Обичате ли стихове? - 8

         Бъди до мен


Бъди до мен. Сега и утре.
И после. В топли и тежки дни.
Подай ръка. Ще дам сърцето.
В очите мои ти погледни.

Там грее обич. Там има гняв.
Там има болка. И нощи има.
Но има често и цвят лилав.
И той ме топли. Като за трима.

Бъди до мен. Живот си ти.
И слънце мое. Нечакан празник.
Със тебе щом съм дъжд не вали.
Обичаме се. И все мечтаем.

Да бъдем двама! Ръката моя
хвани я нежно. И пак я дръж.
Ще бъда днес и после твоя.
В живота тежък - ти моят мъж.

В една пътека вървим отдавна.
През кал и ями. Във прашни дни.
Да бъдем силни. Това е важно.
Да бъдем заедно! Не сами...


Лично творчество

благодаря ти, Karma 

ester, 

Всеки си има свой собствен, уникален обектив към света и снима ли, снима. Като всяка една снимка е богатство, защото представлява различен поглед, пречупен през различни очи ... И всеки мисля има необходимост да изразява онова, което вижда, така че да приобщи другите към него... А аз днес съм под влияние на тези две стихотворения, затова ще ги споделя с вас. Различни са, но и някак си приличат, като първото не съм сигурна дали вече не публикувано тук:

Песничка за хората (да се пее пред Бог)

автор: Елица Мавродинова (alisa_wonderland)

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
 ...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.


***

Поетът

автор: Валери Петров

В памет на Николай Ников

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо...
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера : - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!

rainbird, наистина различни и в същото време си приличат стихотворенията. За мен беше удоволствие да ги чета. С много интересна тематика. Благодаря, че ги сподели. 

Тази любов

Тази любов.
Толкова буйна,
толкова крехка и силна,
толкоз отчайваща.
Тази любов.
Толкоз добра като ден
и като времето лоша
когато навън е студено.
Тази любов,
толкова истинска,
тъй добра и тъй нежна.
Като дете от страх
в нощта треперещо
тя е толкова смешна.
Тази любов,
тя е сигурна в себе си,
като мъж във нощта е спокойна.
Тя кара другите да треперят,
да побледняват и да говорят.
Тази дебнеща обич -
защото я дебнехме.
Тази обич ранена, потъпкана,
тази обич преследвана,
тази обич довършена,
тази обич даже забравена...
Ние Нея ранихме,
Ние Нея потъпкахме,
Ние Нея преследвахме, гонихме.
Любовта ний забравихме
и я довършихме....
Тази любов жива още е.
Тази любов, съвсем цялата,
тази любов озарената -
тя е моята, твоята,
която била е винаги
нова и непроменена.
Толкова истинска,
като птичка трепереща,
като лято гореща, живееща.
Ние двамата можем
да тръгваме, да се връщаме.
Ние можем и да забравяме,
да заспиваме, да се будим,
да страдаме.
Да заспиваме пак.
И да мислим,
за смъртта да говорим.
Ние искаме щом се събуждаме
да се усмихваме, да се радваме.
И да сме млади и хубави.
Но любовта ни останала някъде там,
като магаре упорства.
Като желание тя е живееща
и като памет жестока.
Глупава като съжаление
и като спомена нежна
като мрамор студена
и добра като ден
и по детски тъй крехка,
тя ни гледа усмихнато
и говори ни мълком -
без да каже дори изречение.
Аз я слушам треперейки,
аз и викам, крещя и.
Да.Крещя и за теб и за мене.
Аз я моля за теб,
аз я моля за мен
и за всички, които обичат
и за всички, които като
мене и теб са обичали.
Да, аз и викам.
И за теб, и за мен
и за другите всички
тези други, които не зная:
Остани там, там където
си ти! Остани там, където
била си! Остани там, не
мърдай, недей си отива!
Ние, всички, които обичаме
ние теб сме забравили -
ти недей ни забравя,
освен теб ние нямаме никого.
Не. Недей ни оставя
да станем студени.
И далече, там някъде, винаги,
дай ни знак за живот.
Даже много по-късно
в паметта ни изстинала,
появи се внезапно,
подай ни ръка,
и спаси ни,
ЛЮБОВ!


Жак Превер

   БАЛАДА ЗА ДЪРВОТО

Стои над урвата чинара,                          Трошаха яките му лакти,
на дивата `и стръмнина.                           за да го хвърлят в пропастта.
Как бе издигнал тук върхари,                    Но почернял от мъки,как ли
това и досега не знам.                               се беше вкопчил той в пръстта.

А и да знам е безполезно,                         Прахът се слегна в скута скален.
такъв е жребият му строг.                        От ствола едри капки сок,
Под небето се озъбва бездна,                  червени в аления залез,
в която тича с гръм поток.                        чукара багреха висок.

От висота на птичи полет                         А камъкът виновен вече
веднъж в гърмящото дере                         в дола,в зелената трева,
от зъбера изпъкнал кой ли                        съвсем успокоен лежеше,
сри камък,без да разбере.                         дори забравил за това.

След него камъни безредно                      Вървяха облачни кервани.
се втурнаха в такава стръв,                      И времето е време: то
като че глутницата следва                       лекува,знаем,всички рани,
вълка-водач,надушил кръв.                      отворени от дял жесток.

Те на чинара налетяха                              И по природната повеля
и също като зверове                                  стои чинара упорит.
със злоба истинси деряха                          По тялото - до белег белег.
снагата,расла векове.                               Под корените му - гранит.
                                                              
                                Алим Кешоков - руски поет
                                Превад - Атанас Звездинов

Наздравица - реквием за старата компания


"Ако имаш добра жена - ще живееш щастливо, ако е лоша - ще станеш философ"/Сократ/


Наздраве за момчетата, които
вървяха през морето до колене.
И нямаше за думите им сито -
изтичаха красиви. Като мене.

Тогава бях наистина красива
в очите им - най-верните ми стражи.
Във времето на "Спри,не си отивай..."
мълчанието също беше важно.

Каква безотговорност, мили боже! -
да си направим кораб от тръстика.
Не можем да отплаваме,не можем! -
един от нас - най-мъдрият - извика.

Най-мъдрият, най-мъртвият...зависи.
Но все едно - не тръгнахме нататък.
Брегът,от изневерята ни слисан,
се залюля и падна във водата.

Момчетата извиха кръг край мене-
да ме спасят от лошата поличба.
Най-мъдрият се мъдреше смутено
до новото летуващо момиче.

Но ние бяхме толкова ревниви
и затова не искахме да видим
момичето - спасително красиво.
Един от нас тогава си отиде...

И после -друг, и друг...широко сито.
И днес са във домашните пантофи.

Наздраве за жените им,които
поне ще ги направят философи!

Камелия Кондова

Шедьовър! Борис Христов е гений!

Пабло Неруда - ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те някак необяснимо, всъщност неизразимо, по начин противоречив.
Обичам те с многобройните си нагласи на духа,
които променят състоянието си непрекъснато,
Заради... но ти вече знаеш – времето, животът, смъртта...
Обичам те в един свят, който ми е непонятен,
сред хора, за които оставам неразбран,
с противоречията на душата си, с нелогичните си постъпки,
с фаталността на съдбата, с прикритостта на желанието,
с двусмислеността на извършеното.
Дори, когато ти казвам, че не те обичам, те обичам.
Дори когато те мамя, не те мамя.
Всъщност най-съкровеният ми подтик е
да се опитам да те обичам по-добре.
Обичам те неразумно, несъзнателно, необмислено,
стихийно, инстинктивно, импулсивно, ирационално.
Всъщност нямам логични аргументи, нито дори импровизирани,
за да обоснова тази любов, която чувствам към теб,
която избликна мистериозно от нищото,
която не промени магически нищо, но чудно как,
малко по малко, някак успя да подобри най-лошото в мен.
Обичам те. Обичам те плътски, без мисъл,
от сърце, неразумно и с глава, загубила координация.
Обичам те необяснимо, без да се питам защо те обичам,
без да ме интересува защо те обичам,
без никакво съмнение защо те обичам.
Обичам те просто, защото те обичам.
Аз самият не знам защо те обичам.

Пабло Неруда

Превод от испански: Николай Христозов

I.


Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.


Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.


Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.


О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.



XII.



Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?


Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.


С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.


Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.


XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.


Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,


в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

Карма, много хубави неща си пуснала. Благодаря

***

Дъждобранът

автор: Атанас Далчев

на Радой Ралин


Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като затворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;

за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли — хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.

слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

1960 г.

 



МАЛКАТА НУЛА

Имаше една Нула
кръгла като О,
тя не беше сторила
никому зло,
но тъй като нямаше стойност, горката
щом я съглеждаха, пищяха числата:
-  Извинявайте! Бързам! Ще закъснея! -
да не би да ги видят със нея.

Но ето тя срещна числото Едно,
което не беше с много стойност и то
и също се чувстваше жалко, понеже бе много малко.
И каза му нулата: - Я с мене ела! -
И купиха двамата една стара кола,
и смело поеха - пам-пам-пам - по шосето...
И ето:
Четворката, Двойката, Тройката
веднага изменят си стойката,
Пет усмихнат ги гони,
Шест им прави поклони.

Какво бе се там случило?
Десет бе се получило.
(Нали колата бе малка,
само с една седалка,
от Единица
наред със Нула
Десетица
се бе надула.)

И стана тъй, че оттогава
за Нулата потръгна слава,
всички цифри я канеха,
подир нея се кланяха
и я хвалеха гласно,
и я слагаха вдясно
(защото тайно
беше ги страх,
да не мръдне случайно
на ляво от тях!),
и изобщо извадиха те заключение,
че и малките нули имат свое значение.

Джани Родари
превод Валери Петров

Аз съм... съвършената

 
Аз съм Лошата. Гневната. Гадната.
Разтрепервам дори смелостта ти.
Обичта ти приспивам във хладното.
Огорчавам се от сладостта ти.

Аз пресъхвам геран във гласа ти.
Като косъм до край изтънявам.
Аз пожарите паля в съня ти
и да станеш русалка не давам.

Аз съм. Точно онази. Убийцата.
Тънък шиш ти нанизвам в душата.
Дързостта и на баба Илийца
давя щедро и хвърлям в реката.

Аз съм Мъката. Най-съвършената.
С тънки устни прехапваш страха си.
Ти изгубваш надежда. Последната.
С моя глас доизплакваш дъха си.

Не. Не бягаш Стоиш. Прикована си.
И омрежена падаш в страстта ми.
Аз съм Мъката. Най-нежеланата.
Тази вечер послушай смеха ми.

Павлина ЙОСЕВА
28.04.2005

Неизвървеният път

Два пътя сред жълти дървета видях
да тръгна не можех по двата,
бях сам и зачуден застанах пред тях,
загледан към първия дълго стоях,
додето го губех в листата.

По другия после потеглих все пак
и по-добре сторих навярно-
не беше утъпкан от ничий друг крак,
макар че обрасли със гъст храсталак
еднакво те бяха коварни.

И в утрото двата лежаха пред мен
със още нестъпкана шума.
По втория крачих нататък цел ден!
Но пътя да следвам бях твърдо решен,
за връщане нямаше дума.

Отдавна, отдавна се случи това
ще кажа с въздишка едничко:
в гората застанах пред пътища два-
избрах по-самотния и онова
решение даде ми всичко.
Робърт Фрост
 

 

ПРИКАЗКА

Д. Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо

Стъклените човеци

Къде ли е тази страна
не знам, и не в туй е въпроса —
по-важното е, че във нея
човеците от стъкло са.

При това от стъкло най-чисто,
фино, изящно, чудесно!
Но стъклото, както се знае
е крехко и чупи се лесно.

„Внимавай!“ — си казваш, но колкото
човек да си го повтаря —
чик! — стисваш ръката на някого,
и тичай да викаш стъкларя!

Но затова пък там хората —
нали са напълно прозрачни —
не могат да крият подлости
и разни планове мрачни.

Те в мозъците четат си,
без даже уста да отварят,
и само си свалят шапките,
щом искат да разговарят.

Но понякога пак си ги слагат,
понеже — и туй е понятно —
да побъбриш с човек пет минутки
е винаги нещо приятно.

ДЖАНИ РОДАРИ