Обичате ли стихове? - 8

ellyst, стиховете, които си представила на Ники Комедвенска заслужават адмирации. Страхотни са наистина и различни. Надявам се да пожъне успех, ако вече не го има...





               Самотен път


Вървях по непознати улици.
Премитах ги със ветрове.
Събираха се върволици.
И исках времето да спре.

Обичах често и понякога.
Събирах любовта в сълза.
Издирвах някъде и някого.
И търсех изворна вода.

Горях от болка. Ада виждах.
И ближех рани все сама.
След време спомените нижех.
Оплаквах своята съдба.

Сред мрака срещнах тебе само.
Усмихна се. Аз не разбрах...
Подаде ми ръка и рамо.
Отблъснах ги. И вдишах прах.

Разбрах. Сама съм и ще бъда.
Във сънища и във мечти.
Не искам никого да съдя.
Виновен няма. Ти върви...


Лично творчество

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ


В дланите ми каца слънцето червено
добро и светло,като гълъб ален,
то сгушава се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Ако искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя,да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам,щом издъхна уморена,
то слънцето-със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива,вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова

            Сбогуване


Сънувах ветрове, прегръщах бури.
Политах в бездни, после пак бях жива.
Сама се питах:"Имам ли кусури?"
И шепнеше ми глас:"Не си ти крива"...

Събаряше се бащината къща.
Проблясваха монети в пепелта.
И чувствах...Сякаш някой ме прегръща.
Изгонила бях тази самота.

Умираха два спомена далечни.
Със болка скъсах тънкото въже.
След време аз се гърчех безконечно.
Кънтеше смях далечен на мъже.

Умирах бавно. После се възнасях.
Реки шумяха. Тичаха деца.
Последни думи бавно произнасях...
Отправях се с тъга към вечността.


Лично творчество

Здравейте

Здравей, Краставичке


Художник

По тротоара се препъва дъжд сепнат, неспокоен.
Небето облаците сгъва  и тръска ги отгоре ми.
А там, на този тротоар художник е приседнал –
тъй мълчалив, библейски стар, но се усмихва ведро.
Край него, в мократа мъгла, покрити със найлони
пламтят във цвят пет-шест платна и сивотата гонят.

Вали дъждът, а той стои. Градът тече край него.
Сред глъч от хора и коли изглежда тъй нелепо –
с протрити дънки, пъстър шал и мокър като гарга,
край него – сив пейзаж във кал, а той със блуза ярка.
Дори косата му, уж сива, уж мокра и полепнала,
изглежда сребърно-красива. А мислите му-цветни.

До него спрях, сетила нужда от цвят в деня безцветен.
Погледна, сякаш  се пробужда...И спря пороят летен.
Градът, до скоро монохромен поруменя от слънце.
Художнико, дай ми за спомен от мислите си зрънце.
За следващ дъжд ще го запазя - ако ми стане сиво.
Тогава, даже в кал да газя, ще бъде кал красива.

....

От белотата на листа
ме заболява в ляво.
Отвън, мастилена, нощта
разсеяно припява
с гласа на вял, унил щурец,
изгубен сред тревите.
 (Нехае, малкият наглец,
за думите изтрити)

Стои си чист, листът проклет,
ехидно се белее,
А Музът, явно, е зает
без жал да ми се смее.

Живей приятелю!Живей,
когато имаш всичко,
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички
за да не паднеш в техен плен!

Живей,
когато от тревога
отрониш първата сълза
и търсиш в утрото приятел
на детските си небеса!

Живей,
когато ти се плаче
или до плач си отвратен
от бели мишки и гризачи
които ровят в твоя ден!

Живей,
с умората на всеки
сънуваи неговия сън
и ако всичко си отрекъл
повикай слънцето отвън!

Живей,
когато те разлюбят
сверткавици и ветрове
и нежноста започне грубо
метални устни да кове!

Живей,
с гласа на препирните
на малките си дъщери
изстинеш ли съвсем-опитай
ледът искра да сътвори!

Живей,
дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо
усещаш само нож в гърба!

Живей,
за всичко!А когато
животът вече изгори
вдигни се пак,и без остатък
останките му събери!

Живей,
и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега-
ЖИВЕЙ,приятелю,
живей!

          Евстати Бурнаски
 

Пианистката

Тя ще влезе тихо в стаята позната,
и под десет пръста леки и добри,
нежно ще изгрее Лунната соната,
тишината в този дом ще озари.

И на люлякова нощ ще замирише,
и ще се облеят в трепетни лъчи,
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.

Вятърът ще млъкне в старите дървета,
ще се залюлеят сенките отвън,
ще се спрат щастливо хора и поети
да послушат този очароващ звън.

Може да се влюбят, може да запеят,
може тежка мъка да ги сполети,
но когато тръгнат в жълтата алея
и потънат мълком в своите врати

скришом ще въздишат, ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна мисъл ще звучи
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.

Янко Димов  
 
 

Наближават три години от мига в който изгубих моят татко. Времето се ниже, но за мен болката е все същата, ако не и по-голяма. Това, което запаметих завинаги в онзи черен ден бяха ръцете на татко. И ето, че дойде време да ги превърна във стих...



                 Сбогуване


Добрите ти ръце със дългите ти пръсти.
Завинаги запаметих за мен.
Сега, когато тялото отсъства...
Витае спомен. С вятъра студен.

Когато осъзнах, че вече ще те няма.
Седях до тебе. Гледах те с тъга.
Със сигурност това не бе измама.
Последната надежда изгоря.

Опитах се с очите да запомня...
Онези силни, бащини ръце.
И скътах спомен. За да ми напомня
за многото прегръдки. От сърце.

Опитах се завинаги и вечно
Там някъде да скрия две ръце...
Със пръсти дълги в минало далечно.
Онези две ръце с добро сърце.

Това са твоите ръчички, тате...
Ограбиха ме. Взеха ми ги там.
Но моят ум успя да запечата
до край извивките.Не ме е срам.

Признавам го с душата на човека
за който ти се грижеше добре.
Пътеката не беше твоя лека.
Смъртта покой дано ти донесе...


Лично творчество

СТЕПЕНИ

Как всеки цвят увяхва
и всеки млад на старост е обречен !
Всяка истина и всяка добродетел
със времето си прецъфтяват
и вечно те не продължават.


Сърцето трябва,
при всеки жизнен повик
да е готово за раздяла и начало ново,
за да се свърже със смелост, без печал
с обвързаности нови.

Във всяко начало
вълшебство е скрито,
което ни закриля и помага
със радост да пресичаме
пространство след пространсрво,
без привързаност, като към Родина.

Духът не иска
във вериги да ни оковава
и стеснява.
Стъпало по стъпало ни повдига
и ни разширява.
Едва привикнали с уютността
на жизнения кръг
и всичко се завърта и изчезва.
Само този, който да е на път обича
и винаги за тръгване готов е,
да избяга може
от ограничаващото ни привикване.

Дори в предсмъртния ни час
пространства нови срещу ни
се изправят !
И жизненият повик не ще престане
никога за нас,
щом в сърцата си раздялата
приемем !


КЪСНО ЛЯТО

Все още ден след ден
лятото дарява сладка топлина.
Със ритъм уморен
на пеперудите в крилата
витае тук и там върху цветята.

Нощите и утрините вдишват влажно
прозрачната мъгла,
чиято мокрота все още топли.
С проблясване внезапно
върху черницата се вее жълт лист
всред нежно синьо.
Върху огрян от слънце камък –
гущерче почива.
Очарователно светът сияе
сякаш прикован във сън и блян
и умолява те да го събудиш.

Така понякога люлеят се
безкрайни тактове от дълга музика,
във златна вечност вцепенени.
Докато събудят се,
от плена се изтръгнат
обратно към духа на настоящето.

Беритбено в шпалир
ний остаряващи стоим,
и топлим загорелите ръце.
Все още смее се денят,
все още не е свършил.
Все още ни държи и гали –
днес и тук !



АПОГЕЯ НА ЛЯТОТО

Синьото в далечината
вече се избистря,
прояснява и одухотворява
до един сладостен чист тон,
който само септември измисля.

Узрялото лято след нощта
иска празнично да се оцвети.
Защото в съвършенството си
всичко се усмихва.
И е готово да си тръгне!

Освободи се, душа, време е!
От грижи изтръгни се!
В жадуваното утро –
за полет приготви се !

Херман Хесе

Превод от немски
Виолета Божанова

Вятър

Гоня се с вятъра.
С  морския вятър,
онзи,  нахалният, дързък, бургаски,
онзи,  понесъл дъхът  на лято,
с мирис на сол и  на водорасли.
Облаци гони, развива мъглите,
по Богориди в листа се търкаля,
хвърля се в пясъка, дърпа косите ми
после  Казиното  тих обикаля.
 
Грабвай ме, ветре - твоя съм, взимай ме,
яхнала бяла  вълна  те догонвам,         
помня гласа ти – и  летен, и зимен,
всеки твой танц по Крайбрежната помня.
Ще те позная,  ветре бургаски  –
даже да свириш  през раковина.
Лете копнея за твоите ласки,
а от  страстта ти се крия  през зимата.
 
Стигна ме вятърът,  морския  вятър,
смело възседнал прибоя бургаски,
шумно  флиртуващ   с  последното   ято....
 
Вятър ме вее 
на бял кон от щастие.

ellyst 

-----

Село е ...

автор: pin4e

Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде-
натежало, алено, некуснато...
Даже вятър няма. Няма после.

И прозорците му - късогледни.
Та когато някой-никой мине,
дръпнат си пердето до последно.
Крият тишината. Да им стигне.

Покриви с изкърпени каскети.
Покриви с охлузени олуци.
А войводите му са заети,
да преправят спомени за внуци.

Котки дремят. Кучета не вардят.
Зидове подпират небесата.
Бяло е полето. А хамбарът -
стиснат като шейх, брои зърната.

Край плета - глухарчета и баби.
Сгърбени крилете на мухите.
Ярките страхливо се прокрадват
окълвали сенките протрити...

Иска точно тук да си живее
времето. На никъде не мърда.
И кавал минутите му пее.
И неделята му е в четвъртък.

Тъжна съм

автор: Радост Даскалова (regina)

Защото съм тъжна
и вятърът с пръсти,
засвири на флейта в комина,
и чак до паважа,
дъждовни и гъсти,
небето си спусна косите.
Присви се от болка,
и после...заплака,
неискан,
самотният облак...
Защото съм тъжна,
захлипа и здрачът,
синеещ с окото си обло...
Умислен и мокър,
отвънка капчукът
изплака,
защото съм тъжна,
в камината огънят
тихо припука
и въглен отчаян,
въздъхна...
Сълзици пророни,
по хладния свещник,
стопи се от мъка свещта...
Защото съм тъжна...
тъжна без тебе,
от плач посиня вечерта.

Благодаря, rainbird. За последните стихове, страхотни.

Ели, пиши, пиши, пиши 

Ето малко и от мен... (малко, малко, колко да е малко...)

***
Навярно сме се разминали
по неравния житейски път.
Ала душите тайно си кимнаха.
С уговорката за отвъд.

***
Аз съм нарцис.
Очите му - езеро.
Нищо чудно
някой ден
да се удавя.

***
Чужд е всеки град,
в който няма как
да се припозная...
в теб.

June sunset

Небето
се зави през глава с облаци
и заплака.
Топлият вятър
изсуши сълзите,
а то се засрами
и пурпурен свян
заля страните му.
Слънцето бавно потъваше
в хоризонта,
отказвайки да има нещо общо
с това
тънкообидно
небе.

***
Предсказаха и,
че ще срещне
най-непредсказуемия
мъж.

***
Най-дългият ден.
Лятно слънцестоене.
Моля Земята
да отмери
най-дългото
лятно негостоене.
Най-хубавият ден.

***
Любовта ми е висока
точно метър осемдесет и седем.
Точно колкото него
плюс
още пет сантиметра.
(За случаите, в които
той от щастие
не стъпва по земята.)

Скътани мисли


За теб съм бялата надежда.
За теб съм светлата звезда.
Към теб душата ме повежда.
И все ти нося светлина.

За теб съм слънцето в небето.
За теб съм малка и добра.
Със доверчивост на детето.
И чистотата на сълза.

За теб такава съм. А всъщност
живее в мене тъмнина.
Прелива болката. Голяма.
И няма даже и луна.

Аз имам две страни в живота.
И тъмната си е за мен.
Вървя по пътя си сиротен.
Забравила за хубав ден.

Аз болката съм скрила тамо...
Дълбоко, скътана за мен.
На тебе се усмихвам само.
И днес ще кажа"Добър ден..."


Лично творчество

Зов

Аз съм тук зад три врати заключена
и прозореца ми е с решетка,
а душата, волна птица в клетка,
е на слънце и простор научена.

Пролетни са ветрове полъхнали,
чувам гласове призивно ясни.
Моя плам непламнал ще угасне
в здрача на покоитe заглъхнали.

Разатроши ключалките ръждясали!
Дай ми път през тъмни коридори!
Не веднъж в огрените простори
моите крила са ме понасяли.

И ще бликнат звукове ликуващи
от сърцето трепетно тогава...
- Но зад тези три врати, сподавен,
моя пламнал зов дали дочуваш ти?

Елисавета Багряна