Обичате ли стихове? - 8

Карма,наистина затрогващо е стихотворението за учителката!

УДАРИ МИ ШАМАР животът.
Но вместо ядно да заплача,
повярвайте ми,на палача
ръка  сега целувам кротко.

Така ми беше нужно,Боже,
да ме настигне този удар!
От сладък сън да ме събуди
и да ме върне в мойта кожа.

Стоя на моето стъпало,
душа разтърквам и с насмешка,
като съдрана вярна дрешка
я скърпвам с кръпка помъдряла.

Надежда Захариева

“Аз исках просто да те видя”
Давид Овадия

Извини ме!
Извини ме, че така те преследвам,
и непрестанно след тебе аз ходя,
че неслучайно “случайно те срещам”
противно на твоята воля.
Извини ме ако много досаждам
с присъствие близко до тебе,
след като каза ми ясно,
че искаш да бъдеш далече.
Аз моля, прост ми, че тайно,
понякога гледам те скришом.
Ти не искаш с мен да говориш,
а аз нахален отново,
със сто въпроса дотягам.
Ти не искаш за мене да чуеш,
а аз идвам отчаян
и искам от тебе усмивка.

Прости ми!
Извини ме защото,
когато аз идвам при теб,
и с мойто присъствие дразня,
когато със поглед досаждам,
когато съм ненужен, когат съм нахален
... тогава аз идвам без корист:
Аз искам само да видя
очите ти - толкоз вълшебни
и искам само да чуя,
гласът ти, със малко надежда,
която да топли сърцето,
като огън – до следваща среща.
Аз моля те прости!

          Водните лилии


Водните лилии от моите спомени.
Нежни човешки души.
Тежки въздишки във нощи отронени.
Неми, далечни молби.

Знойните улици тежко засипани
с вечният бял калдаръм.
Крачиш, а сякаш встрани са надиплени
поли на жени. И трака налъм.

Останки човешки. Облечени скелети.
Самотен керванът върви.
Минават над тях само птиците прелетни.
И те са отново сами.

Невинни за някого, виновни за другите.
На плещите с чужда вина.
Не искат на никого вече услугите.
За хляб молят те. За вода.

Очите им хлътнали с поглед угаснал.
Начесто поглеждат встрани.
Телата покрити със рани зарастнали
са свити. Дали ги боли?

Това са онези водните лилии...
Онези човешки души.
Аз често ги виждам. Там са се свили.
Смъртта беше слаба нали?

Оставиха спомен облечен със болката.
Оставиха свои следи.
Да помним и ние и други двуколката
отнесла ги в свят без боли...


Лично творчество

Демокрация /К. Кондова/

Не съм ревнива. Нека се увлича
мъжът ми след походката й дръзка.
Красива е. Косата й прилича
на разгневено слънце — огън пръска.
Върви по тротоара и събира
очите на прозорци и дървета.
Разлива се по бели ризи бирата.
Какво пък — да, такива са мъжете.
Ще тръгнат цяла глутница след нея.
Все като моя — без петак във джоба.
Момичето, една квартална фея,
ще разлюлее слънцето за сбогом.
А там, в хотела, ще пристъпи кротка
и ще остане само по сандали.
Защото всичко е пазарна стока.

А пък сърцето — кучета го яли.


Огледало за обратно виждане /К. Кондова/

Не в огледало — в мене се оглеждай...
Аз ще прогоня тъмната тревога.
Покорството и бялата ми нежност
ще те направят по-красив от Бога.
Ще те направят по-крилат от птица.
И мъжкото ти тяло ще засвети.
От моите прехласната зеници
носът ти ще се вирне до небето.
Ще станеш най-трагичният ми случай.
Заради теб земята ще разтворя.
Ще съм до теб, додето се научиш,
че си единствен между всички хора.
Ограбвай до дъната им очите ми.
Когато си отида, нека знам,
че ти оставям нещо изключително —

изкуството да се обичаш сам.

Интервю с Медуза

Елица Мавродинова

Напролет гледам цъфналите камъни
в градината си в ъгъла на времето.
Остана само шепа глад от храма ми.
Със него храня птиците. И дремя.

Люлеещият стол проскърцва вяло
в камъшена симфония с комарите.
Изгубена под кръпките на шала си
изглеждам стара. Много, много стара.

ЗмиИте ми отдавна побеляха
и станаха лениви като котки.
Заспиват често. Май ги заболяха
и ставите. И днес са кротки... кротки...

Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите.
Вървяха дръзко, носеха си щитове...

Говореха за чест и за победи
преди да плъзне камък във гърдите им...
И толкова.
Понякога ги гледам
напролет, като цъфнат.
Във очите.

ПОВЕСТ

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

АТАНАС  ДАЛЧЕВ

Ще те чакам хиляда години.
Ти нали затова ме избра?
Ще намеря хиляда причини
да живея и да не умра!

Ще настъпват големи промени,
ще се сменят слънца и луни,
ще пресъхват морета, но в мене
нищо няма да се промени.

Ще си взема за четене книга,
ще отглеждам в саксия звезда,
ще живея сама - ще ми стига
малко въздух и малко вода.

Трубадури, поети, пройдохи
ще се спират под моя балкон.
И мъже от различни епохи
ще ми правят любовен поклон.

Но ще бъда сурова и хладна.
Ти нали затова ме избра?
Ще остана докрай безпощадна,
само с тебе ще бъда добра.

Всяка лоша мълва ще отмине,
ще ни срещне добрата съдба.
Ще те чакам хиляда години
...ако ти пожелаеш това...

Ралица Георгиева

           Два свята


Поднасях ти едно сърце добро.
И две ръце ти давах. Топли.
Блестеше пръстенът ти от сребро.
Светът ти беше друг. Без вопли.

Напираха сълзите във очи.
Слухът заспиваше. Виновен, болен.
Угаснаха последните лъчи.
Замря и оня смях далечен, волен.

Ти тръгваше си бавно и сега.
Аз стисках в шепи корени от риган.
Изгубихме завинаги мига.
За две милувки във живот остриган.

Отиде в своят свят. На свобода.
Далече. И от моят тъй различен.
А някъде изгря една дъга...
И моят ден на пропаст заприлича.


Лично творчество  

            Прогонени


Бели пътеки. И листи отронени.
На наранена душа.
Мисли далечни от някой подгонени.
Ронят се сълзи в степта.

Тежки молби на заглъхващи стъпки.
Влезли във оня покой.
Гонени вечно от злобните хрътки.
Търсещи ъгъла свой.

Мисли на гонени. Спомен от минало.
Тихо убити тела.
Вести разпръснати и слънце заминало.
Вечна, самотна война.


Лично творчество

             

          *****



Ти имаш проблем? На рамо ми плачеш.
И той бил голЕм. Ми ще си го влачиш.
Що искаш от мен? Да ти го реша ли ?
Сгрешил си съвсем. Не мисля. Едва ли.

Нещастен си бил. Въобще не ми пука.
Самотен си бил. Изчезвай от тука!
При мен не търси и малка пролука.
Не съм вече аз човек за разтуха...

Оправяй се сам! Аз как се спасявам?!?
Пътувай натам. Тук няма такава
пътека без кал, каквато ти трябва.
Търси си я там. Тук няма и слава.

От мен не очакваше грубите думи.
Омръзна ми.Чуваш ли? Нямаме друми.
Не искам на никого аз да помагам.
И зла ставам вече. На лошо залагам.

Добрите в живота ги тъпчат отгоре.
Не искам да страдам. И спри да мърмориш.
Отивай да търсиш утеха при други.
И с теб отнеси си всички заслуги.


Лично творчество

Не мога да подмина И. Вазов

Възпоминания от Батак
(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

***
автор: Добромир Тонев

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ТЕ НЯМАМ!

Не идвай никога по- близо,
ако си искаш ореола.
За да те искам, обещай ми
да не събличаш любовта си гола.

Стой там – далеч в мечтите,
и гледай ме любовно,
щом поискам да те пипна,
едва ме докосни греховно.

А после изчезни – единствен
сред всички, искащи ме хищно –
и с огън ще горя неистов,
а да ти казвам е излишно

защо ще бъдеш най-желания,
от мен обичан доживотно.
Защото само недостъпните
привличат се страхотно!

МАДЛЕН АЛГАФАРИ

Заключваха ме...

Заключваха ме - счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

 

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

 

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

 

И ти ще видиш - никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се - виновницата аз!


ПЕТЯ ДУБАРОВА

 

КОЛИ  ПОД  ЗВЕЗДИТЕ
Във Балкана, хей там, от двете бичкиджийници стари
слиза стръмно към селото старият букьовски път
и по него към тъмното, с пресни дъски натоварени,
седем скърцащи, скърцащи дълги коли се редят.

Най-подире, с последната, слизат надолу коларят
и един другоселец учител, застигнат в нощта.
И двамината пушат и в дългият път разговарят
за звездите, света и за други учени неща.

„Ти ми думаш, но аз ти не вярвам на думите още.
Та тъй казваш за Млечният път, от звезди, значи, цял.
А ний знаем си: господ замесвал в небесните нощви,
Духнал вятър и ситното боже брашно разпилял.”

А пък онзи, учителят, само мълчи, не говори
и внимава как стария тежки думи реди,
и лежи връз дъските, и гледа унесен нагоре,
а пък горе: милиони, милиарди, билиони звезди...

И проскърцват, проскърцват във равен напев колелата,
и полъхва на топло от едрия, тъмен Балкан,
а пък черният въздух мирише на клей от гората,
на треви, на сурово дърво, на тютюн и катран.

И наоколо всичко е тъмно и черно-красиво:
и Балкан, и коли, и дъски, и човеци, и път,
а най-черни изтежко пристъпват косматите биволи
и очите им, едрите, с лошото бяло лъщят.

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ