Събирам забравени спомени/3

Браво, момичета
Познахте машинката за маркиране на онез, картонените билетчета за влака. За пътуване към младостта!
Мен ме затресе сега зимнината. Прибиране на продукцията от градината, сладка в малки бурканчета, люти чушлета в по-големи, пекани чушки в най-големи. Бадеми и лешници. Цветове и аромати! Приятели на двора до късно. Прекрасно време е!

Дедо, думите ти са достатъчни, за да напълнят душата ми. Благодаря!  

 Ели, ако беше полетяла като птичка, щеше да кацнеш при мен. Съвсем наблизо съм ти , нали знаеш?!  

 Аз зимнина не приготвям. Това го правят майка ми и свекърва ми. Да са живи и здрави. Чувстват се полезни така, а и аз харесвам приготвеното от тях.

 Вчера бях на рали "Стари столици" в нашия град. Има ли сред вас някой, който помни рали Златни пясъци. Ще ми е интересно да споделите. 

Нели, за ралито нищо не мога да ти споделя...Ама и аз като Дедо съм се отдала на приготвянето  на зимнината. Е, вече съм почти към края.Остава ми лютеницата.

Суровата туршия и киселото зеле са запазена марка на мъжът ми. Така че...там да се оправят двамата със сина. Аз само ще помагам.



Did , благодаря ти за съпричастноста и пожеланията...

Селската фурна в Ушинци. Помните ли истинския хляб от едно кило? А пърлянките?

Един черен и два бели за мен !
Първите ми спомени от живота са от село, всичко помня...

  Минахме през някакви малки градчета това лято. Спряхме в Клисура - да си купим хляб от фурна. Нямало - носили им нарязан...Ех. Ей затова се научих да меся хляб.

Аз помня миризмата на фурнаджийския хляб.
Помня и как месеха и печаха по няколко фурни на ден-в зависимост от търсенето.Задължение на децата беше да се достави хляба през лятото.Цяла тайфа дечурлига улисани в дивашки,волни игри и откъснати от тях след десетки напомняния от бабите,въоръжени с кожени торби събиращи точно 4 самуна по педя дълги,широки и високи и купоните от кооперацията /а който успял да изкрънка от поша на баба и 20 стотинки за сладолед  / се отправяхме на дълго пътешествие от далечния горен край на селото към площада.По пътя се гонехме,обирахме джанки,ожулвахме колене,скарвахме се и се сдобрявахме,понякога губехме купоните и обикновено пристигахме при фурната когато хляба беше привършил.Тогава най-отворения се покатерваше на раменете на най-високия и залепваше нос на високия прозорец на вечно заключената ,гореща и запотена Светая Светих,където хлебарите в бели манти и бели,високи шапки пресяваха,мереха,замесваха,втасваха и печаха Хляба и не даваха дори да се открехне прозорец или врата.В дъното като чудовище стоетеше и дъхтеше огън като ламя огромната пещ,до нея стояха подпрени дългите дървени лопати с които мятаха и вадеха хляба.Над пещта беше сложен брашнясъл грамаден будилник..."Кажи,бе чичо,кога ще излезе фурната?" И получили най -сетне отговор,че има да чакаме час,час и половина,цялата тайфа хукнахме към сладкарницита.Който беше изпросил стотинки от баба се нареждаше пред сладкарката,а тя вадеше голямата канта и прецизно отмерваше  сладоледа в алпака шоличка-неговата миризма и вкус помните ли?Бодваше вътре кафяна лъжичка и щастливеца го понасяше кам масичката пред сладкарницата.Където триейки скъсаните си гуменки,с покрусени физиономии стояха или клечаха тези,които не бяха успели да се сдобият със сотинки. И се почваше"Дай една лъжичка,дай поне да си близна....Аз как ти дадох вчера,миналия ден..."Най-хубавия сладолед-3-4-5 порции поделени между двайсетина деца  
После,отсервирайки купичките се залепяхме на витрината пълна с тави толумбички,еклери,баклави,тригуни,пастички,реване и започвахме да се хвалим колко бихме могли да изядем от тях  
В един миг мощния мирис на препечен хляб ни връщаше към основната ни мисия и хуквахме към фурната.От вътре се чуваше громолене,влачене,мъжки подвиквания...и след малко в стаичката с гишенцето избутваха дървените каси със жив,парещ,дъхтящ хляб.Един по един подавахме през гишето купоните,провирахме там големите торби,а хлебарят,с дебели брезентови ръкавици измъкваше от касата слепените по четири самуна и ги пъхваше в чантите ни.
Връщането ни по баира към къщи освен с неизменните игри,катерене по чужди огради в опит да откъснем ябълка петровка или джанка с деляща костилка беше съпроводено и с ядене на корите на хляба-сърцевината си оставаше пареща и след прибирането ни.
У дома баба поемаше хляба,уж мърмореше за окъсаните кори,но очите и се смееха,свиваше го в големия месал.После измъкваше от мазата съдинката с бяло биволско масло,вадеше от каченцето мазно овче сирене,отчупваше големи краищници,слагаше вътре от маслото,бутваше и по парче  сирене и ни отпращаше да играем.А ние минавайки през градината за по-направо откъсвахме по един розов,сочен домат и с него в едната ръка и огромния комат хляб се изнизвахме през дувара към полянката на която отново се събирахме цялата банда за нови подвизи...
Някой път ще ви разкажа как на 5 години,преместена от селската в градска детска градина стоях наказана пред цялата група защото си поисках "коматче"вместо филийка хляб  

Като заговорихте за села, веднага си спомних за моето село, тоест на баба и дядо. Бяха най-добрите на света и много ме обичаха. Когато гостувах при тях ме изпращаха да купувам хляб,селски. толкова беше вкусен,че сладко си хапвах докато се прибирах. Баба ми готвеше много често защото знаеше ,че обичам лятна манджичка пипер с доматен сос. Колко беше тихо и спокойно при тях и колко оживено беше селото. А сега живеят няколко възрастни хора там...

Вили, разплаках се... И аз имам същите спомени от село, с тази разлика, че нашата къща беше на площада и фурната беше на някакви си 50-60 метра от портата ни. Но навремето ми се виждаше по-далеч. Голяма фурна беше, вадеха хляб и за съседните села. Помня Резата - един турчин без възраст, който всеки ден караше каруцата с касите топъл и уханен хляб. Помня как се чудеха, когато аз протягах ръчичка през малкото прозорче и давах стотинки за един хляб. ЕДИН хляб - на село това звучи странно, несериозно. Там хранеха по десетина гърла във всяка къща, а ние бяхме трима - дядо ми, баба ми и аз... Всички се обръщаха към мен и после кимаха с разбираща усмивка: "Аааа, момичето на доктора." Чувствах се много особено - хем засрамена, хем доволна, че съм "внучката на доктора". По онова време дядо ми вече отдавна беше пенсионер, но хората го знаеха като "доктора". Така си остана завинаги, дори и сега, когато го няма и хората, които са го познавали лично също, си отиват един по един, мен още ме наричат момичето на доктора.... Имаше някаква странна магия в това название, нещо като индианско име, изразяващо толкова неизказани думи....
А свободата на село я няма никъде другаде. Комата топъл хляб, с домат и сирене или дори само поръсен с шарена сол. И игрите от тъмно до тъмно по дворове, улици, поляни, на Калето (един хълм до селото), на реката, в гората.... Още помня с какъв копнеж чаках края на учебната година, за да се кача на влака и да ида там. И вечния въпрос на съседките: "Къде е по-хубаво - на Софията, или на село". И моят абсолютно неочакван за тях отговор: "На село!".
Ех, прекрасни години бяха, селото беше "живо", имаше работа, млади хора, деца, имаше училище, болница, детска градина, имаше страхотна библиотека, която беше разрушена в началото на 90-те и никой не разбра къде изчезнаха книгите от нея.... Сега е тъжно, празно, с много слепи и полуразрушени къщи, тихо и самотно като изоставен гроб.... Часовникът на кулата на кметството от години е спрял и само камбаната на изкривената от годините църквичка все още отброява дните и изпраща последните жители на селото....

vili__66    върна ми толкова хубави спомени.

В селото на моите баба и дядо нямаше фурна, а хляб караха 2 пъти в седмицата. Около час преди да пристигне камионът, пред селския магазин ("кооперацията" - както го наричаха) възрастните вече се събираха на сладки приказки.
Когато баба се прибереше с голямата чанта пълна с топли самуни, кухнята ухаеше с часове. Оттогава ми е останала любовта към хляба, истинския хляб.. но вече нищо не е същото..

 

Това "кооперацията" май произлизаше от ЦКС - централен кооперативен съюз. Даже и лого си имаше.

vili, Фея, никога не съм имала село, но разказите за вашите ме разплакаха, спомних си ''Патиланско царство''от детството ми - единствения по-близък допир с тази идилия и за миг се усетих сякаш съм там, в нова цветно безвремие на сладките детски години.

Прекрасна темичка!  
 vili__66,благодаря,сякаш видях себе си. И се върнах към приказното детство,когато всяка ваканция отивах при баба и дядо на село. На плевнята дядо вече беше завързал люлка,събирахме се всички деца от махалата и "летяхме" сред аромата на косена трева,който се носеше от открехната врата на плевнята. После баба ме обличаше с най-хубавата рокля и отивахме на Белчин баня /така се казваше тогава/,където се правеха най-ароматните кебапчета и се продаваше най-вкусния сладолед между две вафлени корички...По пътя ни застигаха каруци с коне,които вдигаха прах,но аз бях щастлива...И тъкмо,когато лятото и  лудориите бяха в разгара си,идваха мама и татко,за да ме водят "на море".
Първата книжка,която татко ми донесе от една командировка,с гланцирани листове -"Дивите лебеди"/бях болна от заушка и сякаш тя ми помогна да оздравея/...
Първите лачени обувчици с малко токче,които сложих до леглото си и цяла нощ ставах да ги гледам...
Дългото пътуване по подбалканската жп линия,хилядите светлинки в нощта,които гледах със залепено чело на прозореца,докато другите в купето придремваха,трепетът от предстоящата среща с морето,чийто отсрещен бряг все исках да зърна...
...И доста по-късно-малките гевречета,които се продаваха на връзка,отстрани на Централна поща в Пловдив.