Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Моят съпруг почина от белодробна емболия, отиде си за минути, може би секунди, бърза помощ не можа да го върне. Отиде си в ръцете ми. Те го реанимираха, но не се завърна. Много е страшно да видиш как някой се гърчи в ръцете ти, да крещиш името му и той да не се събужда. Баща ми правеше гърчове и аз не можех да бъда до него, макар да са минали 8.5 год от кончината на съпруга ми. Не можех да се събера, излизах от стаята и плачех в коридора на блока, докато бърза помощ се опитваха да му помогнат. Моля Ви, не си пожелавайте такива неща! Да, бърза смърт, но нека да е на преклонна възраст.
Моля се на Бога да мога да бъда до децата си, не съм майка за пример, но вярвам най-добрата за тях!

.


И аз всеки ден затова се моля... Нямам сили, какво ще правя без него... Тези мъки са ужасни... Мъча се единствено заради детето...но докога може да издържи човек.   Не вярвам, че някога ще искам да живея, правя всичко насила... Всеки ден.. Липсва ми много.. Той беше най прекрасния мъж на света.... Не искам да съм без него... Ходих веднъж на психолог скоро ще ходя пак и на психиатър изписа ми хапчета и ги пия... Не знам какво ще правя... Защо.... Защо всеки ден се питам... Защо

Христина, здравей
Позволявам си да пиша персонално към теб, но ми се иска да вдъхна кураж и на другите момичета, които са изпаднали в дупка. Преди около 10тина години загубих детето си, бебе на 4 дни, родено в 9ти месец, голяма драма беше, преживях го трудно, но го направих, намерих сили в себе си  и забременях отново, родих дъщеря ми /най-страхотното дете, което обичам ужасно много/. Докато бях бременна мъжът ми се разболя, имаше вроден порок на сърцето, лепна някакви бактерии беше по болници 40 дни, детето се роди, той беше в болница, както и да е, така и не се възстанови, когато малката стана на 6 месеца, той получи инсулт вкъщи, брутален с парализирана дясна страна и т.н. Почина 3 дни по-късно само на 31 години, болката, празнотата, когато тогава почувствах не бих могла да ги сравня с нищо. Загубих дете и мъж за 2 години, но продължих да живея само и единствено, заради нея, моята малка принцеса. Пиша всичко това, за да те окуража да продължиш напред, заради детето, защото то има само теб! Стегни се, занимавай се с нещо, ангажирай вниманието си, но не се предавай, защото имаш най-ценното - детето си!

 Направо нямам думи да опиша колко ми стана мъчно и за вашата съдба.... Много тежък живот, не знам как сте намерили сили, след всичко това.. Мъча се да се хвана за детето, а само мисля как можех да му помогна, къде е той сега... Как искам да се върне и отказвам да повярвам, че го няма.... Не мисля,чв ще мога да се справя..... Как ще живея без него.... Детето започва все повече да иска да е постоянно до мен, а аз все повече се отчайвам и искам само да се върне...... Не знам дали ще мога да преживея това, възхищавам се на силата ви... Дано и аз намеря такава.... Но не виждам как да продължа

Трябва да продължиш!!! Това дете си няма никой друг, съпруга ти вече го няма, мисли за детето. Времето не лекува, но притъпява емоциите, гарантирам ти го! Ако е нужно ходи на психолог, той ще ти помогне да преодолееш доколкото е възможно тази тежка загуба, вярвай ми очакват те и много по-добри дни, но трябва да се намериш сили, за да продължиш.

Ходя и на психолог и лекарства от психиатър пия... Но не намирам сили.... Не знам дали ще успея... А за хубавите дни, не мисля, че някога ще има такива, с него си отидох и аз духом.. Останах само по задължен ке да се мъча.... Много го обичам... Той е най прекрасния мъж... Не знам как ще го преживея... Липсва ми ужасно...

Христина, вярвам, че всичко, което сте могла да направите, сте го сторила. Спрете да се обвинявате, направили сте всичко по човешка сила!
Трябва да приемете, че вече го няма и за съжаление няма да се върне! С отказа да го приемете, като факт, още повече затруднява положението. Първо преминава шока, после идва отказа да приемете случилото се, а след него осъзнаването на ситуацията. За мен третото бе най-тежко, тогава потърсих психолог.
Сега има ли някой с Вас и детето? Само ли живеете?
mundi, преживяното от Вас е кошмар И до ден днешен казвам на свекърва ми, че нейната загуба не може да се равни с нищо друго. Никоя майка не заслужава това изпитание!

.

Все още живея с мисълта, че не е станало и чакам да се върне... Немога да стоя в нашето жилище, там мисля, че ще се побъркам и съм при родителите ми в провинцията с бебето, те ми помагат адски много и,  а аз и така едва издържам... Ходих на психолог и ще продължа и също психиатър ни изписа хапчета.... Не знам как ще приема, че го няма, тази мисъл много ме плаши... Немога да се зарадвам адекватно дори на детето а той не заслужава това.... Всеки ден мисля само как искам да умра и да се свърши, но знам че трябва да се грижа за детето... Само не знам какво ще правя без баща му... Толкова внезапно, не го видях за последно, не го чух преди това.... Немога да си простя, че неможах някак да го спася... Тази мисъл ме убива

Времето никога не стига да кажем "Сбогом!".
Това, че сте с родителите си е добре, сам е страшно. Идва момент, в който трябва да се мобилизирате и да разберете, че път назад няма, че малкото човече няма вина, то няма да помни, но поне няма да изпита тази болка. В момента Вие сте целия му свят, дайте си сили. Когато човек се отдаде на мъката, потъва, буквално. Вашата "сламка" е детето! Помислете, ако ситуацията беше обратната, половинката Ви би ли се предал и оставил детето Ви без адекватна грижа? Би ли Ви простил, ако Вие се предадете и се откажете от живота? Той би ли го направил?
Аз съм вярващ човек, и, като такъв, вярвам, че хората, които посягат сами на живота си, не отиват в Рая, знам, че нашите половинки са там!
Много искам поне малко от написаното тук да Ви вдъхне кураж! Както са казали хората: "Вървиш бавно, стигаш далеч!". Така и всеки един от нас, с малки крачки, към завръщане към живота.

Хора всички, които давате надежда сте минали през ада. За съжаление ние сега минаваме и знаете никак не е лесно. Много боли, много дълбаят спомените, много осъзната е липсата с всеки изминал ден и надеждата, че ще се върне намалява. А това те смазва, осъзнаваш, че си сам на света и детето само дава сили. Всичко друго няма значение и смисъл.

Възхищавам се на тези от вас които са станали, изправили и продължили някак напред... Може и грозно да звучи но и децата не могат да ми дадът сили и причина да се боря.. Всичко ми се вижда безсмислено... В крайна сметка наистина се питам защо изобщо го живеем тоя живот... Защо ми е само болка и самота... Не, не искам...

Вчера преживях малък шок.Бяхме писали с голямата дъщеря да отидем заедно до Еконт тя да прибере пратката а аз да отида за сестра и!Вече бях в квартала а тя не беше нито писала нито ми беше звъняла.Затова и се обадих аз.Шока последва с думите и "Мамо ужасно ме боли главата!"попитах"Къде точно?"а тя отговори "Болката е концентрирана в дясно!"Уплаших се на на шега на баща и аневризмата беше в дясно на главна артерия.Неврохирургът оперирал баща и ми беше казал,че навършвайки 18г трябва да минава през 5 г на ЯМР.Обаче след вчерашните болки мисля да я заведа по рано на лекар!Не искам да я плаша и да живее в страх,но не виждам друг начин да я предпазя.Не мисля,че е правилно да си заровя главата в пясъка и да се надявам да не се случи отново!

Момичета преминавате през ада в момента не виждате дори лъч светлина и е напълно нормално.Аз в началото също бях като вас не виждах шанс,че изобщо ще се събера.Не виждах и причина да живея не ми бяха достатъчни и децата!Така беше докато изпитвах само и единствено болка!Едни думи и действия на майка му ме свалиха на земята дадоха ми да разбера,че съм сама на света и подкрепа от тях да не очаквам!Това в момент в който ежедневието ми се състоеше от гробище-детска градина-работа-вкъщи и това на обратно!Дадох си сметка,че аз ако не се стегна децата ще преживеят още по голяма болка от колкото аз!Дали на едно дете ще му и приятно да е кръгъл сирак?Питам Ви мислите ли,че детето ще му е добре да знае,че сте го изоставили защото не мислите,че то е толкова прекрасно колкото баща му?Да расте с баби и дядовци а недай боже в дом?Дали починалият преди вас ще е иска това за детето Ви?Или ще иска да дадете всичко това,което сте си мислили и двамата когато сте го създавали а това дете сте го искали и двамата!Сега единият го няма,но това не е причина детето да страда то не е виновно с нищо!То както вие си имате само него и сега то си има само вас!Моят Георги е при мен всеки ден!Той е във Ваня в Йордан всеки ден виждам борбеноста в дъщеря ни която носеше и той!Той е до мен и знам,че от мен иска само да бъда до децата и да им дам всичко това което не можахме заедно.Едва ли би бил доволен да си отида и аз и те да страдат двойно.Най много ако е вярно за това,че нищо не приключва тук а продължава там е да ми се скара и да ми се сърди цяла вечност.Докато беше жив последните години държеше само аз да гледам децата,когато са болни и отсъствах от работа много,но за него това не беше проблем щом съм до децата!
Другото което ме върна на земята беше ужасът,че мога да загубя дете....вярвайте ми дори при мисълта,че е възможно изпитвам 10-рно по силна болка от тази която изпитах преди 4г и 6 месеца!
Извинявам Ви се за острите думи,но аз самата на себе си говорех така,когато се случи!Трябва да се съберете защото имате отговорности и задачи,които полавинките ви няма да бъдат доволни ако не завършите!А най отговорната задача е да отгледате децата си така както биха искали те!А кой по добре от вас знае как биха искали те?
Депресията е страшно състояние и трудно се излиза много малко хора успяват без лекарства.Аз да ги спрях преди 6 месеца задължителен прием и все още имам периоди на депресия и паник атаки!Лекарствата ме правеха много лабилен човек вместо да ме вдигнат на крака те ме бутаха към пропаста!Но сега имам цели които в момента боря а покрай тях се научих и да живея!Ще дойде време и с него отново ще бъдем заедно а той ще бъде доволен от това което съм постигнала и задачите които съм завършила въпреки това,че ни напусна преждивременно!

Ани стискам палци! Никакво забравяне на главата ще ги следиш както са ти казали.

@AniGaSt Вие сте умна жена и сте разбрали, че най-добрия начин да победим страховете си е да се изправим незабавно срещу тях. Иначе ни убиват (бавно) а ужаса от неизвестността може да е по-тежко бреме отколкото жестоката истина. Успех с децата, дано всичко е наред. Вашето положение е доста сходно с нашето и много добре знам как се живее с такава мисъл. Стискам палци!

.

Не искам да се върна към живота дори... Иска ми се, да ме няма... Нямам сили нито надежда.... Много ме боли... Знам, че трябва заради детето, но не знам как ще се справя..... Не мисля, че ще имам сили