Dali postapih pravilno

Понякога разговаряме...И за двамата темата е болезнена...Сигурна съм, че страда, просто по свой си начин. Аз мога само за миг да ревна, той- не. Аз споделям повече, той- почти никога. Съмнявам се, че думите на съпругът ти означават буквално  да забравиш детенцето ви.  Според мен е искал да каже, че трябва да свикнеш с това, че го няма. Не да ти е безразлично...незнам как да го обясня...Загубата на детето е ужасна, но тя е ФАКТ, който не можем да променим. Дори и почернен, животът ни продължава. Другите деца не са ни виновни за нищо. Дори да не е днес, дори след месец, пак ще виждаш тези деца. И трябва да свикнеш да не ги свързваш с твоята липса. Аз не съм страняла. Дъщеря ми ходеше на градина, играехме пред блока, имаше и бебенца близки по възраст до моя син. Даже ми беше обидно, защото някой умишлено като че ли гледаха да не са около мен. Не можеха да разберат, че аз не искам техните деца, не им завижам за тях. Аз исках МОЕТО!
Всеки страда по различен начин. И всеки се изразява различно. Понякога погрешно разбираме чуждите думи. Понякога ние самите казваме неща, които не обмисляме достатъчно. Поговорете. Раздялата не е решение...

Здравей и искам да ти кажа ,че много съжалявам за огромната ви загуба 
Раната ви е твърде прясна и ви боли и двамата твърде много.Всеки изживява по различен начин тази болка.Според мен трябва да говорите ,но като че ли имате нужда от поне мъничко време .Раздялата и за мен не е решение.МОже би съпругът ти си мисли ,че като доведе племенника ви поне мъничко ще те накара да не мислиш толкова за Емко ,а може би търси отдушник за собствената си болка....не знам ,твърде сложно е ,говорете за това.

Всички казвате да говоря с него за това,но това е невъзможно,защото той просто не иска да говорим,казва че иска да не мисли за него,не е споделял до сега нищо за това как се чувства или какво изпитва.А за мен лошото е че даже и не разбира как аз се чувствам въпреки че аз си казвам винаги какво ми е,аз много обичам да говоря и да си споделям и ме боли много когато не мога да споделям с него.За мен това говори с него е невъзможно-защото за това трябват поне двама.

Остави го ,не го насилвай ,може би сам ще проговори 

Загубата на дете е сериозно изпитание за партньорството, но, ако има любов между вас, ще намерите начин да я преодолеете. Според мен реакциите и на двама ви са твърде бурни заради преживяното. Може би сега той е на ход, дай му малко време и не го насилвай да говори за това, не всеки иска, което не означава че не страда. Мъжете явно смятат, че мълчанието по въпроса е част от силата и устойчивостта, която ги прави мъже. Ти си по-емоционална и търсиш неговото покровителство, но вероятно и на него още му е трудно, не вярвам да не страда, но не иска да го показва.

Момичета много ви благодаря за отговорите.

Галя, успех ти желая! Надявам се всичко да се развие така както ти искаш...

Гали, явно при повечето е така - жената иска да говори, защото чувства мъжът си /бащата на изгубеното си дете/ най-близък от всички останали. Но уви повечето мъже може би искат да изолират някъде дълбоко в себе си споменът за болката, която са преживели и да продължат напред. Искат го не заради друго, а заради самите нас - за да се чувстваме по-добре, но не се получава. И те не могат да го разберат. Никой освен майката не може да помни всичко с най-малка подробност и безкрайно дълго време. В началото си говорехме с моя мъж, по скоро аз говорейки плачех, а той ме успокояваше и само казваше, че и на него му е много тежко... Винаги се е съобразявал с моите чувства, винаги ме  епитал ще имам ли против ако така и така...Просто след загубата, ние се превърнахме в едни различни хора, пораснали хора, които се обичат още повече от преди. Това е. Вече не говорим, страдаме си тихичко... Незнам дали разсъждавам правилно, аз лично не искам да го натоварвам, имам си една приятелка /освен всички момичета от този форум, които обожавам и и винаги ще помня/, на която безкрайно съм благодарна, че винаги ме изслушва и ми дава съвети /въпреки, че не е преживяла същото/.
Прегръщам те Гале и силно се надявам да вземеш правилното решение. Това, което ще е най-добре за теб. Запомни обаче - ние живите трябва да го изживеем този живот , разбира се че ще скърбим, но не трябва да забравяме и за хората около нас. Ако имаш желание можеш да отидеш на психиатър - аз го направих.  Успех мила