Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Имаш сили със сигурност. Щом толкова хора сме се справили, значи и ти ще се справиш. Може и да не ти се вярва, но е така. Ако прочетеш по-назад, ще видиш, че и нашите постове в началото са били подобни на твоите.
Дай си време, време трябва.

Ани, вярвам, че всичко ще е наред и децата ще са добре, но направете прегледа за Ваше спокойствие!
Съгласна съм с всичко написано от Вас!
Калина, никой от нас не иска да Ви наскърбява повече, по скоро се опитваме да Ви дадем някаква друга гледна точка на нещата. Факт, че, ако има вътрешен отказ от Ваша страна да продължите, трябва да се вземат сериозни мерки.
Никой не казва, че децата заменят любимия, но те са всичко, което е останало от него/нея. Създадени с желание, любов и Божията помощ!
Синът ни прилича на баща си, той завинаги ще живее в очите му и в сърцето ми. Човек е жив, докато има кой да го помни.
Има един цитат (диалог) от филма "Интерстелър", не си падам по този тип филми, но този специално много ми хареса:
"Купър: Ти си учен, Бранд.
Бранд: Слушай ме, когато казвам, че любовта не е нещо, което сме измислили. Тя е... забележима, мощна. Трябва да означава нещо.
Купър: Любовта има смисъл, да. Социална полза, социално обвързване, отглеждане на деца...
Бранд: Обичаме хора, които са починали. Къде е социалната полза в това?
Купър: Никъде.
Бранд: Може би означава нещо повече – нещо, което все още не можем да разберем. Може би това е някакво доказателство, някакъв артефакт от по-високо измерение, който не можем съзнателно да възприемем. Привлечена съм от вселената към някой, когото не съм виждала от десетилетие, за когото знам, че вероятно е мъртъв. Любовта е единственото нещо, което сме способни да възприемем, което надхвърля измеренията на времето и пространството. Може би трябва да вярваме в това, дори и да не можем да го разберем. Добре, Купър. Да. Най-малката възможност да видя отново Уолф, ме вълнува. Това не означава, че греша.
Купър: Честно казано, Амелия… възможно е."

Това ми е първия пост след смърта му!

Ееех, човече защо ни остави. Така ни липсваш, че….. разяжда отвътре тая болка, убива!!!

Ани,вярвам че изследванията на детенцето ще са добри.Скоро и аз изпитах същия кошмар с моето дете.Често ми се оплаква,че го боли глава и последния път госпожата ми се обади по спешност,че в училище му е станало лошо.Как стигнах до там ми е на сън.Заведох го на неврохирург,назначи скенер с диагноза съмнение за тумор.Докато излезе резултата щях да отача.Слава на Бога и на моето момче,което ни пази всичко е наред.Заведох и до София на лекар.ЕЕГ му правиха и след три месеца пак.Моето дете трудно приема смъртта на татко си.Води ли сте децата си на психолог или някъде другаде?                                                  Искренни съболезнования мили момичета!Много боли!

Дойдат ли петък, събота и неделя ми става още по тежко, още по мъчно и още по самотно. Много, много ми липсва. Искам го до мен. Искам си живота обратно. Искам си семейството.  

Няма сили вече. Много ми е трудно.


Той ме научи да няма грижи за нищо, да имам всичко което и където поискам, да не ми липсва нищо, да имам силен гръб и опора. Но не ме научи как да живея без него.

Всеки един от нас си иска живота обратно всеки от нас в тази тема няма отговора защо се случи точно на него и децата му.Но всеки от тази тема е успял да види и разбере,че има мисия и заедно с болката и мъката ще трябва да бори живота.Но и аз съм различен човек и вие сте различни.Всички сме различни и индивидуални личности, на мен ми се чудеха как успях да съм толкова организирана още в началото.В дните в които беше в болницата правех всичко аз.Ходих ежедневно и бях сама никой от неговото семейство.А в деня на операцията му сестрите,племенниците и брат ми бяха с мен от 7:30 сутринта до 1:30 през нощта.Това което аз не можах да понеса беше да ми кажат по телефона,че е починал затова сутринта 7:32 на 05.07.2017 година сестра ми вдигна телефона и казаха на нея.От там нататък поех всички задачи по организацията на своя гръб и когато се прибрах майка му ме нападна и смяташе,че повече глас в тази къща нямам.Тогава свекър ми я скастри и си замълча а месец по късно ми посегна да ме удари!Както и да е не съм го забравила,но съм простила!
Другото което исках да кажа е,че дадох избор на дъщеря ни дали иска да види баща си в ковчега или да го запомни жив.Тя избра да го види за последно!Няма нужда да ви казвам това 13г дете с какъв ужас и мъка гледаше баща си и разбираше,че го вижда за последно!А сега си представете,че беше видяла и мен така?Как това щеше да се отрази на нея на брат и?Аз щях да се "спася" от болката,мъката и трудностите да отгледаш и възпиташ дете като сам родител!Обаче с тях какво щеше да се случи?Помислете,че тези деца са най прекрасното което ви се е случвало те са там до вас и имат най много нужда от вас!И помислете,че вашата половинка ще иска точно това от вас.Той е обичал децата си и е искал най доброто за тях,възпитание образование и грижи.Дали ще му хареса да се предадете и да изоставите грижите си за тях.Дръжте се не е леко и никой не казва това трудностите трябва да ви калят  за да борите този скапан живот!Като папагал повтарям,но ще дойде време пак ще сме с тях това не е просто връзка между двама човека   тези между нас и половинките ни е между две души!Там от другата страна пак ще сме едно цяло.Бъдете силни заради себе си,децата си и близките си!Мислете,че и вас някой ви обича така както вие сте обичали него.Мен ме обичат децата ми няма по собствена воля или желание да им причиня болката която вече изпитахме заедно.Не съм майка за пример даже изобщо не съм и добър човек,но знам,че за тях ще направя всичко за да са добре.

Съжалявам ако звучи назидателно не е това целта а това да се види другия край на нещата!С отказа от живот и неприемане на нещата вие ще причините още повече болка а едва ли искате това.Сега е времето просто да оставите болката да преминава през вас,когато ви се вика да викате да плачете просто всичкия този гняв и мъка да излизат от вас.Намерете нещо с което да се занимавате хоби или занимание което ще ви развлича.Аз записах да си довърша образованието не,че ми се отдава,но имам цел дори за висше.Имам желание за шофьорска книжка искам да подсигуря дом за децата си и да имат образованието което искат!Искам да си стартирам собствен малък бизнес с ръчно изработени сапуни от нулата с растителни масла също и ароматни свещи.Започнах на шега с това,че сега има сапунени бази от които всеки може да си направи сапунче в къщи а на мен ми се стори твърде лесно и затова направих сапун "като на баба" и от там нататък усетих,че това е моето нещо!От всички поставени цели не знам колко ще постигна,но ще се боря да не са малко.А другото,което разбрах по трудния начин е,че ще съм сама от тук нататък човека който е бил за мен и аз за него го няма друг няма да се появи!

Ани, преди 4 месеца видях баща си за последно по този начин, а съм на 35 години! Това бе момента, в който заплаках с глас, знаех, че повече няма да го видя, да го прегърна, сбогувах се многократно и не ми бе достатъчно. Исках да бъда силна, заради майка ми, защото разбирах мъката й, аз я изживях преди 8 години. И въпреки всичко, като малко дете се вкопчих в нея и плачех с глас. Знаех, че вече не съм малкото момиче на тати.
Никое дете не заслужава да загуби родител в толкова крехка възраст! Вярвам, че тя ще помни хубавите мигове и се радва, че има толкова силна майка!

Бях на 24г когато загубих майка си на 27г когато загубих баща си и на 30г загубих съпругът си от 2011г февруари до 2017 г юли изгубих трима от най близките ми хора!И за трите пъти в които се сблъсках с този ужас се държах дори прекалено много!Не знам другите(близките ми) какво мислят за мен,но съм си мислила,че съм прекалено коравосърдечен човек.А пък плача иначе от най малкото съчувствам и съм съпричастна с болката на друг!Обаче защо ставам толкова безчувствена,когато мъката се случва директно на мен идея си нямам.

Помня леля си беше погребала баща,син,майка и двама братя....държеше се аз не мисля,че бих успяла.Обаче на края на живота си цялата мъка според мен и се отрази получи деменция което смятам е с пряка връзка с цялата преживяна мъка!

Как успяхте да се справите с всичката тази мъка... Аз от ден на ден се отчайвам много и искам сМл мъжа ми да се върне.. Няма да издържа без него не знам какво ще правя...... Не сд търпи всеки ден.. Нямам силк вече

Не знам момичета, просто с времето се по свиква. Мъка е, трудно е, що сълзи съм изревала, но времето назад не се връща. При мен има и нещо друго- моят син има сериозни здравословни проблеми. Към момента има много силни тикове, както и преди е имал, но сега са много силни. Отделно всеки ден го боли стомаха от около месец и нещо насам и му се повдига. Започна да отслабва, отслабна два килограма за месец и много ме тревожи. От тиковете се притеснява и мен ми се свива сърцето като го гледам. Изобщо животът ме иска силна, няма място за слабост. Ако съм слаба, подтисната, тъжна, това ще го предам и на него. А аз искам той да бъде щастлив и доколкото може да премине през това с възможно най- малко травми. Ако не успеете да преминете през това, всичко това ще се отрази на децата. Неизбежно ще се отрази и то в лоша посока. Така, че съветът ми е да не се затваряте. Да се опитвате да се срещате с хора и да излизате максимално. На никой не му е лесно. И аз бях като дупе и гащи с моят мъж, нон стоп заедно и си бях принцеса и наистина се отнасяше с мен като принцеса, а аз бях спокойна и доволна , че има на кого да се опра.  Детето го гледаше повече и от мен, той синът ми знаеше само тати това, тати онова. Всичките ми приятелки се изреждаха да ми обясняват как съм късметлийка и прочие, някои откровено ми завиждаха. Но като стана това , на кого да се оплача, кой да ме разбере и на кого да разчитам. То просто няма на кого. И ако се тръшна вкъщи да рева по цели дни докъде ще я докарам. Как ще се отрази на бъдещето на детето, което обичам до бязмие. То защо трабва да страда два пъти?! Това как приемате вие нещата рефлектира върху тях. Няма кой да ви помогне, а тези, които искате ги няма. Сами сте, да, тъжно е, страшно е, но трябва да се приеме. Ако не успявате трабва професионална помощ.

Как ли?Не знам!Бях на успокоителни 6 месеца а на антидепресанти 3 месеца аз се чувствах по лабилна и зле отколкото да се оправям.Спрях ги!И започнах да живея друг живот по труден,по сив,но все така красив заради децата които той обожаваше!Живея с мисълта,че той трябва да е доволен от това как са възпитани,образовани и да бъдат добри и човечни като него!

Вчера ходих в мола. Украсен е празнично. Хората пазаруват, усмихват се, разговарят. Съвсем нормално, както и аз се чувствах преди 6 месеца. Така ми липсва това време. А в момента не искам да идват празници. Не искам.

Ани, съжалявам за всичко това, което сте изживала! Според мен не сте коравосърдечен човек, а сте намерили сили да се стегнете в тези моменти, знаейки, че няма на кой друг да разчитате!
До ден днешен не знам как в онази нощ съумях да реагирам правилно, според психолога, адреналина не ни позволява да изпаднем в паника и ни кара да действаме така.
Христина и Калина, много е рано да свикнете със случилото се. Но както написа insane, път назад няма. И да се предадете, ще наскърбите още повече близките си, а за децата дори не искам да мисля какво ще преживеят! Винаги съм смятала, че смисъла на живота е да създадеш и отгледаш друг такъв! Да остане нещо смислено след теб самия. Кураж, мили момичета! Дръжте се заради децата и самите Вас! С бавни крачки се стига далеч!