[/Благодаря на всички.Сега ми предстои да подам молба за пенсия за малката/баткото е на 21/.Моляi]който е минал по този път и знае какво е необходимо да ме посъветва.Благодаря предварително
- Публикувана: 1 март 2011, 21:29 ч.
- Последно мнение: 24 апр. 2024, 20:14 ч.
Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2
[/Благодаря на всички.Сега ми предстои да подам молба за пенсия за малката/баткото е на 21/.Моляi]който е минал по този път и знае какво е необходимо да ме посъветва.Благодаря предварително
Трябва заявление, прилагат се смъртен акт, УН, акт за раждане на детето. Прилагат се също трудова книжка и военна книжка. Аз подадох три месеца след смъртта на мъжа ми, изплатиха със задна дата. Подава се в НОИ. След наколко месеца излиза решение за размер. Аз лично пожелах да вземам парите по пощата, защото ако са ро сметка не могат да се ползват, а аз не искам да събирам пари. Пенсията му я обръщам в инвестиционно злато, мисля, че при тази инфлация е по- добрия вариант. Така, че ако имате намерение да ползвате парите, заявете получаване в пощенския клон
Може да вземате и детски, подава се заявление към социалното. Аз подадох по интернет.
Също така, ако мъжът ви е бил на трудов договор към датата на смъртта, имате право на помощ за погребение. Аз още не съм я взела, но знам, че трябва смъртен акт, УН.
О да имам леки дни. Само че въпроса е, че са леки защото от ангажименти и прочие просто забравяш, че се е случило. И в един момент джас, случило се е, безвъзвратно е.
Периода на вината дали съм направила всичко възможно, докато беше в болницата мисля, че премина. Вина за това, че не съм потънала в мъка нон- стоп нямам .
Следвам стратегията на детето, не говорим и гледаме да не мислим за баща му. Иначе искам да крещя да блъскам, да чупя и понякога го правя, но естествено той се плаши. Счупих прахосмукачката, удрях удрях в змята, пробвах и с един шкаф, но.... мърморещото ми момче съм сигурна, че не харесва това и ми размахва пръст от небето😔
Ходя на йога, правя и в къщи много ми помага и психически и физически да се справя.
Целта ни е да живеем и да се радваме на живота, това което ни се е случило трябва да ни е научало на това, да се радваме на простите неща, да не се ядосваме на глупости. Това ни е целта, не греша нали? Защо тогава трябва да чувстваме вина? Днес примерно ходихме да пазаруваме с детето и аз се чувствах добре, доскоро се препарирах и с минути не можех да мръдна, разплаквах се в магазина, защото това го правех с мъжа ми, всяка седмица.... Днес бях спокойна, и не не чувствам вина за това, напротив
Периода на вината дали съм направила всичко възможно, докато беше в болницата мисля, че премина. Вина за това, че не съм потънала в мъка нон- стоп нямам .
Следвам стратегията на детето, не говорим и гледаме да не мислим за баща му. Иначе искам да крещя да блъскам, да чупя и понякога го правя, но естествено той се плаши. Счупих прахосмукачката, удрях удрях в змята, пробвах и с един шкаф, но.... мърморещото ми момче съм сигурна, че не харесва това и ми размахва пръст от небето😔
Ходя на йога, правя и в къщи много ми помага и психически и физически да се справя.
Целта ни е да живеем и да се радваме на живота, това което ни се е случило трябва да ни е научало на това, да се радваме на простите неща, да не се ядосваме на глупости. Това ни е целта, не греша нали? Защо тогава трябва да чувстваме вина? Днес примерно ходихме да пазаруваме с детето и аз се чувствах добре, доскоро се препарирах и с минути не можех да мръдна, разплаквах се в магазина, защото това го правех с мъжа ми, всяка седмица.... Днес бях спокойна, и не не чувствам вина за това, напротив
Малко след като мъжът ми почина беше РД на сина ни, след седмица беше и неговия. Синът ми имаше матури тази година, последно ме питаше кога са датите. Не успя да види къде е приет, нямаше го на рождения му ден, и на първия учебен в новото училище.Всичко пропусна и ще пропуска и за напред. Не знам как живея без него и как мина толкоз време. Как успявам да работя и се справям с трудностите. Всичко върша като робот. Идва студено време и дълги вечери в къщи, които ще ми бъдат много много тежки….
Не крий мъката в себе си, излизай, виждай се с хора, реви, крещи. Трябва да минеш през всичко това, само не се затварай и съжалявай.
Прегръщам те!
Искам с Бога да говоря, искам да го питам с какво заслужихме тая мъка? На кого какво лошо направихме, че страдаме така? С какво детето ми е заслужило да расте без баща? Защо убийците и изнасилвачите и престъпниците са живи и са до близките си? По света има толкова хора, ненужни никому. Защо той? Защо??? Защо живота е толкова несправедлив?
Всички в тая тема сме си задавали тези въпроси. За съжаление отговор няма. Не знам дали някой тук не е изпитвал чувството за вина, че ако бях направил/а еди какво си нямаше да се стигне до тук. Рецепта за справяне няма. Всеки индивидуално се оправя. Хубаво е, че тук си изказваш мъката и ние всички те разбираме, не извръщаме поглед встрани, не казваме клишето "живота продължава, ти си длъжна заради детето". Всички сме готови да споделим горчивия опит. И не минава. Намалява малко, по-малко, примиряваш се, започваш да живееш друг живот, почваш да мислиш различно, за себе си, за хората, които те обкръжат, за това кое е важно, как да се промениш, за да се нагодиш към ситуацията, да си пълноценна, да си с акъла си, да свикваш да говориш в единствено число, да вземаш решенията сама, да нямаш коректив, да нямаш с кой да споделиш, да те е страх, че ако нещо стане с теб, детето ще остане сам самичко. Трудно, много трудно. Но с времето се примиряваш и виждаш, че Бог не те е избрал теб за да те накаже. Така е трябвало да стане.
Искам с Бога да говоря, искам да го питам с какво заслужихме тая мъка? На кого какво лошо направихме, че страдаме така? С какво детето ми е заслужило да расте без баща? Защо убийците и изнасилвачите и престъпниците са живи и са до близките си? По света има толкова хора, ненужни никому. Защо той? Защо??? Защо живота е толкова несправедлив?
Ами, мила Калина, не знам! Защо нацистките военнопрестъпници доживяват обикновено до 80 г., понякога до 90 г.?
И аз съм дълго съм търсил отговор на тези въпроси...има различни обяснения:
Свещениците, например, казват, че на Бог му трябват ангели и си прибира добрите и чувствителните хора по-бързо на небето.
Или пък, че си били изпълнили мисията на Земята и се прераждали с нови задачи.
Или пък това въобще не е работа на Бога, който по-скоро се грижи за спасението на душите, нежели на телата на хората.
Или пък, защото по-нечувствителните хора, конете с капаци, живеят по-дълго, а милите и чувствителните по-късо, а и се разболяват доста по-често и сериозно.
Или пък, ако гледаме източните философии е някаква карма.
Или пък от атеистична гледна точка, всичко, което се случва са напълно случайни локализирани събития на една малка синя планета, която се върти около звезда от среден клас. Перифразирам проф. Стивън Хокинг.
Животът е наистина несправедлив. Точно това си мислих, докато гледах съпругата ми в централна реанимация на Пирогов, която лежеше без да помръдва и все по-зле, а около нея се будеха 80 г. хора с отгледани деца и внуци и си отиваха вкъщи.
Но, моля те, постарай се да не затъваш в тези мрачни мисли. Постарай се да се съхраниш заради тебе и децата.
….. много благодаря! Старая се всячески да съм изправена, но душата ме боли и сърцето ми е разбито. Като погледна сина ни колко бързо се промени- вече не е онова усмихнато , разглезено и безгрижно дете ми иде да вия…. Като си спомня последния ни разговор с мъжа ми , преди да го интубират- колко беше променен, отслабнал и уплашен, безжизненото тяло в моргата…. Този човек беше много здрав и силен, много енергичен и усмихнат. Какво направи тоя гаден вирус за броени дни. Не ми го побира акъла!!!
kalina malina_ ,прегръщам те 
Знам ,че търсиш обяснение -няма такова .Аз редувам периоди на премирение
и на гняв и ярост .Събота ходихме на гробищата 6 гадни ш,бани месеца изминаха ,детето уж го е приело ,но пожела да спи при мен .Той не желае да се споменава това, което се случи ,не желае да се споменава баща му .Не знам ,дано това не избие в нещо лошо .
Стискайте ми палци ,има гръбначно изкривяване и в деня на на първия симптом мъжът ми го прибираше от изправителен лагер в Банско ,на следващия вече беше болница .Утре ще ходим да правим снимка ,която отлагахме с месеци .Дано не се влошил ,това ще ни съсипе
Знам ,че търсиш обяснение -няма такова .Аз редувам периоди на премирение и на гняв и ярост .Събота ходихме на гробищата 6 гадни ш,бани месеца изминаха ,детето уж го е приело ,но пожела да спи при мен .Той не желае да се споменава това, което се случи ,не желае да се споменава баща му .Не знам ,дано това не избие в нещо лошо .
Стискайте ми палци ,има гръбначно изкривяване и в деня на на първия симптом мъжът ми го прибираше от изправителен лагер в Банско ,на следващия вече беше болница .Утре ще ходим да правим снимка ,която отлагахме с месеци .Дано не се влошил ,това ще ни съсипе
Здравейте.. Пиша тук понеже вече не виждам изход и човек който може да разбере мъката и болката ми.... Преди месец и няколко дни мъжа ми почина буквално насила в болницата.... Влезе с двустранна пневмония, на която написаха - covid... И не излезе.. Имаме бебе на 10 месеца вече, когато той почина беше на 9... Както си говорихме през деня на другия ден когато звъннах ми казаха най спокойно, че е починал... На 35 години....... Не знам как да се справя... Не знам дали и как ще мога да продължа..... Не виждам никаква надежда само мъка ден след ден....
Здравейте.. Пиша тук понеже вече не виждам изход и човек който може да разбере мъката и болката ми.... Преди месец и няколко дни мъжа ми почина буквално насила в болницата.... Влезе с двустранна пневмония, на която написаха - covid... И не излезе.. Имаме бебе на 10 месеца вече, когато той почина беше на 9... Както си говорихме през деня на другия ден когато звъннах ми казаха най спокойно, че е починал... На 35 години....... Не знам как да се справя... Не знам дали и как ще мога да продължа..... Не виждам никаква надежда само мъка ден след ден....
Искренни съболезнования!
Много съжалявам за случилото се. И аз се чудех дали ще продължа, но ето че вече почти 6 месеца продължавам. То просто няма какво друго да стане. Нито можеш да го върнеш, нито да умреш с него. А що се отнася до мъката, тя е неизменен спътник дененощно - аз съм все така ден след ден. И всички тук също. Бог да ти даде сили....
Здравейте.. Пиша тук понеже вече не виждам изход и човек който може да разбере мъката и болката ми.... Преди месец и няколко дни мъжа ми почина буквално насила в болницата.... Влезе с двустранна пневмония, на която написаха - covid... И не излезе.. Имаме бебе на 10 месеца вече, когато той почина беше на 9... Както си говорихме през деня на другия ден когато звъннах ми казаха най спокойно, че е починал... На 35 години....... Не знам как да се справя... Не знам дали и как ще мога да продължа..... Не виждам никаква надежда само мъка ден след ден....
Ще се справиш, разбира се! Няма да е лесно, няма да е бързо, но ще се справиш с всичко! Имаш толкова голям стимул в лицето на твоето дете! Няма нищо по-хубаво от детската усмивка!
Само не се съжалявай и изолирай! Плачи и си изливай мъката, не я трупай в себе си! Радвай се на малкото бонбонче и продължавай напред!
Ние сме тук и може да разчиташ на нас! За всичко!
Прегръщам те!
@Христина1
Познато състояние. Чувстваш се като дете изоставено на улицата в непознат град. Имаш нужда да не си сама, някой да те успокои, да ти каже че нещата ще се наредят за теб и детето, да те изслуша и да попие от мъката ти за да можеш да си поемеш въздух. Постовете в темата станаха много но ги прочети - ще откриеш опорни точки. Тук има и хора, които ще откликнат ако имаш нужда от нещо конкретно.
Познато състояние. Чувстваш се като дете изоставено на улицата в непознат град. Имаш нужда да не си сама, някой да те успокои, да ти каже че нещата ще се наредят за теб и детето, да те изслуша и да попие от мъката ти за да можеш да си поемеш въздух. Постовете в темата станаха много но ги прочети - ще откриеш опорни точки. Тук има и хора, които ще откликнат ако имаш нужда от нещо конкретно.
Христина, искрени съболезнования! Разбирам те много добре, малкото ни дете беше на година и половина, когато мъжът ми си отиде от този свят. Много е трудно, но да ти кажа вкопчих се в грижите за него като в спасителен пояс, постоянно си повтарях, че трябва да се справя и да се грижа за децата. Това ми помогна да оцелея първите месеци. Карах ден за ден, гледах максимално седмица напред. Лека полека. Кураж!