В накакъв случай не критикувам. Тъкмо напротив. Считам, че всеки човек е свободен да търси щастието по начин, по който смята, че е най- добре за него. Просто допускам варианта, че е напълно възможно да изживея остатъка от живота си и без човек до мен, поради простота причина, че за мен е важно да намеря някой, с който се чувствам щастлива, а това е трудно. И не искам да си мисля, че поради това, че ще съм сама животът ми е обречен.
- Публикувана: 1 март 2011, 21:29 ч.
- Последно мнение: 28 май 2024, 14:43 ч.
Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2
Подозирам, че не ме разбрахте правилно! Никъде не написах да си във връзка с някой, само, за да не си сам. Напротив! Човек трябва да се цени и да бъде ценен. Нима смятате, че бих/съм се впуснала в друга връзка с главата напред? Аз бях на 26 години, бременна и сама. Приех ситуацията такава каквато е. 5 месеца имаше хора около мен - 4 бременна и 1 с новородено. Тогава осъзнах, че нищо няма да се промени, че съпруга ми няма да се върне, колкото и силно да се молех за това и трябва да се стегна, и да отглеждам детето си сама. Така и стана.
Все още сме млади, силни, организирани, но годините минават и ще става малко или много по-трудно. С времето човек свиква да е сам, да разчита само на себе си и става още по-трудно да се обвърже и заживее с някого. Даже дребни битовизми ще го дразнят.
Аз съм от типа хора, чиито приоритет е семейството. Винаги съм мечтала да имам здраво и щастливо семейство и когато живота ми се преобърна, реших, че не съм го заслужила, че съм лош и грешен човек, за да се случи всичко това.
Всеки от нас е чувал думите: "Млад/а си, ще срещнеш друг/а!". Аз чух и това, че, ако не съм била бременна, щяло да ми бъде по-лесно. От страни е лесно да се коментира и налива акъл.
Вярвам, че всяко нещо стои и чака във времето, за да се случи. Можем да се молим то да е хубаво и да носи светлина в душите ни!
Все още сме млади, силни, организирани, но годините минават и ще става малко или много по-трудно. С времето човек свиква да е сам, да разчита само на себе си и става още по-трудно да се обвърже и заживее с някого. Даже дребни битовизми ще го дразнят.
Аз съм от типа хора, чиито приоритет е семейството. Винаги съм мечтала да имам здраво и щастливо семейство и когато живота ми се преобърна, реших, че не съм го заслужила, че съм лош и грешен човек, за да се случи всичко това.
Всеки от нас е чувал думите: "Млад/а си, ще срещнеш друг/а!". Аз чух и това, че, ако не съм била бременна, щяло да ми бъде по-лесно. От страни е лесно да се коментира и налива акъл.
Вярвам, че всяко нещо стои и чака във времето, за да се случи. Можем да се молим то да е хубаво и да носи светлина в душите ни!
Имате ли шанса и поне малко желанието, позволете си да бъдете щастливи, всеки заслужава щастие, не се упреквайте, не се винете за това. Тъгата убива, а самотата два пъти повече. Както казва свекърва ми, с извинение за написаното: "Сам човек е сано за тоалетната!". Звучи клиширано, но е така. Едно е да искаш уединение, друго да няма кой да ти каже "Добро утро!", "Лека нощ!" или да те прегърне, просто ей така, защото имаш нужда.
Ето и един мой любим цитат:
Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Ето и един мой любим цитат:
Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка…
Добра сте! Много! soyak също е тежка артилерия!
Никога няма да забравя моето момиче и какво сме преживели с нея. Всичко е на Ultra HD някъде там.
Но, като нормален човек и тъй като са минали три години, имам нужда и от прегръдки и от целувки. Но, някои от хората тук са преживели загуба преди по-малко от година, което е твърде кратък период, за да могат да се подредят пластовете на времето и да приглушат болката. Пък и хората са различни. Някои нямат нужда от толкова близост и запълват живота си с работа, активна почивка, пътувания, все неща, които не могат и няма как да заменят общуването между един мъж и една жена. Необходими заместители, но заместители.
Аз също имах предвид друго. Че то е толкова трудно да срещнеш подходящ човек, особено след определена възраст, че напълно е вероятно да си останеш сам. И последното не бива да определя това дали си щастлив или не. Аз на 39 съм точно в тази възраст. Повечето хора са обвързани вече. Имат семейство и прочие, както и аз бях, децата са им още малки и се нуждаят от родители. Реалист съм и като знам и колко съм капризна осъзнавам, че най- вероятния сценарий при мен е да бъда сама. Семеен , несемеен тип ли съм, няма значение. Явно за да съм нон стоп заедно с мъжа ми 11 години, сигурно да съм била семеен тип. Но понеже нямам някакъв особен избор в настоящата ситуация, съм решила, че дори самотата да е най- страшното нещо, аз по някакъв начин ще го живея този живот и ще правя неща, които доколкото могат ще ми доставят удоволствше. Хоби, излизания, курсове, пътувания и работа разбира се. Върнах се на работа три дни след погребението на мъжа ми. А работата ми е тежка. И ми помогна.
Че то е толкова трудно да срещнеш подходящ човек, особено след определена възраст, че напълно е вероятно да си останеш сам. Супер трудно е, да.
И последното не бива да определя това дали си щастлив или не. По принцип да, де.
Аз на 39 съм точно в тази възраст. Ох, да бях аз на минус 5, много щях да се израдвам. Като си спомням как ставаха нещата тогава.
Повечето хора са обвързани вече. Всъщност има страшно много неженени, разведени, вдовци. Това е като епидемия на самотните хора. Проблемът е друг. И той е, че са супер придирчиви, саможиви, не склонни дори на разумни компромиси, не искат да са моногамни и т.н. и т.н.
И последното не бива да определя това дали си щастлив или не. По принцип да, де.
Аз на 39 съм точно в тази възраст. Ох, да бях аз на минус 5, много щях да се израдвам. Като си спомням как ставаха нещата тогава.
Повечето хора са обвързани вече. Всъщност има страшно много неженени, разведени, вдовци. Това е като епидемия на самотните хора. Проблемът е друг. И той е, че са супер придирчиви, саможиви, не склонни дори на разумни компромиси, не искат да са моногамни и т.н. и т.н.
Скъпи момичета и момчета, отдавна съм преполовил житейския си път (освен ако съдбата не е решила да ме държи на този свят повече от 90 години) и затова, колкото и клиширано да прозвучи ще кажа: 30+ и дори 40+ означава, че сте в средата на пътешествието наречено живот. На никого не пожелавам нашата трагедия, но благодарение на нея осмислих различна житейска перспектива. Научих се да спирам, да изживявам красивото и да ценя момента. Това е нашето време, само за нас, тук и сега. Няма да се повтори. Пожелавам ви независимо от превратностите на съдбата да вземете максимума. Всеки заслужава щастие! И спирам дотук с мненията си по тази толкова интересна и важна тема
Insane, 39 години не са никак много, ама въобще, нито 40+ са много. Разбира се, че щастието не се определя от това дали си обвързан или не. Но погледнато от нашата призма на овдовели хора, разбираме, че щастието е било свързано с хората, които сме загубили. Абе, сложна работа... Живот!
Всеки има право да го живее както сметне за правилно, да прави зависещото от него, другото сме го видели, това, което не е в нашите ръце, по нашите сили и възможности.
Leosof, прав си, толкова самотни хора има. Живота ме срещна и с други овдовели хора. Тъпо ще прозвучи, но разбираш, че не си сам в мъката си. Дано никому не се налага да преживява тази мъка!
Всеки има право да го живее както сметне за правилно, да прави зависещото от него, другото сме го видели, това, което не е в нашите ръце, по нашите сили и възможности.
Leosof, прав си, толкова самотни хора има. Живота ме срещна и с други овдовели хора. Тъпо ще прозвучи, но разбираш, че не си сам в мъката си. Дано никому не се налага да преживява тази мъка!
Дано наистина. Истински завиждам на хората, които са имали късмета да остареят заедно. Онзи ден сънувах мъжа ми, аз често го сэнувам. В съня ми плачеше, че е починал и сме разделени. Казваше, че ме обича безкрайно. Като се замисля колко неща не преживя и не видя. Сърцето ми се къса от мъка. На погребението му заваля първи сняг и аз си мислех как той не го дочака и видя. После си мислех зимата, после пролетта, лятото. Не ги видя. И така скоро ще стане една година откак почина . Една година мина, просто дори не знам как. Дано наистина е на по- добро място. Аз искрено вярвам, че е така. Баща ми почина казвала съм ви, малко след него, но не мога да сравня болката. Мъжът ми е постоянно в съзнанието, постоянно имам мисъл за него. Липсва ми безумно много, не знам как дори успявам да живея без него. Но животът е такъв. Това за съжаление е необратимо. Така, че все трябва да се продължи някак. Сещам се навремето имахме две папагалчета. Едното почина и малко след него и другото от мъка. Винаги съм се чудела защо. Сега вече донякъде разбирам
Здравейте!
За първи път пиша тук и не знам дали го правя правилно. И аз съм една от вас от пет месеца. Четейки много пъти постовете тук разпознавам себе си. Мъжът ми почина от ковид на 50 години без никакви предишни заболявания. Беше изключително здрав. Много бързо се влоши в къщи, отказа да влезе в болница и два дена беше много зле. На третия ден когато отидохме вече изследванията бяха много лоши. Всеки ден се влошаваше все повече и го преместиха в реанимация. В последствие го интубираха, но почина на петия ден от полиорганна недостатъчност. Успях да го видя часове преди да бъде интубиран. Говорехме си два часа ….. било е за последно. Всеки ден ходех и му говорех, молих му се да се бори и да не ни оставя с детето, но си отиде. Видях го и в моргата, никога няма да забравя тези последни минути. Остави ме с дете на 13 години.
Много зле се чуствам и все по тежко ми става. Имам чувството, че ще се прибере. Гледам по колите на хората за да го видя, ослушвам се да чуя гласа му. Но го няма никъде. Всеки ден е една безкрайна мъка, която вече е трудно поносима…..
За първи път пиша тук и не знам дали го правя правилно. И аз съм една от вас от пет месеца. Четейки много пъти постовете тук разпознавам себе си. Мъжът ми почина от ковид на 50 години без никакви предишни заболявания. Беше изключително здрав. Много бързо се влоши в къщи, отказа да влезе в болница и два дена беше много зле. На третия ден когато отидохме вече изследванията бяха много лоши. Всеки ден се влошаваше все повече и го преместиха в реанимация. В последствие го интубираха, но почина на петия ден от полиорганна недостатъчност. Успях да го видя часове преди да бъде интубиран. Говорехме си два часа ….. било е за последно. Всеки ден ходех и му говорех, молих му се да се бори и да не ни оставя с детето, но си отиде. Видях го и в моргата, никога няма да забравя тези последни минути. Остави ме с дете на 13 години.
Много зле се чуствам и все по тежко ми става. Имам чувството, че ще се прибере. Гледам по колите на хората за да го видя, ослушвам се да чуя гласа му. Но го няма никъде. Всеки ден е една безкрайна мъка, която вече е трудно поносима…..
Калина здравей, сходни са ни съдбите като време от смъртта и възрастта на съпрузите ни. И аз му се молех и му се карах да се бори заради нас, колко съжалявам за това сега. Все едно съм го обвинявала, а той се чувствал зле, зле "Няма да успея да знаеш, няма да се справя" така ми казваше по телефона 😢😢😢Разликите са, че моя мъж влезе в болница на следващия ден от първия симптом и че не можах да го видя, и синът ми направи 15г. септември. Първи рожден ден без тате, а и вчера разбрах, че май е влюбен 😊 Идиотско хем се радвам, хем ми напират сълзи, че баща му няма да усети тези моменти.
Нереално е на моменти, все едно съм във филм.
Няма ги и няма да се върнат никога, трябва време за да го приемем, но трябва да го приемем и да продължим напред!
Нереално е на моменти, все едно съм във филм.
Няма ги и няма да се върнат никога, трябва време за да го приемем, но трябва да го приемем и да продължим напред!
Малко след като мъжът ми почина беше РД на сина ни, след седмица беше и неговия. Синът ми имаше матури тази година, последно ме питаше кога са датите. Не успя да види къде е приет, нямаше го на рождения му ден, и на първия учебен в новото училище.Всичко пропусна и ще пропуска и за напред. Не знам как живея без него и как мина толкоз време. Как успявам да работя и се справям с трудностите. Всичко върша като робот. Идва студено време и дълги вечери в къщи, които ще ми бъдат много много тежки….
Малко след като мъжът ми почина беше РД на сина ни, след седмица беше и неговия. Синът ми имаше матури тази година, последно ме питаше кога са датите. Не успя да види къде е приет, нямаше го на рождения му ден, и на първия учебен в новото училище.Всичко пропусна и ще пропуска и за напред. Не знам как живея без него и как мина толкоз време. Как успявам да работя и се справям с трудностите. Всичко върша като робот. Идва студено време и дълги вечери в къщи, които ще ми бъдат много много тежки….
Препоръчани теми