Обичате ли стихове? - 8

Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И жилища да имаме - не е достатъчно.
И светлина да имаме - не е достатъчно.
Да имаме пари - не е достатъчно.
И почести да имаме - не е достатъчно.

Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно - ако не съжаляваш за днешнити дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно - ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е , ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е  , ако вярваш макар, че недостатъчно постигнал си мечтите.
на земните си дни -
защото, запомни :
да бъде хлябът бял - не е достатъчно.

Стефан Цанев

            МОНЕТАТА


На пътят междуселски до канавка
лежеше мъничка монета. Да.
Изгубена отдавна там си спеше.
Подритваха я хората с крака.

Тя беше стара. Много бе видяла.
Добро и зло. Войни и мирни дни.
В ръждата върху себе си събрала
един куп радости. И куп сълзи...

Детенце мъничко край нея мина.
И спря внезапно. Грабна я в ръка.
Потри я със ръка, а после с глина.
Не знаеше, че е ръжда това.

И въпреки, че грозна тя остана.
Детето я прибра във своят джоб.
За него беше много. Бе имане.
И скъпа беше. В детският живот.

Така това, което ние
големите подритваме с крака...
За мъничките много често крие
вълшебство, топлина и доброта.


Лично творчество

Карма,отново чудесно стихотворение си написала - "МОНЕТАТА".И този Пабло Неруда,сигурно и на испански ако го прочета,още повече ще ми хареса.

Какво е вярата  пред твоята невяра?
Пред Феникса - мухата и комара.
Безсмъртната вода е вярата,невярата - земята,
но заедно раздухват твоят огън като вятър.
Да бъде вярата свещта,невярата - нощта.
Шом слънцето изгрей,невярата говори:
"Ний,вяра,вече сме ненужни.Да си отидем от света."
И кон да бъде вярата,ала от кон не се нуждае
тоз,чийто път е любовта,а скорост светлината,
тоз,който от нозете до главата нов сияе.

Джеляледдин Руми

Писах на лични...

Нощна приказка

Разхождах се по спящата алея
във царството на размислите свои
и Вечер благородна като фея
прегръщаше ме в своите покои.


Над мене като резен бял от диня
увисваше прималиво луната
и тази вечер беше синя, синя,
на звуци и на цветове богата.


Но както крачех в тишината гъста,
зад мен долитна някой, тихо седна
и някой ме погали с хладни пръсти,
обърнах се нататък и погледнах.


И чудо... беше кацнал тъй безшумен,
до мен довлякъл беше своя шатър
с издути бузи и добър, и румен,
до мене беше кацнал Вятър.


Аз идвам отдалече - тъй прошепна -
и моята родина е прекрасна,
земята моя е великолепна,
със синя нощ и утрин чиста, ясна.


Там няма зима, винаги е лято
и вечна е ваканцията лятна,
от нея няма, няма по-богата,
по-хубава, по-свежа, благодатна.


Там хиляди блестящи портокали
търкалят се безгрижно по земята,
лимони златни, чудно заблестяли,
търкулват се в ръцете на децата.


Морето не е никога зелено
и бури в него никога на вият,
то има цвят на облаци червени
и дивни брегове вълните мият.


Дърветата са винаги зелени,
цветя добри навсякъде се пукат
и залезите пурпурночервени
прекрасно над страната дивна рукват.


Ела, о, мило, хубаво момиче,
хвани се ти за дрехата ми бяла,
в света най-бързо аз от всички тичам
да идем в страната засияла!'


Аз бях готова мигом да се метна
и с вятъра да литнем над морета,
пред мен желаех в този миг да светне
нечуваната приказна планета.


Но моята звезда над мен блестеше
и гледаше ме, звезден дъх прибрала,
морето свийта песен спряло беше
и музиката нощна беше спряла.


И яворът ръцете си протегна
съвсем като човек и мен загледа,
на рамото ми тишина натегна,
зарадвана от своята победа.


Луната изпитателно надвисна,
загледа ме, дъха си бял стаила,
и Вятър не посмя да свисне,
о, всяка нота беше се прикрила!


'От моята родина не познавам
по-хубава, по-пъстра, по-богата,
тя може да не е така голяма,
но тука най-щастливи са децата!


Какво, че тука няма портокали,
какво, че няма дъхави лимони,
нима децата там далеч са яли
и ябълки - по-сладки от бонбони?!


Нима и грозде с шепи те са брали
и дюли на полици са редили?
В училище нима са те четяли,
изпълнени със радост и със сили...'


И цялата природа заговори
и вятърът отнякъде повея,
но мигом тъмнината се разтвори,
вълшебникът загуби се във нея.


След миг аз пак по спящата алея
заета пак от размислите свои
разхождах се, а Вечер като фея
прегръщаше ме в своите покои.



ПЕТЯ ДУБАРОВА

Ех,Петя Дубарова!Благодарна съм на учителката ни по литература,че ни запозна с поезията на Петя Дубарова,която ми стана много любима.Ето още едно нейно стихотворение,което е написала,когато е била на11 години.

АЗ ЧЕСТО ЗАМИСЛЯМ СЕ                                   
                                На мама

Аз често замислям се:твоето сърце
дали не е взето от фея?
Природата силна с могъщи ръце
на теб го дарила от нея!

А твоите толкова топли ръце           
от орли крила ли са взети?
Във твоите пъстрозелени очи
най-чудни треви са посети.

Аз често замислям се:твоите коси
дали не са дар от русалка?
И как във гръдта ти не трепва злина,
омраза,дори и най-малка.

Петя Дубарова

А това е моя картина.

Ана картината ти е прекрасна.

КЪСНО

Дамян Дамянов

Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!

УБИЙСТВО


Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.

Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба и, и нея.

Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.

След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покров
в нозете му морето ще издъхне.

Петя Дубарова

ana1 - Страхотно!   

Дидолина,Карма,благодаря! 

            СПОМЕН

Трябва ли да сехитрува?
Виж живота несравним!
Щастието съществува,
щом към него се стремим!

              ГЬОТЕ

И аз имам един "Спомен", толкова много обичам лятото/слънцето, че му написах малко думички...

Спомен

Слънцето ме гледа смело в очите,
любопитно поглеждам го с плах поглед и аз.
Заслепяват ме ярките пламъци горе,
свеждам поглед, с ръце го усещам сега –
гали ги нежно, завладяло земята,
хващам го в шепа и пазя го в мен.

Изчезва задълго. Изплъзва се есен
и светът се променя напълно за мен.
Появява се бързо, за да ми каже,
че ще ми бъде вярно във летния ден.

Копнея за него в студената зима,
липсвам му сигурно силно и аз.
Топла частица запазих в сърцето,
далече е, но си говорим без думи и глас.

Светлината на това чудо неземно
е най-ценното злато за мен.
Който не знае аромата на слънце,
откъде черпи любов всеки ден?

svet65, една дума е достатъчна:Завладяващо!   

Сериозно?! Благодаря! Нямам дарба или опит, но като обичам нещо/някой толкова много, се "излива"...

Не знам как се превеждат стиховете на Руми, но ето един опит:

Какво съм аз

Аз не съм християнин
Нито евреин
Нито парси
Нито мюсюлманин.
Не съм нито от Изтока
Нито от Запада

Нито от сушата
Нито от морето
Нито от пръстта
Нито от водата
Нито от въздуха
Нито от огъня
Нито от небесата
Нито от земята
Нито от съществуването
Нито от същностното

Аз не съм от Индия
Нито от Китай
Нито от България
Нито от Арабия.
Аз не съм нито от този свят
Нито от следващия
Нито от рая
Нито от ада
Аз не съм от Адам
Нито от Ева
Нито от Eдем
Нито от градини
Моето място е Безместното
Моята следа е Безследното
Не съм нито в душа, нито в тяло,
защото принадлежа на душата на моя Възлюблен.

Джелялeдин Руми

Когато всички притчи се увият
на змии във основата на мислите ми,
когато искат още жертви (искат!),
а нямам сили нови да измислям,

когато в мене огненият дракон
прости се и с последната искрица,
а после се смали и се разплаче,
разбрал, че носи нежното на птица,

когато в мен монахът-воин се сепне,
изтръскал всички букви от ръкава,
и тръгне в диамантената крехкост,
която със духа се извървява,

когато в мен притихне всяка радост
до тъжната любов, че съществуваш,
зад тежката стена на някой залез,
над чашата с горчиво-кротка лудост,

тогава блясват слабо, като в черква,
свещици от стопената ми памет;
и виждам, че зад мене зеят бездни,
а там, пред мен - червени океани...

а нямам жезъл.