че така не може и също му напомням да се извини на другото дете. Докато не го направи, няма връщане в играта, а ако откаже да го направи - тръгваме си от площадката. Веднъж си тръгнахме така, нещо не слушаше, не помня точно каква беше ситуацията, но единственото, което му казах по пътя към вкъщи (единственото във връзка със случая) беше "Вярвам, че следващия път ще ... (постъпиш правилно)... и няма да си тръгнем". След което смених темата, а той се успокои и до входната врата вече му беше минало. Но оттогава никога не е подминавал думите ми, дори да не съм точно до него, винаги се обръща да чуе какво казвам и същевременно спира (да тича, да скача), докато не разбере за какво говоря.

 Тази тема ме накара да се замисля към кои родители принадлежа  . Извинявала съм се, карала съм го да се извинява, но в повечето случаи той се извинява на мен,а не на детето, което е наранил  умишлено. Ако е бутнал някого случайно тогава се извинява, макар и с подканяне от моя страна. Като се замисля - при инцидент - първо говоря със синковеца и обяснявам, че това не се прави, че така не се решават проблемите и по-късно евентуално се извинявам лично на другата страна.

Въпроса е, че ти идва да избягаш и от някои родители в ДГ, ама не става така лесно. Там вредители колкото щеш. За училището да не отварям дума.

Стелфи, гледам напоследък на първа страница на "Нашите деца" 30% са пускани от теб теми. Не знам защо така, ама прави силно впечатление на един стар форумски кадър като моя милост.  

И аз бих искала само с теб и Гос`жа Мафани да излизам. Втърсна ми от липса на възпитание. Употребата на думички като "извинявай, моля, благодаря" и прочие се попиват от отношенията в семейството. Т.е. детето ги приема за даденост. Истината е, че Стефан осъзна реалното значение на тези думи чак на 2 г в яслата. Сега дори да му подадеш чаша с вода докато не кажеш "Моля" след неговото 'Благодаря' не започва да пие.

Тук на всеки 2 крачки се чува "извинявай", дори да се разминават с теб на улицата. На мен ми е много приятно.

Ъ-ъ.. да.. има такова нещо... И на мен ми прави впечатление, малко ми е неудобно също...
Ами част от темите са стари, но още някой чат-пат пише по някое мнение, други 2 бих ги пуснала в "Майки бъдещи и настоящи", но той вече не съществува и затова дойдоха тук и така..

За извинението ... Преди време едно момченце на 5-6 години видима  възраст
умишлено удари и блъсна дъщеря ми, която тогава бе на не повече от 2.5 години.
Майката и бабата седяха в непосредствена близост. Моето момиче ревна - не
толкова от болка, колкото от обида. Е, не можах да получа извинение от страна
на момчето. Обърнах се към двете госпожи да обяснят на отрочето, че нито е
редно да се държи агресивно спрямо другите деца, нито е редно да не се извини.
Те ме гледаха празно, с едва доловима усмивка. И не направиха нищо. Поне да
ме бяха пратили да паса, но не ... Та, като става дума за липсата на извинение
по площадките, неминуемо ми изплува този телешки етюд (да ме прощават жи-
вотинките).
Естествено е, считам, да се извиняваме. Волно или неволно ако детето е засегнало
физически друго дете. Ако то не може, майката или който е там с него. Но ако
агресията е от другата страна - напълно естествено е да се иска извинение.

Епизод 23 Франклин се извинява в портала www.vbox7.com също върши работа,...наясно съм, че с тези компютри забраняваме на децата ни нормално детство, ценностите се губят, но понякога това също е вариант,..
http://www.vbox7.com/play:07dfa7d6

Според мен децата трябва да се извиняват само за по-сериозни неща

Защо само за по-сериозни?

Какво разбирате под по-сериозни?

Сигурно такива, за които извинението няма да е достатъчно.

И аз съм любопитна да разбера кои според вас са по-сериозните неща.

Ние първо постигнахме успех да ни се извинява на нас. Не знам защо, но с нас му е по-лесно. При конфликти с деца, с изключение на общуването му с най-добрия му приятел /те са като големи момчета,  с всички истински атрибути на приятелството- подкрепят се, помагат си, защитават се, сърдят се, прощават си/, почти винаги е убеден, че няма вина.
Когато смятам, че не е прав, а и да смятам, че е прав, но все пак не трябва по такъв начин да се защитава, се извинявам на другото дете или на родителите. После винаги говорим.

Срам не срам, признавам си, че моето дете е от по-агресивните. Понякога като го хванат лудите удря, дърпа, бута или скубе някое дете. Почти винаги успявам да се намеся преди да успее, защото го наблюдавам постоянно и вече предусещам намеренията му. После обяснявам, извинявам се на родителя, карам сина ми да си извини на детето, говоря, обяснявам, но файда няма. За наказание сме си тръгвали от площадката ама на него хич и не му пука. Много ми става неудобно, гледам да избягваме такива неща, и ако все пак станат разбира се, че се извинявам и обяснявам. Друг е въпросът как да му обясня така, че да спре с тия гаменски изпълнения. Разбира, че прави нещо лошо и въпреки всичко не спира. Незнам, имам чувството, че като ме видят определени майки и лошо им става. Но само родител с такова дете ще ме разбере, защото на тези със спокойни, послушни деца няма как да обясня поведението на моето. То аз не го разбирам, та...

Няма нищо по-неприятно от насила измънкано "Извинявай!". Не ми е приятно да го чувам към себе си, сигурно и с вас е така. Не се интересувам кой е провокатора когато има проблем, а се концентрирам върху реакциите на детето ми. Разяснявам му къде греши и след това го питам "Ще се извиниш ли?" и той обикновено отговаря "Не!". След няколко часа осмисля случилото се и казва, че ще се извини "утре". Тъй като няма много добра представа за времето го приемам като форма на разкаяние и желание да поправи стореното. При нас "утре" е по-скоро "обещавам да го направя" и досега уддържа на думата си всеки път.