Някога много отдавна вече бе родена дъщеря ми(голямата)разбрах,че чакам бебе!Не беше очаквано или планирано,но го исках,исках го и го обичах!Месеците си течаха аз и съпругът ми си работехме градихме бъдеще,имахме планове чакахме нашия син!Един ден обаче аз прокървих.....ужас,уплаха,разбити мечти доста бяха мислите ми и все свързани с бъдещето бебе!Отидох в Бургас(бяхме на работа там)неисках гинекологичен преглед,но чух неща от сорта"аааааа ма на тва бебе нещо не му е наред",секунди мълчание и последва"а не бе не чакай май са близнаци!и накрая "ами нужен е геникологичен преглед за да определя"!Плача,незнам какво да направя аз си го нося вече цели пет месеца и си казвам"Ще те прегледат гинекологично или не това е твоето бебе животът му зависи от теб"!Лягам на магарето и прегледа е готов"Всичко е наред ето ти тая рецепта и няма да има проблеми"!Купувам и пия,но след два дни на рожденният ми ден изненада,кравоизлив,аз при същата лекарка магаре,инструменти,сълзи и единствените думи кънтящи и до днес в главата ми"Така е ако си беше стояла мирно сега нямаше да си жалееш момченцето"!Мина много време мислех ,че съм забравила и надживяла болката,но нееееееееееееееееееееее!Исках го,пазих го и го чаках,но съдбата ми го отне!Незнам защо пиша,може би за да споделя,за да кажа на някого и някъде"ПОМНЯ ТЕ,ОБИЧАМ ТЕ,ЧАКАХ ТЕ"И така в средате на шестия месец той ме напусна!
- Публикувана: 5 фев. 2011, 02:37 ч.
- Последно мнение: 11 фев. 2011, 19:50 ч.
Минаха години!!!
Напълно те разбирам!
Минаха почти три години от загубата на първото ми детенце, момиченце, което се роди мъртво 2 дни след термин! Не ме боли по-малко, не спирам да мисля за нея, просто никога не показвам това и не говоря за това с близките ми, защото няма с кого. Всички се държат, сякаш нея не я е имало никога, но за мен не е така! Много често си мисля за нея и сега, когато второто ми дете расте пред очите ми, и ми става тежко от мисълта, какво не съм преживяла с първото си дете. НИКОГА няма да я забравя и НИКОГА няма да спра да скърбя за нея, но всичко си остава в мен и за мен, тайно плача, тайно я оплаквам. Външно и за другите съм напълно щастлива и доволна от живота. А истината е, че никога няма да е възможно да съм наистина щастлива, просто за мен това е невъзможно, загубила съм едно от най-ценните и мили неща в живота ми и това никога няма да се промени или заличи. Най-мразя имените и рожденните си дни, ненавиждам да ме поздравяват, ненавиждам да ги празнувам!
Минаха почти три години от загубата на първото ми детенце, момиченце, което се роди мъртво 2 дни след термин! Не ме боли по-малко, не спирам да мисля за нея, просто никога не показвам това и не говоря за това с близките ми, защото няма с кого. Всички се държат, сякаш нея не я е имало никога, но за мен не е така! Много често си мисля за нея и сега, когато второто ми дете расте пред очите ми, и ми става тежко от мисълта, какво не съм преживяла с първото си дете. НИКОГА няма да я забравя и НИКОГА няма да спра да скърбя за нея, но всичко си остава в мен и за мен, тайно плача, тайно я оплаквам. Външно и за другите съм напълно щастлива и доволна от живота. А истината е, че никога няма да е възможно да съм наистина щастлива, просто за мен това е невъзможно, загубила съм едно от най-ценните и мили неща в живота ми и това никога няма да се промени или заличи. Най-мразя имените и рожденните си дни, ненавиждам да ме поздравяват, ненавиждам да ги празнувам!
asja и при мен е абсолютно същото всички се държат все едно не е било и си мислят,че всичко за мен е отдавна забравено!Може би и това беше причината да споделя с вас момичета!Благодаря ви много за подкрепата само вие знаете и разбирате болката която никога няма да стихне или бъде забравена!Просто сме мерили начин да продължим напред,без да говорим,за да не нараняваме и околните! 
за моето и вашите ангелчета!!!!!!!!!!!
за моето и вашите ангелчета!!!!!!!!!!!
Годините минават, но сърцето и разумът не забравят. Те са нашите дечица и винаги ще бъдат нашите дечица.
Отиваш в общината за някакъв документ "Имаш го, но го нямаш това дете, то не се брои".
След като се роди момиченцето ни, забелязах че всъщност въпреки че не говорим за първото ни детенце, и двамата вече си палим свещичката за него. Преди го правех само аз, а мъжът ми най-вероятно го е прикривал. С майка ми говоря.
Въпросът "АКО" остава. Той ще стои винаги, защото сега гледам на живо колко много сме пропуснали и каква утеха е мъничката ни за нас.
Отиваш в общината за някакъв документ "Имаш го, но го нямаш това дете, то не се брои".
След като се роди момиченцето ни, забелязах че всъщност въпреки че не говорим за първото ни детенце, и двамата вече си палим свещичката за него. Преди го правех само аз, а мъжът ми най-вероятно го е прикривал. С майка ми говоря.
Въпросът "АКО" остава. Той ще стои винаги, защото сега гледам на живо колко много сме пропуснали и каква утеха е мъничката ни за нас.
Напълно те разбирам!
Минаха почти три години от загубата на първото ми детенце, момиченце, което се роди мъртво 2 дни след термин! Не ме боли по-малко, не спирам да мисля за нея, просто никога не показвам това и не говоря за това с близките ми, защото няма с кого. Всички се държат, сякаш нея не я е имало никога, но за мен не е така! Много често си мисля за нея и сега, когато второто ми дете расте пред очите ми, и ми става тежко от мисълта, какво не съм преживяла с първото си дете. НИКОГА няма да я забравя и НИКОГА няма да спра да скърбя за нея, но всичко си остава в мен и за мен, тайно плача, тайно я оплаквам. Външно и за другите съм напълно щастлива и доволна от живота. А истината е, че никога няма да е възможно да съм наистина щастлива, просто за мен това е невъзможно, загубила съм едно от най-ценните и мили неща в живота ми и това никога няма да се промени или заличи. Най-мразя имените и рожденните си дни, ненавиждам да ме поздравяват, ненавиждам да ги празнувам!
Минаха почти три години от загубата на първото ми детенце, момиченце, което се роди мъртво 2 дни след термин! Не ме боли по-малко, не спирам да мисля за нея, просто никога не показвам това и не говоря за това с близките ми, защото няма с кого. Всички се държат, сякаш нея не я е имало никога, но за мен не е така! Много често си мисля за нея и сега, когато второто ми дете расте пред очите ми, и ми става тежко от мисълта, какво не съм преживяла с първото си дете. НИКОГА няма да я забравя и НИКОГА няма да спра да скърбя за нея, но всичко си остава в мен и за мен, тайно плача, тайно я оплаквам. Външно и за другите съм напълно щастлива и доволна от живота. А истината е, че никога няма да е възможно да съм наистина щастлива, просто за мен това е невъзможно, загубила съм едно от най-ценните и мили неща в живота ми и това никога няма да се промени или заличи. Най-мразя имените и рожденните си дни, ненавиждам да ме поздравяват, ненавиждам да ги празнувам!
Скоро една приятелка ми каза, "Имаш всичко, какво още искаш?".... Само вие тук може да ме разберете, какво означава на имаш всичко и въпреки всичко, да ти липсва нещо толкова важно... Вече три години няма ден в който да не ме боли, все още изпитвам физическа болка от липсата на първото ми дете... и знам, че тази болка няма да спре.
В началото когато ме питаха дали имам деца ми беше много трудно да обяснявам.Сега кратко отговарям" имах прекрасно момченце".
Страх ме е да кажа ,че чакам детенце. Със синчето си се похвалих на целия свят,бях сигурна ,че никой и нищо не може да ми го отнеме
За нашите ангелчета
Страх ме е да кажа ,че чакам детенце. Със синчето си се похвалих на целия свят,бях сигурна ,че никой и нищо не може да ми го отнеме
За нашите ангелчета