Нежелана бременност.Ще заобичам ли бебето?

Оф, Клонче, как започва човек да създава мнение за себе си - това усещане идва в детството и ти го създават родители, приятели и т.н. как започва самоопределянето на едно дете като личност -знаеш със сигурност. Като възрастен индивид можеш да го попромениш някак, но основите му ще са дълбоко преди....Нямам как да стъпиш на здрава основа ако не ти е дадена такава. Иначе си оставаш търсещо дете и колкото и да одъртяваш все още очакваш.....

E, не може така цял живот, Парци!
Все пак, като пораснем можем сами да си дадем сметка кои сме, какво можем, колко струваме. Нямаме нужда някой да ни го казва. Та нали и ние сме родители, вече сами възпитаваме други човешки същества?!
Естествено, че всичко се корени в детството, но не можем да останем там, ние надграждаме. А ако желаем, можем да разрушим всичко до основи  и да го съградим наново, по наш вкус.

Някак си нелогично е да живеем посредством другите и тяхната оценка за нас самите.

Оставиха ме при баба, а тя беше лоша. И този спомен 30 години ме човърка с въпроси, които са получили отговор - "работехме, всички ги отглеждаха бабите им" Точка. Това е. Ама това, че аз не смятам, че това е правилно, това, че бабата била лоша и някак си не съм заслужавала това - ясно. Но то е факт. Минало. Не можем да се върнем там и да избегнем това обстоятелство.
После, докато щерката е ученичка, майката не я насърчава, не я хвали, не говори много с нея, а тя е с потиснато самочувствие. Ясно, не е трябвало да е така. Но е факт. Не може да се промени фактът. Може да се промени гледната точка и реакцията на случилото се. И най-вече да се излезе от този модел в настоящето, когато човекът е вече достатъчно голям, че да не се нуждае от патерици, за да бъде щастлив, за да е себе си.

Хубавото в случая е, че Хари не е потиснала спомените дотолкова, че да не си дава сметка за негативните си усещания. Но пък е добре, щом осъзнава всичко това, да може и да се разграничи вече.
Освен това, хайде да си говорим направо - нищо кой знае колко драматично не се е случило в детството й, нито пък се случва сега. Няма класически тормоз. Няма отхвърляне. Няма изоставяне.
Всички хора с проблеми декларират ролята на майката и семейството в детството като основа за тях в бъдещето. Това е ясно. Но ролята на всяка терапия е не да им докаже колко са прави да са нещастни, а да ги изведе от това състояние, като им покаже тяхната собствена роля в техния собствен живот и да ги изведе от инфантилния период. Проблемът не е в детството, а в отказа това детство да бъде напуснато, в нежеланието позицията на жертва да бъде отхвърлена.
Всеки разумен човек трябва да е наясно, че майка му и баща му няма спонтанно да се преобразят на 50-60 години и е крайно излишно да очакват тази трансформация. Тя просто не им е и нужна. Но те продължават да живеят в идеята за нея. И остават на същото ниво. Обидени, огорчени, недооценени, тъжни...
Е, защо???
Някой може ли да ми даде отговор ЗАЩО???

А как? Как се променя? Ако не си достатъчно умен - да употребя тази обща дума. Тази самореорганизация не е по силите на всеки, това искам да кажа. Иначе е страхотен процес.

Е, отговорът е много прост. Заедно с обидата и болката идва и сладостта на инфантилността, на ролята на жертва- от теб нищо не зависи, друг ти е виновен, и черешката на тортата, можеш да останеш зле завинаги, защото и за да се оправиш ти е нужно друг да направи нещо, не ти. Това е философският камък на пасивността, винаги имаш оправдание за всичко.

В един от учебниците по психоанализа авторът обясняваше как преминават първите два часа от въведението в специалността. През първият час аудиторията се множи и вдъхновението и също, защото се обяснява как причините за всички наши несгоди са в детството. Следва още по- възторжено междучасие, но през втория час усмивките слизат от лицата и повече хора си тръгват. през този втори час става ясно, че намирането на причината е само началото, след него човек работи в само и единствено в посока на това да поема сам 100% от отговорността за всички свои състояния, за всички избори, които прави. Вече няма начин да прехвърлиш отговорността на друг. Еми това за едни е свобода, а за други трагедия. Не е за всеки тази работа с осъзнаването и зрелостта.

Парци Тази самореорганизация е по силите на всеки. Изборът да я предприемеш не е за всеки.

Ох, Клонче, Клонче, не можем да се разберем с тебе Ама моля те, карай ми се, твойто каране е от хубавите))

"излез от детството, там всички имаме нужда от одобрение, защото възрастните са авторитет, защото се изграждаме като личности, защото сме неукрепнали, защото тогава могат да ни хипнотизират даже с фалшиво самочувствие"      
   -е,   за това одобрение аджеба говорих, къде видя да съм го получила?
Разбира се че има разлика в самочувствието и смелостта за изява на едно поощрявано и едно тъпкано дете.

"Как може и досега да креташ с наведена глава след приятелката си, щото нейната майка била досущ като фантазния твой образ на съвършената майка, пък твойта - не???!!! Да не си на 13-14?"      Примерът който дадох е от 4-5ти клас.  Не , не кретам след нея досега. Отдавна сме тръгнали по различни пътища с това момиче.  Просто останах с ниско самочувствие, това исках да кажа.

Много мисли се въртят в главата ми, но с 2 думи Парци ги е казала вместо мен.




 

Yulichka, и аз не вярвам много много в зодии, но така е, наистина е работохолик, грижовен, умира за детето , както и то за него. Дано всичко се нареди   

Бояна, права си, непо силите, а по психиката на всеки не е.
Не става въпрос за поемането на отговорност и пасуването, става въпрос за това, че може да не успееш да съзнаеш, че всъщност лежиш на удобната кълка, разбираш ли ме. За да се съвземе някой, той трябва да се "събуди". Как става това?

Охх, това ще го чета отново и отново, докато осмисля всяка една думичка! Благодаря ти, Клонче!!

При всеки става различно. Едни удрят дъното и виждат, че повече не може така, а други, напротив, дръпват малко и виждат, че състоянията  им зависят само от тях. И искам да уточня, че не става въпрос за произвеждане на непрестанно щастлив човек, няма такива хора, но е възможно да се постигне някакво осъзнаване на състоянията. Всеки изпада в кризи, на мнозина се случва да не могат да понесат тези кризи, да се винят и да влизат в ролята на жертви, за да могат да прехвърлят вината на друг.
Всъщност това е най- важният ключ- да се минимизира чувството за вина, защото то пречи да се откриват грешките, като в същото време подтиква към това да се обвиняват други хора.
И според мен е важно ако човек е зациклил да потърси помощ от качествен специалист, защото иначе рискува да продължи да се върти и да се оплита в самозаблудите си. Под специалист нямам предвид само психоаналитик или терапевт. Някои хора се справят по- добре в терапевтична група, други при духовен учител, йога и тн. Пътищата са много и няма универсално лекарство. Въпросът е да се тръгне в тази посока, да се търси решение.

Значи излиза, че жертви в този смисъл не съществуват? Така ли е?

Имаш предвид реални жертви ли? Естествено, че всеки може да стане жертва на престъпление, например, въпросът е доколко този случай и това състояние ще бъдат пренесени върху целият живот. Повечето хора, които несъзнателно заемат ролята на жертва са били реално жертви, дали като деца, или като възрастни, дали на престъпление или на трагично обстоятелство. Въпросът е, че например, недъг, репродуктивни проблеми, болест или друго белязват човека и всичките му отношения. Във всяка ситуация човека се чувства както в ситуацията, в която е бил жертва. Затова е важно хората преживели някаква трагедия, станали жертви на нещо извън тях да получат адекватна помощ още докато събитието е прясно. Най- често жертвите на престъпление или нещастие изпитват вина за случилото се, а тази вина катализира много проблеми и се стига до заемане ролята на жертва във всичко. Примери колкото искаш. Ако е нужно ще дам.

Не, разбрах те 

 

Съвсем ясно схванах, че не си получила това одобрение и насърчение в детството си. Това, което казах, е, че не бива да оставаш в очакваща позиция и сега, като зрял човек, защото то вече не ти е нужно.
Примерът с приятелката също го обобщих метафорично - не е нужно и досега да се чувстваш непълноценна, както ти самата заяви, защото майка ти не те подкрепя активно в разни важни за теб моменти.

Бояна, по принцип е доста труден пътят от осъзнаването на проблема, до решаването му. Понякога има една еуфория от първоначалния подем, но после нещата зациклят, сякаш между разума и чувствата няма връзка, неконтролируеми са. И си казваш - ето, осакатен съм завинаги, колкото и да разбирам, колкото и да осъзнавам, че поведението и емоциите ми са грешка, плод на стари модели, продължавам да се чувствам по същия начин и да творя същите неща. Има и такива ситуации. И тогава продължаваш да работиш, да споделяш, да търсиш други причини, докато....ти свършат парите за терапевти
И рязко се оправяш

Хари, толкова време и енергия отделихме на майка ти, че вече съм доволна - бебето не е застрашено от съмнения дали ще го заобичаш.
Откъде тръгва човек и къде стига...
Когато имаме някакви вълнения и терзания, много хубаво е да говорим, защото вървим по пътя, а там се срещаме с кого ли не и с какво ли не и всичко е част от голямата картинка, която трябва да ни се изясни.

Ей сега се сетих за едно дребно и вредно момченце в училище, от което ме беше ужасно страх. Заради него изпитвах сума време панически ужас от момчетата. Съществото ме мразеше, щото харесваше приятелката ми, която пък харесваше повече мен от него. 4 клас. Драма! Та тоя почти ми счупи носа. Прекрасния ми нос!!! Заради него можех да си остана стара мома, девица, дет' се вика, ма любопитството и хормоните надделяха и преодолях някак си ужаса от това да ме докосват момчета

За какво още мога да се сетя....

Бояна, ти можеш да нагазиш в дълбокото, аз в тази тема го раздавам с лични примери и насърчение. Хе-хе...

Аз не разбрах обаче едно. Да кажеме такова дете, оставяно при баби против волята му, непоущрявано, на което никога не му е казвано "Обичам те" и т.н, предполагаме, че то се справя с всичко това, израства успешен и пробиван човек, печели симпатии сред другите и въобще" възражда се като Феникс от пепелта". Та, въпросът ми е, неговите родители трябва ли да остават в неведение за това, което той е преживял вътрешно като дете, за това как с е е чувствал, за това че те не са са се справили като родители...Трябва ли той, прощавайки всичко това и преодолявайки го със или без чужда намеса, да ги остави да си мислят че нищо не е станало, никога да не им споменава за това, да им се смее на глупостта.. да продължава безмълвно да търпи неадекватни подмятания.... Въобще...на мене ми се струва малко нечестно и нездравословно дори . Бояна?