Нежелана бременност.Ще заобичам ли бебето?

Явно аз не съм в ред и не допусках, че може мъжът ти един вид "насила" да ти направи бебе

Много гадна ситуация наистина...просто не знам, не си представям какво й е на тази жена...
Това верно си е като форма на насилие

Може, разбира се.
Пред заплахата да разведеш или да те тормози със скандали непрекъснато, особено в нейното състояние. В период от живота, в който има нужда от обич, подкрепа и грижа. Обаче вместо да ти бъде опора, някой използва лабилното ти състояние, за да те притиска непрекъснато, да те заплашва скрито или открито, докато нямаш сили да се съпротивляваш и просто се примиряваш.
След този кошмар инвитро, преждевременно раждане в 6-ти месец, след това нова бременност, непрекъснати здравословни проблеми- много сериозни при това, непрекъснато висене по болници, медикаменти, системи, болка, страх, ужас и всичко това десет години!
И след тази борба и след като едвам не е умряла, заради сина си, който е на година и няколко месеца и той иска отново дете.
Къде сили да се съпротивлява? Къде? И я притиска, докато не получи своето.
И в резултат, тя го намразва. Не е толкова глупава, за да не се разочарова от факта, че той не се интересува от влошеното и здраве и огромния риск за живота и.
Премазал я е като валяк.
Всичко е в публикациите и.

Хари, мога да кажа, че те разбирам.
С първото дете забременях след две години опити - причината остана неясна. Проблемна бременност, рискова, но поне бях на крак до последния ден. След това цикълът ме стана все по-нарядко и нарядко, на 28 г. /преди 3 г./ се оказах с диагноза изчерпан яйчников резерв. Изследвания, наблюдения - това е и точка. Цикъл - 3-4 пъти годишно, съвсем оскъден, липса на овулация. И категоричното - "Вие не можете да имате повече деца. Скоро ще се наложи ХЗТ." Горещите вълни, липсата на сън - на 29 г. бях като на 50.
През 2010 г., края на октомври - болки ниско долу, зацапващо кървене, температура. Гинеколог. "Вие сте бременна - 8-9 г.с." Рев. Не съм искала, не съм очаквала, не съм готова. Дъщеря ми - на 4 и половина, иска внимание. Съветват ме да направя аборт - бременността ще е трудна и рискова. Нямам сили за това обаче. Почват кръвоизливи, контракции, скъсена шийка. Оставам на легло, почти по 24 ч. Обвинявам себе си, съпруга си.
В един момент осъзнавам какво имам - не знам кога стана, може би около 6-7 месец. Не знам как стана, но сега чакам това дете с нетърпение, и знам, че го обичам точно колкото и първото.

Аз мисля, че в темата се получава нещо като наливане на масло в огъня, вместо обратното.

Тя е бременна, при това все още е с мъжа си. Може би не иска нито едното нито другото - свободна е да вземе каквото и да е решение. Може да е в депресия, вие изкарахте мъжа и престъпник. Ами човека може въобще да не е предполагал до какво състояние тя ще стигне или в какво състоятние е била, все пак тя много много не обсъжда с него.

Хари вярвам, че бременността и другия здравословен проблем са под достатъчен лекарски контрол, остава само малко време още да изтърпиш несгодите, обаче при такова негативно отношение и обвинения към съпруга ти, не знам това семейство как ще продължава напред. Деца има да се отглеждат, подкрепят, обгрижват занапред, за това се замисли ....

Ами какво да кажа, всичко беше цветя и рози, любов голяма, дълга и стабилна връзка.        Стерилитетът се водеше "неизвестен фактор" т. е, не откриха нещо да ни има. И почнахме да си се борим за бебенце. Дълго и трудно. И след като бременността беше факт, я загубих, като всичко завърши с този инцидент. Мъжът ми като разбра, че съм прекарала емболия,чел, чел в мрежата и ми се обади и ми каза: "ейй, то това било много гадно бе, сега ще ни забави да правим ново бебе" И някак си, останах на заден план, пак бебето беше по-важно, това, че се радва че съм прескочила гроба дори не го спомена. Сигурно се е радвал, че съм оцеляла, само и само да раждам. Беше тежко. И от загубата още повече болеше.
     Последва лечение, от една болница отивах в друга, др операции, манипулации, въобще който се е борил със стерилитет(и емболия едновременно) знае колко е трудно. Но аз се борих за детето си. След второто инвитро отново успях! Износих така желаното бебе, на легло, в болница и всичко под контрол, да не се повтори случката пак. Когато нещо ме болеше, той ми отговаряше - много мрънкаш. И аз се научих да мъчлча. Нормално семейство сме иначе, без скандали, мъжът ми е сериозен и отговорен човек.
      Това което ме шокира е, че той поиска да правим трето инвитро за второ дете. Тогава вече се ужасих. Виждах се като утроба, като уред за раждане на деца и нищо друго. Отказах категорично процедурата, но той продължи да настоява за дете. Моята огромна грешка е че останах пасивна, като си мислех че не мога да забременявам. Просто се скатах, исках да запазя мира в семейството. Не сме го обсъждали, диалог не е имало, никой не ме е питал, за него просто второто дете беше аксиома, правило, което не подлежи на обсъждане.
За роднините също 2 внучета са правило. Може би затова и мъжът ми е настроен така. То не бяха тостове, не бяха поздравления... Никой не ме пощади, никой не се сети че имам заболяване. Само един път баща ми ми каза:не е редно да те рискува така..

Да гневна съм, разочарована съм, хладна съм.. Притеснявам се за детето си, откачам затворена цяла зима в една стая, страхувам се. Боли ме и физически и психически, чувствам се употребена.

Най голямата ирония е че все пак успях да запазя мира в семейството. Мъжът ми и до сега НЕ ЗНАЕ че не желая това дете. Даже един път ми каза, какво искаш, виж - всички мечти ти се сбъднаха - 2 деца.)))   В моменти на голям яд ми е на върха на езика да избълвам всички тези неща и вероятно това ще е краят. Всички покрай мен се чудят защо не съм щастлива, а вечно нацупена.
Това е.
Знам че третата бременност е дар божи, знам че трябва да се радвам. Но не ми останаха сили и я няма вече любовта..

Хари, аз те разбрах.
Жизненоважно е да намериш начин да разговаряш със съпруга си за всичко това.
Знам, че има и такъв манталитет, план програма две деца и ти в ролята на ударник, който трябва да я изпълни, с цената на всичко.
Да, допуснала си грешка, че си се оставила да те вкарат в този калъп, без да отстояваш правото си на мнение и член на това семейство, защото, все пак, семейството сте ти и съпругът ти, които трябва да вземете едно такова решение, а не свекърва ти и свекър ти.
Едно дете трябва да дойде на бял свят чакано и желано и опт двамата со родители.
Твоят протест не е срещу бебето, а срещу съпругът ти, аз ти го казах вече.
Не се заблуждавай, че си запазила мира в семейството.
Това, което си направила е да подтиснеш желанието си и да се оставиш да те третират като утроба, която трябва да изпълни план-програмата на родата.
Не допускай повече тази грешка и повярвай ми, никога не е късно да разговаряте за това.
Не разбирам защо си мислиш, че това ще е краят.
Защото той няма да го приеме ли?
Натрупала си много негативи, отношенията ви са в една взривоопасна фаза, която така или иначе ще избие някъде, ако не я разрешиш.
Въпросът е да разбереш, че това зависи от теб.

Забравих да ти кажа, че можеш да поговориш първо с баща си.
Мислила ли си за това?

Сама си даваш сметка, че съпругът не знае, не разбира. Семейството му - още по-малко. Не те, а ти самата се третираш като утроба, която е трябвало да изпълни техните очаквания. Но просто не е трябвало. Допуснала си веднъж грешката да мълчиш, не я допускай и сега. Не е задължително да вдигаш скандали, и не е нужно всичко наведнъж да му изсипеш на главата, за да настъпват крайни катаклизми. Минали сте заедно през толкова много неща. Спомни си за хубавите моменти, за радостта, за подкрепата, която сте си давали през пътя, който сте изминали, за да сбъднете мечтата за детенце. Той все пак те е подкрепял по един или друг начин.
Искрено ти пожелавам да намериш спокойствието, от което се нуждаеш. Пожелавам ти да нямаш усложнения и съжалявам, ако по някакъв начин съм сгрешила в преценката си. Все пак за външен човек е трудно. Но приеми, че семейството ти не е твой враг, те просто мислят от друга гледна точка, за да разберат твоята, обаче, говори с тях. Достатъчно си  мълчала.

Съгласна съм с Azzy, че отношението към мъжа ти е истинският проблем, не толкова отношението към детето (което вярвам, че ще обикнеш, когато страховете останат зад гърба ти и се завърнеш към нормалното си ежедневие). Обидата към мъжът ти обаче може да те трови още дълго време и да се окаже къде по-вредна за семейството ви, отколкото мълчанието. По-добре говори с него. Не е нужно да го нападаш, но имаш право на глас или най-малкото да споделиш какво те мъчи, а той да те чуе, без да обвинява. Ти си го познаваш и ще намериш най-правилния подход, но не бива да оставяш тези чувства без отдушник. От това не само на теб, но и на близките не им става по-леко. Особено на децата, които са по-интуитивни. На него може и да му замажеш очите, но те ще усещат, че нещо те мъчи. По-добре се освободи от това по-бързо.

Така е!Никой не би могъл да прочете мислите ти.Особено един мъж .Трябвало е да споделиш чувствата си.Не е трябвало да се страхуваш да "нарушиш спокойствието", защото той вероятно е щял да те разбере, че имаш нужда от още време преди да почнете опити за второ дете...Тоест, гневът, който таиш в себе си, е неоснователен.Приеми го и го пусни да си отиде!Станалото-станало-важното е, че ще имаш още едно малко слънчице!
Имаш много време в момента и бих ти дала съвет да прочетеш за една техника за постигане на душевно спокойствие-хоопонопоно.Много е простичка и лесна за изпълнение!  Горе главата и събирай сили, за да бъдеш пълноценна майка и на двете си деца след 3 месеца!  

Момичета, какво да говоря? Да седна и да обявя -
1.не съм искала второ дете", 
2.беше жестоко да го искаш от мен,
3.затова не те обичам вече "?
Какъв е смисълът? Какво ще постигна от това.
 
Не искам конфликти, разводи и др. Искам да съживя любовта доколкото е възможно, защото все нещичко от нея е останало у мен. Но само като се сетя как никой път не прояви жалост към мен, вървеше последователно и упорито към целта си, дори жертвайки ме, всичко се изпарява.. 
Както казва Flip, обидата ме трови и ще продължава да ме трови.. Тя назрява, набъбва и един ден ще избухне.  В нито един от двата варианта не виждам решение: дали ще говоря спокойно или под афект - и двата варианта са ужасни.

mia71, напълно си права.  Исках и вълкът да е сит и агнето цяло, но не ми се получи.
Сега остава само да се примиря с положението и да продължа напред. Наявам се след раждането нещата да си дойдат на мястото, макар че и тогава ще е кризисен период. Тук получавам вашата подкрепа, която ми е нужна за да се настроя позитивно към бебенцето. Това може би е първата крачка към успокояване на нещата.

Оффф, неприятно. Като прочетох горе поста на авторката, все едно четох изповед на жена  от Арабският свят... Що така бе жена си се оставила...къде живееш ти? Много ме учуди това:b]"Когато нещо ме болеше, той ми отговаряше - много мрънкаш. И аз се научих да мълча". И на фона на това казваш:" Нормално семейство сме...." Това нормално семейство ли е за теб, нормално отношение ли е Допуснала си да се отнасят така с теб, от премълчаване, преглъщане, ще се побъркаш така.... Нали сте семейство, очаква се да си споделяте желанията, страховете, всичко, да си имате доверие, да вземате важните решения заедно... Извинявай, но вие сте всичко друго, но не и нормално семейство.   Това е мое мнение, не целя изобщо да те обидя, не бих искала изобщо, но така мисля аз

Да седнеш и да обясниш "Чувствам се обидена, нося горчилка, която ми пречи", точно както го описа тук.
С добро винаги е по- добре. Хари, всеки прави грешки. Съпругът ти най-вероятно не го осъзнава.

Не, Хари.
Нещата са много прости.
И последователността им е обратна на тази, която си представяш.
Няма да можеш да събудиш любовта си към мъжа си, ако тази отрова гние вътре в теб.
Точно обратното. Ще ганренясва бавно и сигурно, докато не отрови окончателно отношенията ви.
Има хора, които не приемат нещата като теб. СЛучва се нещо, ядосва се, минават два-три дни и всичко е простено и забравено.
Ти не си такава, разбери го. Всично това остявя върху теб един сериозен  отпечатък, рана, която не е излекувана с времето, точно обратното- развила се е в ужасна гангрена, която трови душата ти, семейството ти, любовта ти и най-вече самата теб.
Трябва да я оперираш, да изрежеш гноясалата част до живо месо.
И аз ще ти кажа защо. Защото, колкото и да се чувстваш слаба и безпомощна в момента, заради така стеклите се обстоятелства около тежката ти бременност и цялостното ти здравословно състояние, трябва да знаеш, че това, което прави едно семейство истинско е жената.
Нейна е силата да дава живот, топлина, спокойствие и любов, тя е вълшебната фея, без която никой от семейството няма да може да бъде щастлив- нито децата, нито съпругът ти, за останалите изобщо не говорим.

Трябва да разбереш, че имаш право да бъдеш щастлива, да се радваш на живота, на любовта и на децата си.

Хари, ти си много силна жена. Рискувала си живота си, без да ти мигне окото, заради детето си.
Рискуваш го втори път за второто си дете, въпреки страховете си.
Ти, която си била толкова смела и силна да понесеш всичко това, сега се колебаеш дали ще имаш силата да разговаряш със съпруга си?
Имаш я, повярвай ми!

Сега трябва да бъдеш отново силна, за да се пребориш и за щастието си.
За да можеш да обичаш отново мъжът в твоя живот.

Можеш да му кажеш, че се чувстваш разколебана и уплашена.
Можеш да му кажеш, че се колебаеш в неговата любов, че се чувстваш много разочарована, защото не е помислил за здравето ти.
Можеш да му кажеш, че се колебаеш и в собствената си любов.
Да, можеш да му кажеш всичко това.

Ти си и много умна жена.
Забелязвам как пишеш, как мислиш.
Можеш и да рискуваш.
Рискувай. Може би този разговор ще ти даде отоворите, от които се нуждаеш.