За извинението

Има - случилото се непосредствено преди насила измъкнатото "извинявай".

Да, но ако се концентрираш прекалено в измъкването на " извинявай" от устата на 2-3 годишното дете, което не се чувства изобщо виновно, се губи смисълът. Детето запомня само, че майка му го тормози да каже извинявай, ама за какво - вече е забравило. Смятам, че е по-добре да се спре вниманието върху случката и обясненията защо така е неприемливо да се прави, а не на всяка цена да изтръгнем едно нищо незначещо ИЗВИНЯВАЙ.

А, аз ще му припомня за какво, не се притеснявай. И "извинявай" ще изтръгна. И ще преразгледам възпитанието, което му давам, ако то не се чувства виновно, особено след като му обясня, че е.

Много интересна тема. 
А с насила измъкнатите "добър ден", "моля", "благодаря", "довиждане" и други учтиви фрази какво правите? Или и с тях не ги тормозите горките дечица, да не би някой ден да се окажат по-възпитани от останалите и да се открояват от средата си?
Има култура на поведение, която включва даже и думи като "извинявай", чиято употреба е признак на добро възпитание, нищо, че човекът не съжалява за постъпката си.
Лицемерно? Може. То и цялата култура е лицемерие, доколкото върви срещу природните ни инстинкти и първосигналности.

Макаренковският стил на възпитание е отдавна отречен. За всичко!
Когато му дойде времето, когато детето почувства необходимост, когато е готово, когато съзрее достатъчно....

Няма как дете на родители, които не употребяват думи като "извинете", "моля" и пр. излишества, някак да му бъдат, сведени свише.

Да, четете Кака ви Сийка, тя е мъдра жена.

И после гледаме 2-3-годишни с памперси Ми то като няма навици, трябва да се чака да съзрее дотолкова, че чак след обяснение, което то да разбере, да се постигне напредъка.
Уважавам Макаренко и методите му.

Аз сега, ако ти обясня, че си шматка ще го приемеш ли? А, ако те набия по-бързо ли ще се съгласиш?

Нищо полезно не намирам в добрите обноски като самоцел. Накрая се получава един възрастен, който казва "Извинявай!" докато си чисти ушите. Когато в семейството има култура на общуване не е необходимо да бъде изтръгвано от детето нищо. Все пак нашето поколение не е, за да изпъкнем ние на площадката.

Да, но на практика точно това се получава. Хората гледат децата и си правят изводи за родителите им. Факт.

Не, разбира се. Ти не си никаква за мен и какво казваш няма значение. Дори не ме познаваш, макар че и тогава не би имало значение какво мислиш. Но ако майка ми ми каже, че съм постъпила неправилно, ще изслушам доводите й и ще преценя отново ситуацията и постъпката си. Като бях малка не ме е била за такива неща, защото го нямаше този филм да направя някоя простотия и да не ми пука когато тя ми направи забележка. Когато ми кажеше (с критикуващ тон, не с пухения мил глас, с който другите родители казват на отрочето "Не, миличко слънчице, не бий детето, моля те!"), че съм направила нещо лошо и (примерно) трябва да се извиня на пострадалия, го правех и за следващия път знаех, че ако повторя постъпката, ще има неприятни за мен последствия, най-малкото ще трябва да се извиня, а ако продължавам - се прибираме. Шамарите са били по изключение, но не заради определени постъпки с външни хора, а за неуважение към родителите (примерно "Махай се!" - не съм го казвала, давам го за пример - и подобни реплики), лъжене или някоя сериозна беля, която съм имала достатъчно акъл за възрастта си, за да не направя.

Детето ако не приема това, което родителите му казват, поне до тийнейджърска възраст, значи родителите или са мекушави (страх да не страда детето, да не види, че не може да прави всичко, което си поиска, пази Боже да го плеснат по дупето) или незаинтересовани към детето (оставят го на самотек, каквото научи от живота само, това е). И едно дете като види, че за определена постъпка го бият, другия път просто няма да я направи. Много сложно го изкараха психолозите, че щяло да развие не знам си какви идеи и мисли във връзка с родителите, но не и във връзка с постъпката. Точно с постъпката ще развие идеи - ако направя това, ще има много неприятни последствия за мен, значи няма да го правя. И готово. А детето дали ще приеме, че е "шматка" (ти така ли се обръщаш към децата си?), разбира се, ако му го казва мама или татко.

Колкото и да ми е странно, този път ще се съглася с Виктори.

И само ще допълня, че дали притворно или от сърце, изрази като "Добър ден", нищо че, не е добър деня, "Извинете", без да ми се извинява и пр., не са само признак на лицемерие, а на добро възпитание.

В семейството си всеки действа, според установената традиция. Но навън се спазва едно благоприличие, което някои наричат възпитание, други куртоазия.

Факт и, че ако си дърпаш отрочето за лакътя и му крещищ "Извини се или ще ти плесна един шамар!" много няма да ме стопли смънканото извинение. По-скоро ще се притесня за детето ти. Да не пропускаме, че обноските се възпитават по различен начин в различните възрасти. Приоритет при три годишният ми син е да разбере защо не се прави така, а като стане на 7 год. ще очаквам много повече от това да се извини.

Сега видях поста на Мафани. Обноските са за всички, но разкаянието и извинението са индивидуални.

В някои страни даже и се усмихват на непознати, когато изобщо не им е до смях, и как им завиждаме само... 

Октоподеста, защо реши, че така се отнасям с детето си? Възпитанието не е пляскане на шамари, нито крещене. По-горе го казаха - понякога е достатъчно просто добър пример в семейството.
Най-смешно ми е ставало, когато някоя накипрена мама или баба минат през някоя учителка в градината като валяк, но не забравят да напомнят мазно на отрочето: "Каза ли "довиждане" на госпожата, слънчице?". 

Не "изтръгвам" от децата си нито "Добър ден", нито "Извинявай". Уча ги кога и защо се казват. Родителите, които имат навика да "изтръгват" подчинение от децата си чрез наказания и бой, си залагат голям капан за в бъдеще.

Не към теб беше, Каке! Щях да пиша нещо за изводите, но после се отказах.

Victory, защо ми се струва, че си пишеш по инерция. Деца имаш ли?

Да, едно. И се извинява, когато трябва.