След 30 години

И според мен е важно да се прости и да не се самообвиняваш.
По повод цитата не смятам, че трябва да обвиняваме бащата така. В края на краищата човек е свободен да решава сам за себе си как ще протече живота му. Все пак ако двамата родители не се обичат, по- ли е добре детето да живее в отвратителна среда на скандали, побоища и т.н. Може човека да не е искал деца, но едно време е имало толкова предрасъдъци, които и досега провалят човешките взаимоотношения, така че кой знае. Моята майка замина да работи в чужбина, когато бях на 14 и добре че го направи, защото не се издържаше в къщи. Тя се самообвинява сега, или по- скоро обвинява баща ми, но няма да забравя колко спокойно беше след нейното заминаване.
Прошката му е майката. Всеки знае какво е да вземеш решение за живота си без да се допитваш до другите и въпреки техните чувства. Ние сме свободни същества, сами се раждаме и сами умираме. Тъжно , но факт.

И моето
Моят бивш съпруг не се интересува от детето си вече много години... Абсолютно чужд човек, обажда се не повече от веднъж годишно, а доколкото знам няма ново семейство.

Много съжалявам и разбирам, че ти е тъжно, че не ти е тъжно... Правя всичко възможно да поддържам връзката на детето с баща м,у именно защото не искам един ден да се чувства като ти сега

На 32г.Родителите ми се разделят,когато съм на 2г. и година по-късно се развеждат.Много рядко е идвал баща ми като съм била малка.Като станах може би на 5г. вече през няколко години се обаждаше.Големият ми син го е виждал точно веднъж и то когато беше на 7г.Вече е на 10г.,имам още едно дете на 2г.3мес.и него не го е виждал.Всъщност последната ни среща беше през март 2009г.Питала съм се и аз ,ако стане нещо лошо с него няма да ми трепне окото и ако отида на погребението сигурно и една сълза няма да пророня.Просто нищо не изпитвам към него.Даже се радвам,че майка ми се е оттървала навреме от него,защото много е пиел и го е нямало вкъщи по цяла седмица без да се обажда.П реди 5г. когато бяхме на гости при леля ми(неговата сестра),ми намекна,че един ден трябва да се погрижа за него и да не го оставям сам,и си казах на акъла,той какво е направил за мен,че очакват нещо в замяна.Обичта и уважението не се появяват просто ей така към човек,който те е пренебрегвал и не се е грижел за теб.В никакъв случай да не ме търси за такова нещо.Може един ден да ме укорят неговите роднини,но той е избрал този живот.

Така че не мисля,че трябва да усещаш някаква вина или тъга,че баща ти е останал сам в болницата.Той е избрал този живот.Ако искаше да е с вас,да е поддържал връзка през годините.Мир на праха му и продължаваш да си живееш живота.Такива хора,ако решат да се разделят с половинките си,не трябва да прекъсват връзката с децата,защото един ден ще останат на смъртния си одър сам сами.

Моят "баща" също ще бъде от групичката неизпратени от детето си в последния си път. Прочетох темата и се замислих дали бих отишла на едно такова погребение, когато дойде денят. Не, няма. Родителите ми са се развели още преди да проходя и да проговоря, защото с поведението си баща ми е дал достатъчно основания на майка ми да прецени, че такъв човек не може да бъде съпруг и баща. Повече от 25 години по-късно той с нищо не е показал, че преценката и е грешна.
Спомени от него нямам. Не съм му виждала очите. През целия си живот имам проведени само няколко телефонни разговара с него, когато на 15 ми трябваше разрешение да напусна страната. Мота ме седмици наред и така и не ми изпрати документа, добре, че баща му се оказа с повече съвест и се натовари с формалностите, та можах да отида.
Наскоро разбрах, че човекът има и друго дете, син - каза ми го случайно служителката в общината, като си сменях документите за самоличност след сватбата. Брат съм имала...
За този човек ли да жаля, за него ли да съм виновна, че не изпитвам нищо - нито тъга, нито омраза, нито омерзение?! Да си изживее спокойно дните му пожелавам, дано към другото си дете поне е бил баща. Макар че, както разбирам, и то не живее при него, в друг град му е адреса - явно пак не е успял да бъде семеен мъж моят "баща"...
Не съм круша аз, не съм... Не знам какъв плод се водя, но съм паднала под друго дърво - това на майка ми и на втория и съпруг - човекът, който ме отгледа и който ми показа какво е бащинска грижа и закрила. Него наричам "татко". За него ще се погрижа, за него ще прекося половината земно кълбо, ако има нужда. А онзи, другият - на него му се очертават доста кучешки старини май. Но не виждам мен какво ме засяга това.

Аз като малка си мечтаех за късмет като вашия - тоя моя "баща" да е далеч, да не се прибере. Сега определено не ми е безразличен, мразя го, гнус ме е от него. Откакто не живея на същото място се преродих, няма го страха, не се оглеждам като оплашено кученце, не се ослушвам дали той се връща. Е пак съм на тръни за майка ми... Ако той си отиде преди мен, не бих отишла на погребение, не знам и кой ще го организира, но няма да участвам. Голям резил би било за роднините 

Точно заради това се радвам, че напуснах бащата на детето си. Не мога да си представя да чуя от него тези думи.
Пепина, много съжалявам, че при вас се е получило така. Сили на майка ти и дано поне изживее спокойно старините си.

Отново противоположна женска и мъжка гледна точка. Те се мислят за пичове, за нас са жалки.

roxanne25, много се радвам, че си имала късмета да растеш обичана от мъжа до майка ти!
Чувала съм за доста такива случаи, а като се огледам, около мен все мъже, които и себе си не могат да гледат, камо ли да се погрижат и да обичат дете от предишна връзка на жената до тях. Явно това са мъже от друго време и от друго поколение.

Чувала съм за доста такива случаи, а като се огледам, около мен все мъже, които и себе си не могат да гледат, камо ли да се погрижат и да обичат дете от предишна връзка на жената до тях. Явно това са мъже от друго време и от друго поколение.
[/quote]
И аз в последно време в това се убеждавам. Мъжете от моето поколение са от типа "абе да си знам, че имам жена и дете, но без да ме занимават с нищо". Аз не мога да възприема такъв начин на мислене, явно съм старомодна! Е, това е 21ви век! Всеки за себе си!

дано при вас помогне
при нас въпреки усилията на майка ни не подейства
тя никога не е говорила против него пред нас и се опитваше да го активира през цялото време да си вземе полагаемите 2 уикенда на месец, но успя само първата година и до там
той и заявил: "щом не те обичам вече, не обичам и тях"

аз простих още преди години, но както се прощава на непознат, настъпил те в трамвая напр
просто ми е бил толкова безразличен, че няма как да простя по друг начин

Моят бившият е същият. Много ни обичаше сдвете му деца, обаче сакън нещо да не трябва да свърши в къщи, или пък най-голямото кощунство е да му поискам пари за вкъщи. Не е като да си ги харчи за скъпарския джип все пак. 

Като прочетох първия пост, направо щях да падна. Имам приятелка със сходна съдба. Бащата изгонва на улицата майката с бебе и двегодишно дете посред зимата. Без дрехи, без храна, без никакви пари и в град, където няма никакви роднини. С години не ги търси да види живи ли са, здрави ли са. Има си друго семейство, с други деца.
Преди известно време моята приятелка беше издирена от една болница, да отиде да се погрижи за баща си и да го прибере при себе си да го гледа, защото имал нужда от денонощни грижи. Другото му семейство било в чужбина и не искало и да чуе за него.
Приятелката ми отказа, но и беше много съвестно.

Темата ми е много болезнена.
Мисля, че родителите трябва да се грижат за децата си и  чувствата им към тях са основополагащи.
Чувството на изоставеност си остава и болката не минава.
Баща ми имаше същата съдба. Просто много те боли. Ако беше и обратното някои неща нямаше да съществуват, а трябва да е така.

Тези "бащи" явно не осъзнават, че каквото човек сам си направи, никой друг не може да му го направи. Все някой друг им е виновен.
 Ееех, какъв ли щеше да е светът ако жените и мъжете мислеха по един и същи начин?

Предвиждам такъ живот,че само си викам дано,дано,дано...