Критикуват ли ви родителите?

Да,родителите ми и по-точно баща ми не харесва и никога не е харесвал в мен , че съм прекалено суетна , че държа прекалено на външния си вид , а за сметка на това изобщо не мога да готвя , чистя и т.н.За него най - важно е жената да върти манджи на печката и с една дума да е слугиня вкъщи.За това постоянно ме е критикувал още от малка , а майка ми му приглася.Винаги съм се старала да бъда отличничка , да бъда дете , което не създава проблеми , но домакиня не мога и не желая да ставам.

Да, баща ми, и то толкова агресивно и обидно,че няма как да ги подминаш. За глупави и незначителни неща. И аз не мога да се справя с него,той е с инсулт, както казва майка ми "има умряли мозъчни клртки",приказките му са неадекватни, дразнещи и изнервящи,но нямам избор.

Когато бях дете, майка ми постоянно ме критикуваше и беше безкрайно рязка и груба в критиките си за външен вид, постоянство, успехи, чистота вкъщи и всякакви подобни. Като тинейджърка това много ми влияеше. Част от това е заради характера й, другата част идва от това, че не е била щастлива в брака си и си го е изкарвала на мен. Баща ми пък е продукт на това поколение, което се оказа в безтегловност след промените и някак успяваше да ми внуши това чувство за безнадежност, каквото и да учех, каквато и работа да започвах. Това много ми влияеше, докато не си поех пътя и не добих увереност в работата. С годините разбрах, че не са го правили от злоба или лошотия, защото винаги са ме подкрепяли, гледали, финансирали и мога да разчитам за всичко на тях. Просто тяхното поколение не е научено да мисли позитивно, да вярва в себе си, да поощрява децата си. И до днес мога да чуя отговори от типа: "Добре сме, преживяваме.", "Борим се с тоя живот, кво да правиш?" и ей такива неща. Отдавна вече това не ми влияе, а и те някак спряха, защото им казвам в прав текст, че не искам да ме сравняват с други хора, да ме критикуват за неща, които не ги касаят и не са вече в техния дом. Моят живот си е моето семейство и в нашата къща е така. Разбраха ме.

Най-важното, което знам за себе си е, че не бива да допускам тези грешки с дъщеря ми. Често си го напомням.
Забранила съм си изрази като: "Ти можеш това, ама знаеш ли еди кой си какво може повече от теб?", "Ти не можеш това.", "Погледни се каква си...", "Ти не си еди какво си."

Мислех,че само при мен са така нещата.
Вече не и давам възможност да каканиже и дудне, от раз я отрязвам и млъква.
Да е мислила и се е тюхкала преди години,а не сега,когато се чуди какво да прави.
Всичко това - до време!

Майка ми много ме критикува. Труден характер е, и не се разбираме.

Баща ми е по - различен, той все иска да направлява живота ми.

Не успява обаче и все сме скарани.

Естествено всичко минава много бързо, докато с мама не е така.

Мисля, че това е подходящата тема да попитам, според вас нормално ли е, че майка ми непрекъснато ми дудне относно килограмите ми...Докато живеех с нея беше малък ад, само да се запътя към кухнята и тя тича след мен и се започват тирадите от сорта на “ти само за ядене мислиш“, “погледни се каква си станала“  .  Сега като се изнесох, поне си ходя необезпокоена до кухнята, но почти ежедневно ми се повтаря как точно трябва да се храня, а като се видим почти винаги чувам“ А, нещо напълняла ми се виждаш“   Да поясня, че не съм кльощава, но дебела също не съм. Колкото ми е ниско самочувствието, от тези нейни приказки съвсем се сдухвам..карали сме се стотици пъти на тази тема, но тя е на мнение, че го прави за мое добро, защото я “боляло“. Кажете сега кой прав, кой крив?  

Уау... Амии.. личното ми мнение е, че майка ти е суетна. А понякога суетността и критериите си майките прехвърлят върху дъщерите си.

Да,критикуват ме.Гледам да не се ядосвам.Дистанция има.
Общо взето поста на Палмира все едно аз съм го писала.
Палмира,

Да! 
Но с любов! Ето последните критики: Мама ми казва ......., много се гордея с теб, с учението, с оценките бла, бла, бла, НО! тази рокля не ти отива(прекрасна рокля на Бъбъри, според приятелите ми е шита за мен), този тази прическа не ти стои добре(според мен е идеална), този грим не е за теб(за случая беше точен), трябва да учиш още един език-Френски(говоря Английски и Български като първи езици, уча Немски-8години вече, Руски-7години и Испански-3години).
Но аз се научих да приемам всичко с усмивка, защото знам, че мама ме харесва име обича такава каквато съм, просто иска да съм още по-съвършена, но на този свят няма нищо съвършено.

Ох, изчетох 3-те страници и видях че не само моята майка е такава...
Никога нито 1 похвала,само критика и подмятания... А защо?Нито една прегръдка,нито мила дума...
Дори сега си мисли,че тя единствена гледа най-добре детето ми... съветва ме по тел каква да й дам да яде и кога да й сложа да спи...
Мъжа ми не и пасва отдавна още... и все гледа да го оплюе пред мен за нещо...дори и съвсем дребно...слага му думи в устата ,който той дори не си  е помислял..
Никак ама никак не сме близки,нищо не й споделям...а така ми се иска понякога... (((
Имала е ужасно детство и е човек без никакво самочувствие - дали не е такава заради това?...Обаче аз нямам никаква вина за това,а пък то дава отражение и върху мен... Ужасно несигурна и плаха съм,почти във всяко отношение...и за съжаление скоро го осъзнах,но важното е че почнах да се боря с него...  уф мн тъжно стана...  

Понякога съм си мислила от какво произлиза това родителско отношение и не осъзнават ли, че могат много да повлияят на психиката на детето си.
Според мен има няколко варианта за отговор:
1.Болни амбиции;
2.Непостигнати успехи от самите тях, които се опитва да вменят на децата си;
3.Да се хвалят като с трофей пред хората.
4.Злоба/и това е възможно/.
5.Старческо оглупяване.
6.Мания за контрол и власт.

Единствения начин, по който можеш да се отървеш, е да промениш себе си. Нея няма как да промениш.

И когато има съчетание на няколко варианта картинката става чудна.

Те в повечето случаи са комбинирани по няколко точки от горе-изброените.
Става лошо и става като при мен. Търпя, търпя, търпя, писва ми!После пак търпя, търпя, търпя и пак ми писва и така до припадък.
Странното е, че винаги такива деца с такива родители развиват някаква страхотна зависимост и стремеж за одобрение. Даже одобрение не толкова от страничните хора, колкото от самите себе си. Понякога се получава едно надскачане на себе си, състезание със себе си, затова животът , поне моя една безкрайна въртележка от рискове, печалби загуби, рискове, печалби, загуби. Сърцето ми е един скъсан вестник, които ми е абсолютно непотребен. Егоизмът ми е взел власт или взема власт в много случаи, в смисъл да преследвам целите си, да ги постигам с цената на всичко, но това изморява много. Наранява много както самите нас, така и хората, които наистина ни обичат, но аз не мога да спра да се надпреварвам със себе си. Целите, които постигам, ми стават безразлични, когато ги постигна и търся нови и нови. И то не е целта сама по себе си, а пътят до нея, чрез който си доказвам, че мога и още и още, и няма невъзможни неща.

Възползвай се от това, че си далече и пускай покрай ушите.

Братовчедка ми беше в твоето положение, от нея знам колко е обидно и колко боли. Най-гадно беше когато леля ми казваше "виж, ти носиш р-р 34, а тя - 44", приемрно, това като деца още. Аз се сгърчвах от ужас, а си представям какво й е било на братовчедка ми. Сега го отдавам на това, че леля ми е много властна, амбициозна за детето си, непрекъснато иска да контролира живота й.