Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Аз от около 2 седмици спя. Страх ме е дори да се похваля. Минаха 2 години и 5 месеца. Стресът при мен продължава да е неимоверни заради фирмата, която поех, след като той почина. А все така продължавам да си работя и моята работа, макар и на 4 часа. Не знам докога ще издържа така. Като цяло съм си дала срок до края на годината и ако не успея да сваля нивата на стрес, ще преосмислям нещата. Хубавото е, че децата са живи и здрави. Баткото вече студент първи курс. Малкият септември ще е първокласник. Пораства и става по-самостоятелев и по-лесен за гледане от преди. Ходя на спорт. Това държи балансът ми, да не полудея. Не съм срещнала никого засега. Но някак фокусът ми се измести повече върху мен и това да намеря моят си вътрешен баланс. Пък тогава ще мисля за нещо друго.

Идната събота стават 6 години. Не е спрял да ми липсва нито за минута.
Искам да питам тези, които са останали сами с малки деца. Как говорите с тях за липсващите родители? Големият помни много добре баща си, но малкият беше бебе. Чувствам вина, че не му разказвам достатъчно.

Говорим къде сме ходили, какво сме правили. Но малката беше на 4,има спомени за него. Говори свободно, синът ни обаче  не, а помни ясно сигурна съм.
Тя разпитва много за него, вярва, че се е вселил в една котка. В звезда го опреличава.
Трудно е...
А времето си отива...

Различни са децата. Едни питат и се интересуват, за други е болезнено и не повдигат темата. Зависи и на каква възраст са, имат ли съзнателни спомени от времето когато бащата е бил жив и т.н. Всяка майка най-добре си познава детето. Аз не бих ръчкала едно по-затворено, мълчаливо и чувствително дете да споделя и да пита за починалия си родител, освен ако самото то не зададе въпрос или не изяви желание да каже нещо по темата. На по-приказливите деца може да им се разказват истории от времето на съвместния живот между бащата и майката, ако проявяват интерес.

Скоро станаха пет години откакто вече сме сами. Не минава и ден без да мисля за него. Дъщеря ми вече е на 9, но не говорим за него, рядко го споменавам по различни поводи, но тя  не отвръща, не пита, не се интересува, все едно нищо не съм казала. Така е от самото начало. Помни все още мисля, но беше в такава възраст, че като порасне няма да има съзнателен спомен. Понякога сядаме да гледаме снимки, но пак така, не задава въпроси тя, а аз сякаш гледам да не натрапвам. Не зная кое е правилното. И нещо, което ми тежи и ще помня още дълго сигурно. Малко преди да си отиде мъжът ми ми каза: "ти ще ме забравиш бързо". Е, не съм  забравила. 5 години вече, всеки ден...какво щеше да бъде, ако не беше...

По отношение на спането, аз се роботизирах. И докато беше болен, и след като почина съпруга ми, си "набих в главата", че трябва да спя, за да съм във форма за детето и за себе си. Лягам и се изключвам от мисли.
На 23-ти този месец ще станат седем години, откакто сме сами с дъщеря ми. Баща ѝ присъства в разговорите ни. Продължаваме напред с болката от липсата му.

Лятото ще станат 5 год-децата ми ,макар и вече големи -единия ще направи 24,др 20 също не говорят за него-отначало,защото аз много се разстройвах и плачех и те явно гледаха да не ме разстройват...
Миналата година малкия завърши училище и прави бал /мм почина внезапно месец и половина след бала на големия/. Дните преди бала на малкия доста си поревах,защото до брат му бяхме не само аз ,а и баща му,девер ми,свекър ми и майка ми,а сега ,само 4 г по-късно тези хора ги няма и бях сама като изгубена... Реших да се стегна и поне в деня на бала да не рева,но времето беше отвратително ,не спираше да вали-детето стана сутринта и каза Все едно тати плаче от небето,защото няма да присъства и аз не издържах и пак се разревах-следобяд се стегнах и го изпратихме усмихнати-неочаквано дойдоха и приятели,та не бях и сама ,но на сърцето си ми тежеше...

Мен ме спасяват от самотата пътуванията,направо все едно живея за тях месец за месец...

3 години и 3 месеца. Говорим си с за него, споменаваме името му, имаме снимките му, целуваме ги. Разказвам й истории, които не помни, защото е била.малка или пък как сме се запознали и изобщо любовната ни история. Дъщеря ни го рисува, казвам й да се гордее с него, защото и той се гордее с нея. Когато й е мъчно, й казвам, че е 50% татко си, така че той всъщност е много близо.  Мисля, че е здравословно. Поне за нас така работи. Но някак си тъгата ни е друга, изпълнена и с благодарност,  че е бил нашият съпруг и татко. Имаме си един герой-ангел на небето.

На 8-ми февруари се навърши година, откакто си отиде моят човек. Събрахме се децата, внуците и неколцина близки приятели да го поменем. На гробищата големият внук (на 15) много се разстрои, те със сестра му са израснали от бебета с дядо си, той повече се грижеше за тях - на разходки ги  водеше из града, в планината, пък аз се занимавах с осигуряване на бита в къщи. Даже колежки със смях ми казваха - ти внуци нямаш ли, все мъжът ти е с тях. Малките внуци - най-малката твърде вероятно няма да има ясни спомени, брат ѝ ще има може би по-ярки, знам ли. Установявам, че когато съм с децата и внуците не се поддавам на мъката си, като се замисля май никога не съм плакала пред тях. Когато съм сама в къщи - тогава... Скръбта си е моя... Сега живея в жилището на родителите ми, в което също имаме спомени, датиращи от началото на брака ни. И въпреки, че направих ремонт, изхвърлих 50-годишните мебели,  въпреки, че в апартамента обстановката е различна, пак виждам във вътрешния си взор мъжа ми - как изминава разстоянието от една стая до друга, просто е тук, макар да го няма физически. Представям си като си отида в нашето семейно жилище, където почти нищо не е променено, освен кухнята, в която имаше струпани негови вещи на едното легло и трябваше да ги прибера. Та хем ми се иска да отида в нашето си жилище, където всеки сантиметър е спомен, хем не ми се иска, защото да си сам, където всяко най-мъничко нещо напомня за човека, с когото си бил десетилетия, е мъчително. Определено когато говорим за него, било то с децата ми или с общи познати и приятели, не изпитвам мъка, напротив, става ми хубаво, когато го споменаваме - все едно го има, ама не е с нас сега. Скръбта идва, когато съм сама, особено нощем - както казва Хемингуей "нощта е ужасно време за самотните хора". На моменти ми се струва, че всичко това е сън, че съм участник в някаква нелепа пиеса, която в един момент ще свърши и всичко ще бъде както преди, но... никога вече няма да бъде както преди. И се улавям, че правя някои неща, както той ги правеше и тогава даже съм се дразнела. Например когато трябваше да боядисваме стените в къщи и да се махат книгите от етажерките (къщата ни е пълна с книги, само в банята и в тоалетната няма) той с часове ги вземаше една по една, дори разлистваше преди да ги постави някъде другаде. И сега, когато изхвърлих старата библиотека от жилището на родителите ми, установих, че правя абсолютно същото - изваждах книгите една по дена, разлиствах някои, почти цял ден се занимавах с това... Той ми миеше съдовете, не защото го карах, ами просто не обичаше в умивалника да има чинии, пък на мен не ми пукаше особено. Сега, когато съм сама, не че веднага ги мия, но пък като захвана да ги мия и сякаш го виждам как го прави... Когато наливам изворна вода от чешма, която има кранче, правя същото както него - първоначално водата тече силно, а когато тубата вече е близо до напълване, внимателно и постепенно намалявам с кранчето, така че да спре да тече водата точно до гърлото на бутилката. На моменти си казвам - Боже, май някакъв фетишизъм развивам! Пък след това си помислям - важното е, че ми е добре като правя така, пък дали е фетишизъм или тихо полудяване, все ми е тая... След почти половин век заедно, няма начин човек да не излезе извън релсите. Така ще е, влакът дерайлира, оцелелите ще трябва да я караме някак си...

На 16.02. стават шест месеца от внезапната и страшна загуба на съпруга ми! Болката се трансформира, не е така парлива както в началото, сега дойде тъгата по неизживяното, по това какво щеше да е...Крепим се със сина ни, разказваме си как е минал денят ни, спомняме си за него, вече се смеем, но загубата ни е огромна! Продължаваме заради него защото и двамата знаем, че той не би искал да ни вижда смачкани и без желание за живот! Аз се завърнах към фитнеса, излизам, разхождам се, ограничила съм доста кръга от хора, просто защото душата ми се лекува и не искам тълпи  покрай себе си! Завърнах се и към хобито си, на синът ни му предстои доста сериозна стъпка професионално, и двамата сме обнадеждени и чакаме с нетърпение новия му старт, с искрената вяра, че баща му ще го закриля и  ще се гордее с него! Бавно, трудно...ден след ден се учим как да живеем .....