Вашият мъж

Моят мъж се доближава общо, като цяло максимално до това, което съм търсила.
Но не е идеален и го бях разбрала преди да се "вземем". Обаче си казах: има ли идеален ? Защо да жертвам (тоест да се откажа от) всичките му хубави качества заради някои недостатъци.

Моят мъж си е  моят мъж  обичам си го такъв какъвто е  идеалният за мен 

Напълно съгласна. Обожавам половинката. Той казва, че съм заслепена и не виждам всичко в него. Смятам, че говори по-скоро за външността си. Гледала съм го и съм отчитала - оплешивяващ, ... ъъъъ. Ами какво да правя заслепена съм и за мен е прекрасен. Харесвам изрисуваните му вежди, дългите мигли, топлия кафяв поглед. Топлите му ръце, които ме прегръщат, вниманието, което ми отделя, грижите, които полага за мен, начина, по който ме завива нощем. Обичам си го.

Съгласна, харесвам всичко в него-и хубавите и лошите черти. А още повече го харесвам и обичам, като се замислям аз какъв Дзвер съм в повечето случаи и как разбиращо изчаква да ми мине.  .

Моят мъж си е идеален за мен.

Мъжът ми  е  симпатяга, за който  се карат много жени  и всяка  крещи  на другата: "Вземи го ти!!!"
Не, не е идеалният за мен.Нито пък аз съм идеалната за него, обаче той още  не го е осъзнал Свързах се  с него, защото в един момент  ми  писна  да устоявам на обсадата и  по неволя сдадох крепосттта. Разбрах, че го обичам  чак година  след като вече  бяхме заедно.
Вбесява ме неволно по сто пъти на ден, а аз него  целенасочено- едва  по 99. В същото  време, си давам сметка, че  от всички, които  познавам  и с които съм била преди, той  е  най- подходящият  за моят   непоносим характер. Колкото  аз съм сприхава, толкова  той  е с лек характер. Колкото аз съм сериозна, толкова  той  е засмян. Нямаме  нищо общо, обичаме се, мразим се, но...дърпаме  каруцата  и по най- големите  нагорнища/ да чукна  на дърво/.
А откакто  имаме  дъщеря ни, сякаш се сближихме още  повече, въпреки че  поводите за неразбирателства се увеличиха- липсата  на  свободно време, липсата  на редовен секс / по моя вина/ и други подобни радости. Обичам  безумно нея , а него- защото е неин баща. Той я обожава  и  се надува като пуяк  от гордост, а мен обича, защото се съгласих  да  му  родя  дете./ ако знаете колко се опъвах  години наред /
Та толкова за моя мъж. Лош, добър,  радвам се, че  е  до мен БЛагодаря  на бившата му, че  ми  го е обучила  как  горе- долу   трябва да  се държи един семеен мъж

Бронте, и ние сме "между любов и омраза" и абсолютни противоложности, с тази разлика, че на мен ми се падна суров необработен материал и в началото беше луда любов

Не е това което аз искам да е.....даже е коренно различен от типа който харесвам, но привличането играе роля 

Моят мъж.... е това, което сама си взех.Никой и нищо не ми го напъха в ръцете насила, доброволно си отворих сърчицето и му направих място вътре.
През годините много се е променил, което е нормално-израсна в кариера и образование(бяхме млади тогава), лошите му навици укрепнаха и избуяха, други успях да потуша,стана по-неспокоен, а нищо не бе в състояние да го извади от равновесие, не се научи да готви и да чисти и т.н.
Ако трябваше да пиша в темата преди седмица, може би само щях да го хваля.Но от известно време сме в обтегнати отношения(макар да не съм сигурна дали той го знае)и сега не съм толкова оптимистично настроена към него.
Казах му "да", родих две деца от него и то със 7години разлика, борихме се заедно, за да създадем дом и продължаваме да го правим, живеем в относително щастие и мир, децата са щастливи заедно с нас, за повечето ми приятелки той е идеалния мъж...Напоследък, обаче си задавам въпроса дали ще прекарам целия си живот с него, дали точно той е любовта на живота ми, дали аз съм жената, която е трябвало да бъде до него, дали е щастлив с мен и т.н.
Никога не казвай никога!Живота ни поднася много обрати, изненади и ситуации.Живота на една двойка е съпътстван през годините от висоти и спадове, от щастие и нещастие, от любов и омраза.

Така,че няма как да знам дали мъжа до мен е идеален или не,няма как да знам дали е идеалният баща, но ще го разбера тогава, когато отгледаме тези деца.
Мечтата ми е когато един ден се обърна назад да изпитам задоволство от спомена за изминалото, когато погледна старите снимки запечатали събития и случки, в очите ми да избива влага, а на лицето ми да грейва носталгична усмивка.

Аз пък съм максималист - искам сега да ми предизвиква усмивки и очите ми да грейват като го видя. Не ме устройва да се случи "един ден"...

Да... но е криза....а тя не подминава и усмивките!!!!

Нищо никога не ми е действало така - само при вида - да глейвам - за по-дълъг период говоря. Не зная как има очакващи, че едно нещо ще те държи на върха 50 години и ще те кара да се чувстваш точно по един и същи начин. Ей сега от тия яйца по Великден - поне месец няма да хапна...

Не бе, Вили, чак за държане на върха 50 години не говорим. Ама поне 20-30 да са... И движение по планината да има - де в подножието, де по средата, де на върха. Да не слизаме в равнината.

Защо? Равнината е мястото, където трябва да се чувстваш сигурен в партньора, да няма вече сътресения особени, защото достатъчно добре сте се опознали, напаснали и приели 
Но в същото време няма начин нещата да са еднакви. Едно е като гаджета, друго като семейна двойка, трето - като се появи детето, десето - като остарееш 

Равнината е скучна.Откъдето и да я погледнеш,все едно и също.Всичко ти е пред очите,няма изненади,няма тръпка,няма новости....
А сигурността я има и в планината.Друго е да знаеш,че като се катериш нагоре,имаш сигурна опора зад гърба си и няма да паднеш.Дори да залитнеш,има кой да ти подаде ръка...
А в равнината няма дори къде да се спънеш....   
Важи и  за двамата.