Обичате ли стихове? - 8

‎~ СИЛНИТЕ ~
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова

Човек колкото и добре да живее, не се наживява.

Толкова много видях, а толкова много остава.

Още ми се пътува, въпреки че пътувах.

Още ми се лудува, въпреки че лудувах.

Още ми се дава, въпреки че много дадох.

Даже още ми се страда, въпреки че страдах.

Сега наближавам четирийсет, но като мен мислят и старите.

Хем ми казват: " Колко много имаш да видиш!"

Хем надничат през дуварите на годините и на болежките.

Оттам душите им крещят “Дай ни, боже, още път!

Не ни достигат даже грешките, въпреки че грешихме.

Не ни достига любовта, въпреки че любихме."

Приемам, все някога ще дойде денят – мъртво тяло, вечна душа.

Но отказвам да приема – живо тяло с мъртва душа.

Още ми се пътува, въпреки че пътувах.

Още ми се лудува, въпреки че лудувах.

Още ми се дава, въпреки че много дадох.

Даже още ми се страда, въпреки че страдах.

Човек колкото и добре да живее, не се наживява.

Толкова много видях, а толкова много остава.

/ Мадлен Алгафари /

  Да се запиша да ви чета! И за да не е спам ще пусна нещичко от мен! 

Искам си детството!

Къде са ми детските дрешки?

Прибрани са на прашен таван!

Къде ми е светлата усмивка,мамо?

Отиде си с годините и тежкия товар!

 

Къде ми отиде гласчето невинно?

Днес злобно в скандали крещя!

Къде се изгубиха мечтите приказни?

Забива ми реалността шамар!

 

Къде остана бабината приказка?

Уморена заспивам сама!

Къде си скътала куклата,книжките?

Днес имам нужда от тях!

 

Пораснах без време,даже без опит,

не знаех,че така ще боли.

Обличах ти,мамо,дългите рокли

и мечтах да съм дама във светски среди.

 

Не точно така се получи,обаче...

днес бърша подове,мия чиний.

Няма го усмихнатото ти момиченце

пораснах,мамо,без да разбера дори!

Приятно е да срещнеш и нови хора в темата за стиховете. Това означава, че поезията все още е жива...



Мевлана Джеляледдин Руми

 

 

***
Историята на любовта трябва да чуеш
от самата любов.
Защото тя е няма и говореща
едновременно.


***
Умът е неспособен да изрази Любовта.
Само самата Любов може да разкрие истината на Любовта
и какво означава да бъдеш любещ.
Пътят на нашите пророци е пътят на Истината.
Ако искаш да живееш, тогава умри в Любов;
умри в Любов, ако искаш да останеш жив.


***
Както кръжащите къдрици се вият на вълни по главата ми,
така се движа и извивам в свещен танц!
Танцувай, о сърце, бъди въртящ се вихрен кръг,
гори във пламъка - не е ли Той свещта?



***
Аз казах: "Твърд си като един от тях!"
"Знам, - отвърна той, -
че съм твърд за твоето най-добро,
не от озлобеност и омраза."
Всеки, който идва с гордото "Аз съм това",
удрям го през лицето.
Защото това е съкровищницата на любовта, о, глупако!,
това не е овчарник!
Избърши си очите и разгледай
портрета на сърцето."


          

            Сам


Да се завърнеш след години много.
На прага. Там на бащиният дом.
И да потърсиш пак къде е слога...
И да застанеш тихо, мълчешком.

Да гледаш катинара стар заключен.
Да търсиш топлите добри очи.
А после нямайки какво да губиш
да гледаш тишината как мълчи.

Да търсиш малък знак от тук живели.
Метла, лопата, дръжка от тесла...
А после знаеш. Всичко са помели
годините. Стоиш в реалността.

Да искаш топъл дом изпълнен с хора.
Да виждаш празна къща. Как боли...
Наляга те тогава пак умора.
И искаш да избягаш ти. Нали?

Обръщаш се и тръгваш много бързо.
Домът е пуст. Май по-добре е там.
Наистина не си с въжето вързан.
Но по-добре далече да си сам.

Лично творчество

Ех,хубави стихове пишете! 

Да можех себе си да видя някой път!
Но как?Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата,боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо!Чувствам,че морето е у мен!

Джеляледдин Руми

С тези стихове Руми утешил един художник Айн-уд-Давле,който се опитал да му нарисува портрет.Двайсет листа нарисувал,но все не бил доволен,изражението все се променяло,все било бледо копие.Руми може би знаел,че няма да успее и затова се съгласил.Да позираш за портрет от гледната точка на неговата вяра било смятано за смъртен грях,равен на идолопоклонничеството.

Приказка за две пеперуди


Там нейде свири ней в нощта
и приказка разказва:
Имало едно време...
 
Срещнали се две пеперуди - едната изчезнала...
 
Отишъл на пазар богатият Руми
и срещнал просяка Шамси,
и обеднял, закопнял за ново знание Руми...
И общували двама в захлас до забрава
точно седем лета,
и танцували танц пеперуден, наречен Сема...
И съдбата ли реши да ги раздели,
в едно призори изчезнал, стопил се в ефира
сякаш Шамси...
 
И оттогаз носи се стон във всемира:
"Къде е? Къде изчезна Шамси?"
Страдал дълго Руми,
но след време двете пеперуди се слели
и се родил Маснави...
 
И, слушайки гласа на нея,
събужда се копнеж-въпрос във мен:
"Къде ли е моят Руми? Къде ли е моят Шамси?"...

Есфир Асфар

ЖИВА ЛЮБОВ

от Маргарита Алигер


Един приятел - тридесетгодишен

за 18-годишна сключи брак.

Започнаха нападки, клюки, сплетни:

какво харесва й, с какво е тя добра?

За всеки друг по-строг и по-критичен

наистина не бе красива тя.

На дълкокрако пате тя приличаше,

бе плаха и безлична по душа.

Какво в нея беше той намерил?

С какво се отличаваше от всички тя?

Не знам.

Но в любонта си беше верен.

Незнайни са пътеките на любовта!

Защо и за какво?... Иди гадай.

Любовната съдба не е еднаква

на хората. Сравнила бих я май

с растежа на треви, цветя.

Една фиданка примерно линее,

ако не вижда слънце или дъжд.

Но тя укрепва бързо, щом веднъж

горещи слънчеви лъчи я сгреят.

Момичето бе вехнало в света,

безцветно, несъгледано, излишно,

ако не бе му любовта си дал

прекрасния човек - 30-годишен.

Че все пак той видял бе нещо в нея,

което тя не виждаше сама.

Възторжено я гледаше и на -

в награда почна тя да хубавее.

Споделяше с нея и беди,

и радости, и грижа най-досадна.

Тя чакано детенце му роди

и от възторг в краката й той падна.

Тя мислеше понявга развълнувана:

" С какво ли пък го заслужавам аз?

Как стана всичко и нима сънувам?"

Ала намесваше се той тогаз.

С топла обич, нежен и внимателен,

той ум и сили в себе си събра,

внуши й вяра, та и тя самата

повярва в себе си и стана по-добра.

Той бе на пост край нея. Растеше

прекрасната му обич всеки ден.

В работа, в беда или в щастие

помагаше й с поглед възхитен.

Под този поглед гордо тя вървеше.

А пък животът сякаш бе крилат.

Девойката като дръвце растеше,

закореняваше се в неговия свят.

За благодарност, че я бе избрал,

че без лъжа я беше взел тогава,

в свойта зрелост стана тя такава,

каквато в младостта я бе видял.

Задрямалата нейна красота

разгърна се в нея и богато

пред всички се разкри тъй ясно тя,

каквато той я някога отгатна.

И ето пак зачудиха се всички:

"Как стана туй? Та може ли? Защо?

Виж чудо! Гледай ти!"

Мълчеше той.

Нали с труд и воля я обичаше.

Тъй искаше. Тук няма чудеса!

Уверено, решително и властно

той любовта си бе отгледал сам -

и се оказа, че е тя прекрасна...

Sarabia,стихотворението,което ти си написала "Приказка за двете пеперуди" се говори за приятелството и силната духовна връзка между Джеляледдин Руми и Шемседдин Тебризи,но ти сигурно го знаеш.Руми е написал много стихове за своя приятел.

Приятелю,душа на нашите души,без мен не тръгвай ти!
Небе,не се върти без мен.Без мене,месец не свети!
Земя,ти не бъди без мен,без мене,време,не лети.
Със тебе мил ми е светът,не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те поведе
Юзда,ти коня не гони.Без мене,песен,не звъни.
Не гледайте без мен,очи.Душа,без мене замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас,пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч - от изгрев та до късен здрач.
Без мене коня не гони.Не ме напускай,остани!

Джеляледдин Руми

От Петя Дубарова

ПОСВЕЩЕНИЕ

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Есенно признание

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...
Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...
А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта.

Георги Константинов

С теб

С теб да се скрием тайно жадуваме,
бягство от болката нощем сънуваме,
празници тъжни с други празнуваме,
устни нетърсени в мрака целуваме.

С теб сме наказани тихо да страдаме,
в ласки откраднати обич да влагаме,
да се страхуваме, да се надяваме,
всички нещастия да надживяваме.

С теб сме жестоко вече осъдени -
ходим и търсим се, но сме изгубени,
още живеем в спомена влюбени,
но сме от него вече пропъдени.

С теб сме на цяло двете съставни.
Някой разсече го и ни постави
в свят на страдaние и сме обречени
никога повече да не се срещаме.

Йоана Атанасова

НА МЪЖА МИ

Не надничай в съня ми — няма твои познати.
Мойте нощни злодеи имат ангелски облик.
И ме грабват от теб на конете крилати
и за стотен път виждам, че земята е обла.
Знам, че викам насън — запуши си ушите.
Все едно — невъзможно е да прогониш кошмара.
От далече се връщам и от страх съм пропита.
И съвсем са излишни твойте мъжки шамари.
Отдалече се връщам, ала още се връщам.
Затова не разпитвай колко дяволи срещнах.
Остани в тази наша, земна, истинска къща.
Нека аз изкупувам часовете ни грешни.
Нека теб не закачат! Нека теб и децата
да оставят на мира — да сънувате тихи.
Аз подпалих небето, аз продъних земята —
неразумно изтръгвах от сърцето й стихове.
Не, не е безпричинно. Ти недей да се стряскаш.
И не ме съжалявай — не съм толкова млада.
Мойте нощни злодеи със апостолски маски,
са мъжете, които
съм изпратила в ада.

Камелия Кондова

Мили момичета, на това стихотворение не зная автора, защото не го пишеше. То е от един друг форум, но си позволих да го споделя с вас, защото страшно много ме развълнува...


Контейнерите за боклук до блока -
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми страно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах- познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето встрани.

"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай- ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях."
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях.

От оня свят

Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен...

Камелия Кондова