Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Сънувала съм го 3-4 пъти смислено. Иначе го виждам само- нито говори нито прави нещо.
Идващите празници много ме подтискат. Не знам как ще минат. Нито елха искам да слагам, нито подаръци да купувам.
Ооох кога ще свърши тая мъка?

За нас вече празници няма, нито ражденни дни, нито Великден, нито Коледа, нито 8 март... Нищо, само една огромна мъка, тежест и безсилие...

Моето момче съм го сънувала само два пъти и то последните седмици. Стои, нищо не ми казва, аз в съня си знам, че е починал, но все едно се е върнал в нещо като отпуска, а той не знае и аз не му го казвам. Само плача, прегръщам го и ужасно се страхувам, че ще се събудя. Преди години майка ми почина също така внезапно само на 55, 3 месеца, преди да родя детето си. Тогава нея я сънувах много често, идваше, даваше ми кураж, предупреждаваше ме да не се тревожа и вълнувам, да си гледам мъжа и детето... А той, като, че си тръгна без да се обърне. Много ми е мъчно и много ми липсва! Много ми е трудно, така искам да си поговоря с него, да ме гушне, да ми даде кураж.... Правя се на силна и оправна, не искам да ме съжаляват околните, а и не искам да тревожа дъщеря си, тя трябва да следва своя път и да реализира своите мечти, не да се тревожи за мен. Но истината е, че съм ужасно тъжна и уплашена как ще я карам сама, без него.

Този, който първи си отиде, е късметлия. Не страда, не се страхува, не плаче. Но за нас, които оставаме….. страданието е за живите.

.


Немога да се справя.... Нямам сили... Страшно ми липсва и само се моля да дойде от някъде.... Няма да издържа.. Как се справяте вие.... Аз не искам да живея без него просто.....

Христина, всички тук сме зле. Някой от разстояние на времето са се научили да живеят с болката, но казват че не минава и не се забравя. Говорила съм с много хора- казват ще се научиш да живееш с болката , тя става част от теб. За мен е рано. Минаха само 6 месеца. А за теб още повече. Не разбирам какво значи болката да е част от теб. Може би след време ще го разбера. И аз не издържам. Много ми е тежко. Много плача. Все за него мисля и искам да говоря. Едвам се събирам да си свърша задълженията. Но го правя. Синът ми разчита само на мен. Трябва да го отгледам и да му дам най - доброто. Не мога да заместя баща му. Но се опитвам да бъда пълноценна майка. Не знам колко успявам. Но се опитвам всячески, колкото и да ме боли. Не искам той повече да страда. Това което преживява е достатъчно.

Всички ние тук обичаме много изгубените си мъже/ жени. Всички ни боли много. Но всеки заедно с болката и мъката се опитва да е пълноценен родител. Няма друг път, няма връщане назад. Всеки си иска живота обратно, но не може. Идвало ми е да го изровя с голи ръце. Не се храня добре, не спя добре, много съм отслабнала, много съм побеляла, нямам желание да отида на фризьор, нищо не ми се прави, нищо не ме радва….. така я карам аз.

 Искам да те успокоя, че ще мине. Но за сега при мен не минава. Няма да ти мине и на теб. Не можем да ги върнем, не можем и да умрем с тях.

Търпиш, ревеш, проклинаш, обвиняваш се, търсиш вина в себе си, в другите…. И така.

Няма да забравя, преди време в работата една клиентка беше недоволна и прокле мен и една колежка - “да ви умрат мъжете”. Нейния умря преди 5 години, моя сега.


Много причини ще намираш - стана защото ни проклеха, защото ни завидяха, защото ни урочасаха и т.н., много ще четеш, ще търсиш отговори…. Това е… просто търпиш. Времето минава ден по ден. Но болката си стои, при мен се усилва.

Разбира се, че ще ти липсва. И на мен ми липсва. Дрехите са му подредени в гардероба както ги е оставил и сърце не ми дава да бутна нещо. Пазя последната му бележка, където беше написал какво да пие и по колко като лекарства. Всичко ми е мило, скъпо, всичко ми носи спомени. Как се научаваш да живееш с болката не знам. Има дни и дни. Аз когато съм заета, сред хора, правя нещо, се чувствам що - годе добре. Когато остана сама става страшно, започва един рев, самосъжаления. Опитвам се да не оставам сама задълго. Ако остана правя нещо, я гледам филми, я нещо друго. При мен на 23.11 става година. Дали боли по- малко - категорично не!!! Дали съм по- добре от началото, определено да. Но имам механизъм за оцеляване. Дали ще съм щастлива - не знам. Дали искам да продължа да живея- искам , да. За мен всеки трябва да намери своята формула да се задържи и да се опита да оцелее.много е трудно, но както казах избор няма. Случилото се е безвъзвратно, за съжаление. Много пъти съм мислела за мислите на моя мъж преди да почине, в моментите, последните дни. В сънищата си съм го питала какво е преди да почине, мислел ли е за нас?. Познавайки го , знам, че се е притеснявал. Знам, че познавайки ме е знаел, че ще ми е много трудно, не знав дори доколко е бил спокоен, че ще успея да продължа. Искам някъде там горе като ме гледа да е спокоен и да знае, че аз и детето сме добре. Че много го мислим и го помним всеки ден, но продължаваме напред и сме добре.

Христина и още нещо искам да ти кажа.
Ето и в момента съм на работа, работя и мисля за него и сълзите ми текат.
Не знам дали е крачка напред, но все повече се вглеждам в детето си / в началото не се интересувах от него, освен ако не трябваше да говорим за баща му, особено докато беше в болницата не знаех това дете къде е, кво яде и кога ще се прибере. Родителите ми бяха в къщи./, все повече искам да го направя щастлив и да го отгледам, да видя как поема пътя си. Той в началото ме питаше - За какво мислиш?, отговарях За баща ти.
И той - Мамо за мен не мислиш ли?
Другото нещо е, че спрях деанксита. Реших, че няма повече да се тровя. Живота ме отрови достатъчно.
Може би с времето така се нареждат нещата. При мен е така.
И при теб ще стане. Дай си време, плачи когато ти се плаче и мисли за детето си.


Скоро една вечер разговарях със сина ми. Той знаеше колко увреден беше баща му - освен, че белия дроб беше разяден, показателите на черния дроб също бяха много лоши, бъбреците също отказаха. Та той каза: аз не бих понесъл да гледам тате на легло, без да може да живее и работи нормално. За него също щеше да е много тежко и за теб също. Мисля си, че той се спаси, спаси и нас. Запомнихме го здрав и силен. Той нямаше да понесе да е болен и слаб.

И не знам дали е прав. Вируса поразява целия организъм при някои хора - при повечето тежки случаи. Аз обаче ако можех да избирам бих избрала да е жив.

.


И аз бих избрала да е жив без значение как... Много го обичам и искам само да се върне...... Не искам да продължавам без него, а нямам избор заради детето... Как се справяте вие, на мен от ден на ден ми става все по зле и по тежко и не искам да си и помислям, че това се е случило...... Защо.... Защо......не.исля, че ще мога да продължа без него нямам желание искам само да бъде до мен..............

И аз съм така, не искам да живея, не мога... Не знам докога и дали ще издържа..

ИМА смисъл да живеете, как да няма?Имате деца, за Бога! Какво става с тях, ако Вас Ви няма? Отиват в институция? Ще ги отглеждат роднини? Кой ще ги обича повече от Вас? Кой ще ги подкрепя?
Снощи вдигнах кръвно, изпаднах в паника! Не ми се беше случвало! Не бе много високо, но за мен да. Изпаднах в ужас! Ами, ако нещо се случи с мен? Навярно съм преекспонирала ситуацията, но първата ми мисъл бяха децата! Моля се да са ми живи и здрави и Господ да ми е отредил достатъчно дни, да бъда до тях!
Потърсете помощ! Знам, че звуча назидателно, но не може да се отказвате от живота, щом с ясно съзнание сте създали друг такъв! Децата ни са част от половинките ни, те живеят чрез тях! Моля Ви, заради Вас самите, заради тях! Трябва време, много време, за съжаление! Скърбете, гневете се, плачете, споделяйте, не се затваряйте в себе си! Но отказа от живота е чист егоизъм спрямо децата, които имат само нас!
Простете за откровението!

girlinblue182, напълно подкрепям написаното от теб. Хора, стегнете се, освен вас има и други, които страдат. Не може да искате да причините още по-голямо нещастие на децата си. Почнете да си поставяте дребни задачи ден за ден - готвене, пазаруване, да заведа децата на фризьор, такива неща. С времето ще стъпите на крака. Но трябва сила. Бъдете барон Мюнхаузен, няма кой да ви измъкне от блатото. Не завличайте и децата там.

girlinblue182 Аз също подкрепям написаното!Аз принципно съм много "егоистична"майка винаги съм ги гледала сама и съм искала да бъда във всеки момент до тях.Не мога да си представя,че по своя воля ще изпусна някой момент от тяхното развитие и растеж.А и покрай факта,че има вероятност в главата на някое от тях да тиктака същата бомба ме побърква!Мисията ми е до колкото е по моите сили да ги предпазя и затова се боря и живея!

В началото си мечтаех да получа тромбоза, докато спя и да не се събудя.
Вече ме страх да не би пък да стане, и детето и родителите ни да преживеят отново кошмара. Живее ми се, искам да дам най-доброто на детето и на себе си.
 Иди, Христина свързахте ли се с психолози? Общувате ли с хора?
Трябва да общувате, аз го правя независимо от настроението си .
Насилвайте се, говорете с ваши приятели, излизайте, спомняйте си заедно с тях.
Прегръщам ви!