САМО за фенове на Стивън Кинг! - 6 част

Нищо чудно, че има подобно сходство - това означава само, че и двамата автори са си свършили много добре работата в предварителната си подготовка и бекграунд, а не че някой е копирал от някой. А и нито един от двамата НЕ е измислил това.

Малоумният живееше в някакъв свой сиво-черен свят, набраздяван от белите светкавици на глада и мъждукащото пламъче на страха. Дрехите му бяха стари и окъсани. През дупките се подаваха остри като длета пищялки, а от съдраното му палто надничаха ребра, досущ пръсти, свити в юмрук. Беше висок и плосък. Очите му бяха спокойни, лицето — безжизнено.

Мъжете извръщаха очи от него, жените не смееха да го погледнат, само децата се спираха и го зяпаха. Но това нямаше значение за него. Не очакваше нищо от никого. Когато го поразеше бялата светкавица, ставаше тъй, че все намираше по нещо за ядене. Намираше го сам, ако можеше; ако не — караше без храна. Когато не можеше повече да издържа, нахранваше го първият човек, озовал се очи в очи с него. Малоумният нито знаеше защо, нито се учуди някога. Той не просеше. Просто стоеше и чакаше. Когато някой срещнеше погледа му, в ръката му се появяваше монета, парче хляб, плод. И той ядеше, а благодетелят му бързо отминаваше, смутен, неразбиращ… Понякога притеснено се опитваха да го заговорят или говореха помежду си за него. Малоумният чуваше звуците, но за него те не значеха нищо. Той живееше затворен вътре в себе си, далеч от външния свят, а тънката нишка между дума и смисъл висеше прекъсната. Виждаше чудесно и лесно различаваше усмивката от сърдитата гримаса, но нито едното, нито другото предизвикваха някаква реакция у това същество, което никога не се смееше и никога не се мръщеше, затова не можеше да разбере чувствата, които караха другите да бъдат весели или сърдити.

Изпитваше страх, но само колкото да спасява кожата си. Беше неспособен да предвиди каквото и да е. Вдигнатата пръчка, летящият към него камък го заварваха неподготвен. Реагираше едва като го стигнеха. Тогава бягаше. Побягваше при първия удар и продължаваше да бяга, докато ударите престанат. Така се спасяваше от бури и каменопади, от хора и кучета, от превозните средства и глада.

Нямаше никакви предпочитания. По-често се озоваваше сред пущинаците, отколкото в града, и тъй като живееше, където свари, повечето време прекарваше в гората.

Четири пъти го бяха затваряли. И четирите пъти му беше напълно безразлично и у него не настъпи никаква промяна. Веднъж здравата го би един болен, друг път санитар — и то още по-жестоко. На другите две места го измъчваше гладът. Имаше ли храна, оставяха ли го на мира, той стоеше. Дойдеше ли време да избяга, бягаше. Начинът на бягство се определяше от външната обвивка на малоумния, а нещото, което се криеше в нея, не се интересуваше от това или пък не можеше да командува. Но щом настъпеше моментът, някой санитар или портиер се озоваваше очи в очи с малоумния, чиито ириси сякаш бяха готови всеки миг да затрептят и да се завъртят като колела. Вратите се отваряха, малоумният си отиваше, а благодетелят му, силно смутен, бързаше да се залови с нещо друго, независимо какво.

Всичко у него беше животинско, самото му присъствие — унижение за околните. Като животно, повечето време той прекарваше далеч от хората. В гората се движеше красиво, като истинско животно. Убиваше като животно — без омраза и без удоволствие. Ядеше като животно каквото намери и когато имаше какво, само толкова, колкото да не гладува, никога повече. Спеше като животно — спокойно и леко, не като човек, защото когато човек заспива, той бяга в съня, а животното е готово всеки момент да избяга от съня. Беше зрял със зрелостта на животно, при която играта на котенцата и кученцата вече няма определена функция. Не знаеше що е настроение, не изпитваше радост. Спектърът на чувствата му бе ограничен между ужаса и доволството.

Мистър Кю беше добър баща, най-добрият баща. Така каза той на дъщеря си Алиша на деветнадесетия й рожден ден. Откак навърши четири години, все това й повтаряше. Тя беше на четири годинки, когато се роди малката Ивлин, а майка им умря, проклинайки го с гняв, по-силен от агонията и страха.

Само един добър баща, най-добрият от всички, би могъл пръв, със собствените си ръце да поеме от утробата на майката второто си дете. Само един изключителен баща би могъл да отхрани и отгледа едно бебе и едно малко дете с толкова нежност и грижи. Никое друго дете не е било така пазено от злото, както Алиша. А когато тя обедини сили с баща си, около Ивлин се издигна здрава крепост от добродетел. „Тройно дестилирана добродетел — каза мистър Кю на Алиша на деветнадесетия й рожден ден. — Аз познах доброто чрез злото и те научих само на доброто. Това добро стана твой начин на живот, а твоят живот е пример за Ивлин. Аз зная всичкото зло, което съществува, ти знаеш всичкото зло, от което трябва да се пазиш, но Ивлин не знае нищо за злото.“

Разбира се, на деветнадесет години Алиша беше достатъчно зряла да разбира тези абстрактни понятия — „начин на живот“, „дестилация“ и общите категории „добро“ и „зло“. Когато стана на шестнадесет години, той й обясни как мъжът полудява, ако остане насаме с жена, как по тялото му избива отровна пот и той се нахвърля върху нея, а тя настръхва от ужас. В книгите си той имаше такива картинки, които показваха настръхнала кожа. Когато стана на тринадесет години, й се случи нещо, което я смути. Каза на баща си, а той със сълзи на очи й обясни, че причината е, че е започнала да мисли твърде много за тялото си, което беше истина. Тя си призна и баща й наказа тялото й така, че тя започна да съжалява, че изобщо има тяло. Мъчеше се, упорито се мъчеше вече да не мисли за това, но не успяваше, въпреки желанието си. А баща й редовно, макар и не без съжаление, й помагаше в усилията да подчини непокорната си плът. Когато стана на осем, той я научи да се къпе на тъмно, за да не станат очите й като онези бели, невиждащи очи от странните картинки в книгите му. Когато стана на шест години, той закачи в спалнята й картина на жена — Ангел и картина на мъж — Дявол. Жената, обърнала нагоре длани, се усмихваше, а мъжът протягаше към нея ръце с хищни криви пръсти, а от гръдната му кост стърчеше закривено острие на нож, по което се стичаше нещо.

Когато беше на пет години, Джейни започна да си играе с други две момиченца. Отначало те нищо не забелязваха. Изглежда, бяха близначки, на около две години и половина, и тъкмо прохождаха. Разговаряха чрез пронизителни крясъци, ако това можеше да се нарече разговор, и се търкаляха по покрития с бетон вътрешен двор като в сеновал. Отначало Джейни ги наблюдаваше от четвъртия етаж, надвесена от перваза на прозореца, и събираше слюнка в устата си. Когато се събереше достатъчно, тя проточваше врат и издувайки бузи, я изстрелваше. Когато слюнката плеснеше на цимента, близначките не обръщаха внимание на обстрела, но когато ги улучеше, започваха да цвърчат и писукат от удоволствие. Те не се сещаха да погледнат нагоре, а само препускаха лудо наоколо и възбудено крещяха.

Появи се и друга игра. Когато времето беше топло, близначките можеха светкавично бързо да събличат гащеризончетата си. Както си бяха благоприлично облечени, в следващия миг едната или двете заедно се озоваваха на петнадесет фута от купчинката дрехи. С крясъци и борба те се намъкваха обратно в тях, хвърляйки уплашени погледи към вратата на сутерена, което доставяше огромно удоволствие на Джейни. Тя откри, че ако се съсредоточи, може да мести свалените гащеризончета. Започна упорито да се упражнява — легнала на перваза на прозореца, подпряла гърдите и брадата си на възглавничка, с очи, присвити от усилието. Отначало дрешките само леко се поклащаха на мястото си, като че ли ги развяваше лек ветрец. Но скоро тя вече можеше да ги накара да пълзят по бетона като малки уплашени раци. Това караше близначките да изпадат в шумен възторг, което много се харесваше на Джейни. Постепенно те ставаха предпазливи и понякога Джейни трябваше да лежи на прозореца и да чака цели четиридесет минути, докато те се решат да съблекат гащеризончетата. Понякога Джейни оставяше едната дрешка да си лежи на мястото за известно време и двете момиченца — едното голичко, другото облечено — я обикаляха като котета, дебнещи бръмбар. Тогава Джейни нанасяше своя удар — гащеризончето се вдигаше във въздуха, близначките се хвърляха към него; понякога успяваха да го уловят веднага, друг път го преследваха, докато се задъхат и започнат да пухтят като локомотиви.

Един следобед, след като вече се беше научила не само да премества гащеризончетата, а и да ги вдига, Джейни разбра защо близначките все поглеждат към вратата на сутерена. Дълго се спотайва, докато те изоставиха всякаква предпазливост — изхлузваха се от дрешките си като от шушулки, спокойно се отдалечаваха от тях, шляеха се насам-натам и пак се връщаха, като че ли за да я предизвикат. Но тя изчакваше, най-после и двете гащеризончета лежаха на розово-бяла купчинка. Тогава тя нанесе своя удар. Гащеризончетата се издигнаха право нагоре и кацнаха на перваза на един прозорец на първия етаж. Тъй като вътрешният двор беше малко под нивото на улицата, дрешките се оказаха на височина шест фута, която момиченцата не можеха да достигнат. Джейни остави дрешките там.

Едната от близначките изтича в средата на двора и започна да подскача възбудено, като протягаше врат да види гащеризончетата. Другата изтича до стената под прозореца и протегна нагоре ръчички, които докосваха тухлите цели двадесет и осем инча под целта. После изтичаха една към друга и зацвърчаха възбудено. След малко отново се опитаха да достигнат перваза — този път и двете. Все по-често започнаха да хвърлят ужасени погледи към вратата на сутерена; вече не им беше така забавно, обземаше ги ужас.

Най-после клекнаха прегърнати възможно най-далеч от вратата и вцепенено се вторачиха в нея. Постепенно бърборенето им премина в чуруликане, след това в гукане, докато накрая съвсем притихнаха — две малки точици от ужас.

Отварям се за тебе, Сам. Отварям се, толкова достатъчно ли е?

Ирисите му — като колела. Сигурна съм, че се въртят, но не съм ги улавяла. Тази невидима сонда, която излиза от мозъка му през очите и прониква в моите очи. Дали знае какво означава това за мен? Дали изобщо го интересува? Не знае и не го интересува — изпразва ме и аз отново се пълня по негово желание, той пие и чака, и пак пие, но никога не поглежда към чашата.

За пръв път го видях в гората, сред пущинаците. Танцувах и вятърът ме галеше. Обърнах се и го видях да стои в сянката на листата и да ме гледа. Намразих го. Не моята гора, не тази моя долчинка, обсипана със златни звезди, обрасла с гъста папрат — танца ми отне той, скова го завинаги с присъствието си. Затова го намразих, намразих го, застанал до глезени в нежната мокра папрат, приличащ на дърво, с крака-коренища и дрехи с цвета на пръстта. Като спрях, той се раздвижи и отново стана човек, огромна човекоподобна маймуна, мръсно мъжко животно; омразата ми изведнъж се превърна в страх и аз замръзнах на мястото си.

Той знаеше какво е направил, но това не го интересуваше. Да танцувам… вече никога нямаше да танцувам, защото никога нямаше да знам дали от гората не ме гледат очи, не ме гледат грамадни, безразлични мъже-животни. Летни дни, в които дрехите ме задушават, зимни нощи, с благоприлични одежди, които ме обвиват като саван; и никога вече да не танцувам, никога да не си спомням, че съм танцувала, без отново да преживея шока от това, че ме е видял. Как го мразех! О, как го мразех!

Да танцувам сама, където никой не може да ме види — това бе единствената ми тайна, когато ме знаеха като мис Кю, това преждевременно състарено викторианско изкопаемо, благовъзпитано и колосано, в лен и дантели; и самотно. Сега щях да съм точно това, за което всички ме смятаха, точно това и завинаги, защото той ми бе отнел едничкото нещо, което бях дръзнала да запазя в тайна.

Той излезе от сянката и тръгна към мен, като държеше грамадната си глава наклонена на една страна. Стоях неподвижно, замръзнала и вътрешно, и външно — сърцевина от гняв, обвита в страх. Ръката ми беше все още протегната напред, кръстът ми — леко приведен от танца. Той се спря и аз си поех дъх, защото вече се задушавах.

— Четеш ли книги? — попита той.

Не можех да го понасям близо до себе си, но не можех и да се помръдна. Той протегна ръка, докосна брадата ми и повдигна главата ми, за да го погледна в лицето. Гърчех се от страх, но лицето ми не се откъсваше от ръката му, макар че той не го държеше, само го бе повдигнал.

— Трябва да прочетеш някои книги за мен. Нямам време да ги търся.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Сам — отговори. — Ще четеш ли книги за мен?

— Не. Пусни ме, пусни ме! — Той не ме държеше.

— Какви книги? — извиках аз.

Бутна грубо брадата ми. Не силно — само за да ме накара още малко да вдигна глава. Махна ръката си. Очите му, ирисите му, всеки момент щяха да се завъртят…

— Отвори там вътре — каза той. — Отвори и дай да видя.

В главата ми имаше книги и той гледаше заглавията… всъщност не заглавията, защото той не можеше да чете. Той гледаше това, което зная от книгите. Изведнъж се почувствувах ужасно безполезна, защото в мен имаше само частица от това, което той искаше.

— Какво е това? — изръмжа той.

Знаех за какво пита. Беше го намерил в главата ми. А аз дори не знаех, че го имам там.

— Телекинеза — отговорих аз.

— Как става?

— Никой не знае дали е възможно. Преместване на физически предмети с мисълта.

— Възможно е — отсече той. — А това?

— Телепортиране. То е същото, почти същото — да преместиш собственото си тяло със силата на мисълта.

— Да, да, виждам — каза той грубо.

— Взаимно проникване на молекулите. Телепатия и четене на чужди мисли. Не зная нищо за тях. Според мен това са глупости.

— Чети за тях. Няма значение дали разбираш или не. Това какво е?

То беше там, в мозъка ми, на езика ми: „Гещалт.“

— Какво е то?

— Група. Като едно лекарство, което може да лекува много болести. Като много мисли, изразени в една фраза. Цялото е нещо повече от сбора на частите.

— И за него прочети. Чети много. Най-много трябва да четеш за него. Важно е.

Той се обърна и когато очите му се отместиха от моите, сякаш нещо в мен се счупи и аз залитнах и паднах на колене. Той изчезна в гората, без да се обърне. Взех нещата си и избягах вкъщи. Гневът ме връхлетя като буря. Страхът ме връхлетя като вятър. Но знаех, че ще прочета книгите; знаех, че пак ще отида там; знаех, че вече никога няма да танцувам.

Сборникът "Зъл мрак, угаснали звезди" вероятно ще излезе между 20 и 25 юни, а цената му ще е около 21 лв. Ще бъдат само 4-те новели, без допълнителния разказ.

Бард преиздават "Черният дом"! Още една книжка от останалите ми за пълен подбор колекция.

http://www.bard.bg/forthcoming/?BookID=1409

Сборникът "Зъл мрак, угаснали звезди" вероятно ще излезе между 20 и 25 юни, а цената му ще е около 21 лв. Ще бъдат само 4-те новели, без допълнителния разказ.

Откъс от "11/22/63"